Интервю с John Kevill (WARBRINGER) 2020

Американските траш маниаци WARBRINGER издадоха през миналата година албума „Weapons of Tomorrow”. Той е под №6 в дискографията им. Тогава специално интервю за От другата страна даде вокалистът на траш машината John Kevill.

Интервюто с John Kevill (WARBRINGER) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 22.03.2021 година.

От другата страна – Привет, John, говорим за втори път с теб по повод Ваш албум…

John Kevill – Това е чудесно, човече. „Napalm Records” са организирали много интервюта за албума всеки ден и добре че е така, иначе нямаше да имам с какво да се занимавам през карантината.

От другата страна – Има ли връзка между сегашната ситуация и албума Ви “ Weapons of Tomorrow“?

John Kevill – Ако има някаква, значи трябва да ме прекръстиш на Нострадамус. Албумът беше записан през юли, преди да се случи всичко това в такива мащаби. Едва ли тогава съм можел да предвидя какво ще стане. Не, албумът няма нищо общо със сегашната ситуация. Той е за съвсем други неща и е създаден по съвсем други теми. Но ме питат често дали този вирус е оръжието на бъдещето. Може би, но не мога да отговоря на този въпрос. Мнението ми по-скоро, че не е оръжието на бъдещото. Предполагам че не, това е просто поредното световно бедствие. Конспирациите са твърде много обаче. Там се наливат парите. Не вярвам вирусът да е лабораторно създаден, но начинът, по който се действа спрямо него, е буквално некадърен, особено тук в Америка.

От другата страна – В Европа също няма концерти или отворени барове, ходим с маски по улиците… Новият ред е тук (да използвам масовото говорене).

John Kevill – Никакво забавление не ни остана. Доста е странно. Няма как да накараш обществото да спазва правилата и да не се оплаква. В САЩ сме длъжни да сме с маски навсякъде. Лошото е, че не можахме да свирим за промоция на албума. Нямаме възможност за турнета и концерти.

От другата страна – Как смятате да промотирате албума?

John Kevill – Пандемията ни провали плановете. В момента даваме интервюта навсякъде за вдяка медия, която е проявила интерес – за всеки журналист, подкаст, блог. Така се опитваме да го разпространим навсякъде по света. Вксъщност всеки си стои вкъщи, така че това е добър начин, защото може да прочете по някоя статия. Направихме два текстови сингъла и един клип към „The Black Hand Reaches Out” плюс къс документален филм за записите на албума – „The Science Of Thrash“. Там говорим как сме записали албума. Не е толкова работа от студиото, а повече интервюта с групата за това, кой какво е създал и записал. Разказваме не само за песните, а и за процеса на тяхното създаване. Това са част от нещата, които направихме, притиснати от пандемията. Създадохме видеата, защото не можем да правим концерти.

От другата страна – Представяш ли си, ако това се беше случило във времената преди интернет?

John Kevill – Спекулира се, че това е някаква измислица. И с нея се опитват да контролират масите. Но искрения ми отговор е, че не знам, нямам идея какво би било тогава. И след като го казах, мога малко да поразсъждавам по въпроса. Преди интернет, също е имало пандемии. Много хора сравнят сегашната ситуация с Испанския грип от началото на 20 век, който е унищожил над 20 милиона души по целия свят. Почти колкото отнема Първата световна война, която започва малко след това. Тогава е нямало интернет. Испанският грип поднася доста сериозни последствия и май е последната сериозна пандемия, нападнала света. Сегашната е най-новата. Смятам, че светът скоро ще се справи с нея. Лошото е, че дори и с интернет, мерките срещу нея закъсняха. Все пак имаше съобщения за разрастването на проблема още през 2019. И карантината стана факт едва през март 2020 година. Иначе, ако нямахме интернет, информацията щеше да идва по-бавно и мерките щяха да се вземат по-късно. Полетите например не спряха. Нямаше как да се ограничи разпространението на заразата. Ако вирусът заразяваше по безжичния интернет, да го изключиш и да се свърши с всичко на момента. Лошото е, че информацията се разпространи бързо, но реакцията закъсня.

От другата страна – Каква промоция щяхте да направите без интернет?

John Kevill – Нямаше да има никаква промоция. Предполагам че просто нямаше да издадем албума. Щеше да бъде много трудно и само щяхме да изхабим материала.

От другата страна – Технологията има и добри страни, но чрез нея се разпространяват много фалшиви новини.

John Kevill – Фалшивите новини не са нещо ново, едно време им се викаше „жълта преса”. Не всичко е фалшива новина, но информацията се представя по изкривен начин. Търси се сензацията, не съдържанието. Така че и преди интернет е имало фалшиви новини, просто са били печатани. Една от най-известните е по време на испано-американската война в началото на 20 век. Уилям Рандолф Хърст публикува статия за взривен американски кораб в Куба. Никой обаче не е бил наясно, чия е отговорността. И испанците веднага били обвинени, защото заглавието внушавало, че те са замесени. Заглавието било така формулирано – „Взривен американски кораб. Дали са го направили инспанците?” Тогава е нямало интернет, но е имало вестници, които са привличали читатели с гръмки заглавия. А тази статия е публикувана в едно от най-тиражираните издания в страната. И заради заглавията, цялата страна започва да обвинява испанците. На хората им е внушено, че те са виновни заради начина, по който е построено заглавието на статията. Все пак по това време е имало испано-американска война. Обаче, когато се заровиш в статията, ще разбереш, че май не са испанците. Това е пример за фалшива новина преди интернет. Сега с него е много по-лесно да се разпространяват фейкове. Просто нямаш възможност да проверяваш всички източници. За това и днес е много по-лесно да се изфабрикуват глупости.

От другата страна – Правили ли сте предварителни проучвания за текстовете си?

John Kevill – Да, „The Black Hand Reaches Out“ е за убийството на Франц Фердинанд, със сигурност си запознат, за Обреновичите и за борбата за независима Сърбия. Много се поинтересувах за всички събития около атентата. Смятам, че борбата на сърбите за независимост от Австро-Унгария е била правилна. Насилието обаче е проблем. Обикновено чета нещо и ми идва идея за текст. Не търся информация за определена песен. Чета нещо и тогава ми идва идея за песен без значение от темата. Може да е история, понякога е за настоящето, друг път фантастика, без да има нещо общо с реалността.

От другата страна – Любима тема за текстове?

John Kevill – Една от три наши песни е на военна тема, това е ясно. Но не я представяме като някакъв екшън, а здълбаваме в детайлите. Създавам различни текстове за войната, но веднъж наблягам на техниката и технологията, друг път на хората, на личната история или на някои събития. Със сигурност всяка трета песен е за военен конфликт. Не сме от онези групи, които не спират да говорят, че всичко при тях е за викинги или пирати. Ние се опитваме да създаваме различни песни. Освен това най-много пиша за обществото, за технологиите. Опитвам се предам голямата картина, как изглежда една обособена група от хора, гледана отгоре. Повечето материал на WARBRINGER е обобщен поглед върху хората от космоса, а не пряко вглеждане в тях.

От другата страна – Виждаш ли същите неща в обществото сега каквито си виждал преди?

John Kevill – За коя ера става въпрос? Когато говоря за космоса, имам предвид перспективата – поглед през увеличително стъкло. Като гледаш отгоре на обществото, не виждаш отделните негови членове и техните мисли и действия. Виждаш голямата картина. В предишния ни албум „Woe to the Vanquished” има препратки за Древен Рим, но те могат да се отнася за всеки древен град, който е бил опожарен и разграбен, което е ставало хиляди пъти на хиляди места и столетия. Не е бил само Рим. Това е била една вълна от жестокост навсякъде по света. Една от песните в предишния албум представя подобна перспектива. Това е древният свят. В новия, „Crushed Beneath the Tracks” не е за военен конфликт, а е за страха от технологиите, за страха от бъдещето. Така пресъздаваме не отделен момент, а предоставяме поглед върху световните тенденции. Т.е. не обръщаме внимание на нещо, което става на изолирано място, а на вълната, която залива всичко.

От другата страна – Историята се повтаря…

John Kevill – Има един хубав израз, който е вариация на това, което каза. Не мога да се сетя от кого е, не е мой – „Историята не се повтаря, но си прилича”. Това, което се има предвид е, че нещата не се случват по два идентични начина, но има близки по развитие детайли, които ги провокират. Ето една аналогия, която ми идва на момента. Дългият мир преди Първата световна война – и сега живеем в подобни времена, такава е системата Това ме навежда на мисълта, че щом големите развити държави, не са влизали в мащабен конфликт от години, хората си мислят, че мирът ще е вечен. По същия начин са разсъждавали и онези, които са живели в началото на 20 век и както виждаме днес, са грешали. В днешните модерни времена, сме приели презумцията, ако щеш, че голям мащабен конфликт е немислим, защото не е имало такъв от Втората световна война. Но това не означава, че не може да има в бъдеще. Ето пример за това, че историята си прилича. Едва ли ще се повтори точно същия конфликт, но обстоятелствата си приличат.

От другата страна – Мислиш ли, че технологиите ще победят хората?

John Kevill – Точно това май става в момента. Виждаме го по хората. Нещата днес са много различни от миналото. Аз израснах със системата DOS на компютъра. Не е технология, която постоянно да е в джоба ти. Сега по-младите имат айфон и растат с него в ръце. Тези, които днес са на 20, със сигурност са получили първия си телефон на 6 години. Много родители купуват айпади на децата си от ранна детска възраст, оставят ги с тях и всъщност айпадът отглежда децата им. Това, което наблюдавам днес е, че съвременното поколение е първото, което използва новите технологии буквално от момента на раждането си. Ето го новото и различното. Това ще доведе до нов тип еволюция. Ефектите ще се проявят в бъдеще, но какви ще бъдат, не мога да кажа.

От другата страна – WARBRINGER e група на 16 години. С кои илюзии се разделихте за това време?

John Kevill – Никога не съм мислел, че ще съществуваме 16 години. Имах огромното желание да свиря метъл и го направих. Не съм очаквал нищо. Не мисля, че съм имал големи илюзии или очаквания. Никога не съм предполагал, че ще постигнем успеха, който имаме днес. Това, което очаквах, беше една продължителна и трудна борба. През цялото време. Също така никога преди не съм гледал на метъла като на работа. Когато започнахме да свирим траш, от известно време в САЩ не се бяха появявали подобни банди. Да, старите групи продължаваха, но нямаше нови. Приемахме положението, че никой нямаше да ни слуша, а ние ще си правим нашите неща за нас самите. Фактът, че станахме популярни, беше неочакван. Заради всичко това не съм имал много илюзии. Първото ни турне беше много тежко. Като група WARBRINGER израсна от калта. Изстрадахме всяка стъпка. В началото си вършехме всичко сами. Работихме много и единствената илюзия, която се разби е, че известните музиканти са нещо по-различно от нормалните хора. А те са просто хора, които създават невероятни песни. Въпреки това те си остават хора. В тях няма нещо необикновено, само защото някога в живота си са създали много добра песен. Това май е единствената илюзия, която съм имал. Говоря за тези, които са ми повлияли и съм срещал. Някои от тях наистина се много готини, за други – мнението ми е на другия полюс.

От другата страна – Защо младите траш банди продължават традицията на 80-те, а старите промениха звученето си?

John Kevill – От една страна WARBRINGER е успешна група и една от най-познатите от новата вълна на траша. С което много се гордея. От друга страна обаче не сме чак толкова известни, колкото класиците. Не сме оставили голямо наследство. Разликата при нас, е че кариерата ни не ни носи същото значение, както за основателите на стила. Ние не живеем само от музиката на WARBRINGER. Това никога не ни е била и целта. Поне засега. Един ден може би нещата ще се променят. Обаче няма да променим отношението си и музиката си, за да го постигнем. За нас е много важно, да сме верни на основата на траша, да не предаваме корените си. Да бъдем верни на мисията ни, а тя е изобразена на обложката на първия ни албум „War Without End” с танка и огнената буря. Никога няма да изоставим тези сурови и злокобни осемдесетарски траш корени. Или ако го направим, ще сложим край на WARBRINGER, защото няма да сме същата траш банда, каквато сме заявили, че ще бъдем. Ако говорим за старите траш банди и техните албуми, имам мнение за всеки един от тях, но като фен, смятам, че много от траш изданията не звучат достатъчно злобно, не ми бъркат в съзнанието. Искам да получавам от траш метъла удари, ритници, варварство. А понякога или в повечето случаи това липсва. Ние имаме мелодични парчета като „Glorious End“, в които дори има и пауър метъл, но сме стабилни в едно – каквото и да правим, искаме да сме брутални и агресивни. И дори тази песен като инструментал да е много мелодична, като текст е брутална. Ако трябва да сравня WARBRINGER с останалите траш банди, ние сме по-агресивни, по-брутални, по-екстремни.

От другата страна – Понеже темите Ви са основно за войната – как балансирате агресията си?

John Kevill – Аз съм различен човек извън групата, имам две мили котки. Настроен съм приятелски. Агресията и злобата в музиката – WARBRINGER са одушник за мен. Не съм избирал да се родя в свят, който бълва геноцид, военни конфликти и ужаси. Светът е такъв какъвто е. Налага ми се да живея в тези условия. Не бих го избрал такъв, ако имах избор. А и едва ли някой би го направил. Бесен съм, че хората не са по-добри. Виждаш го навсякъде. Неравенството е най-големият пример. Когато пътуваме, срещаме хора, които наистина не живеят добре. А иначе тук в САЩ има милиардери със собствени небостъргачи и огромно количество мизерстващи хора. Гневът, който ме връхлита, произтича от този цивилизационен проблем. Неравенството е голямо, но това ме вдъхновява. Агресията в WARBRINGER идва от света, в който живея. Предпочитам обаче хората да отделят повече пари и време за нещата, които обичат, като бирата и концертите. Много метъл музиканти са всъщност много мили хора. Не можем да си заравяме главите в пясъка и да не виждаме какво става по света. Има толкова неправда, че би трябвало да се гневим.

От другата страна – Последен въпрос – кой е вашият най-Спайнъл Тап момент?

John Kevill – Повече от един са. Ако видиш промените в състава ни през годините, особено между първия и четвъртия албум – те са като във филма „This Is Spinal Tap”. Това е първото клише. Следващото е, че наистина сме се губили в бекстейджа и когато сме на турне. И то точно както във филма. Друг път това са сблъсъците между членовете на бандата, докато композираме. Разговорите по време на турне, са все едно реплики, излезли от филма. Сякаш сме актьори. Поведение, мисли, приказки, психични отклонения. Абсолютно същото след месеци по пътя. Чувствали сме се все едно играем във филм по време на турне. Наш собствен Спайнъл Тап. Въобще нямаме чувството, че става нещо глупаво, а всъщност направо живеем в действителността на филма.