Истинската история на ТРОТИЛ – единадесета част

Някъде през 1994-1995г. направихме собствено студио с аналогов мултитрак, голям пулт „Саундкрафт” и компютър „Атари” за миди файловете. ”Атари” е предвестник на персоналния компютър, нямаше хард диск и всичко ставаше с дискети. Докато пуснеш файла си, трябва да заредиш 14 дискети – за операционната система, за приложенията. Трак-трак, трак-трак! И после се оказва, че рам паметта е малко и в България няма откъде да купиш. А струваше майка си и баща си по онова време – оригинален Cubase, синхронайзър за мултитрака. Манол барабанистът беше направил в подземията на младежкия дом истинско студио – с кабина за барабаните, изолации, дори и бар за гости. Много му се отдаваха строителните работи. Манол имаше лаф „Какъв барабанист е този, като два пирона не може да забие!” Но за Монката ще напиша отделна глава, заслужава го. В това студиото записахме някаква рап-група и касетъчния албум на „Тротил”- „Нощ”. Тон-режисьор беше Богдан Сугарев, а го издаде Пепи от „Уизард рекърдс ”. Някъде по средата на записите се скарах с брат ми и Манол, естествено за пари и те довършиха албума без мен. Затова и ме няма на обложката!
След това с нас се хвана някаква продуцентка и взехме за певец Бойко, който беше работил с „БГ рок” и май с „БТР”. Преди това време бяхме взели Христо Ангов за певец, после го изгонихме, защото не искаше да пее на избори и той отиде в БТР.
С Бойко ходихме на участия в Кюстендил и във Враца. Във Враца преди нас в местния клуб бяха свирили „Сигнал”. Дошли, ударили една серия, не им харесала апаратурата, взели парите и си тръгнали. Местните бяха бесни, не знам дали са им простили! С парите от участията купихме сценични дрешки на вокала Бойко, защото ни предстоеше участие в „Библиотеката”.Той се разсърди, ”как може да му харчим парите за глупости!” и напусна.
Като се замисля годините между 1990 и 1997-ма бяха доста „ялови” за българския рок. Всичкия пауър, бунта от 80-те се изгубиха някъде в странство или по митингите. От една страна нямаше ги вече институциите – организатори на поп и рок концерти-Комсомола и „Дирекция Музика”. От друга страна музикантите станаха придатък към политическите партии по време на избори. Някои като Кръпката, като Веселин Маринов открито заявяваха политическа ангажираност, но повечето го правеха за пари. Чат- пат ставаха издънки. Доколкото си спомням „добрия вълк Лупи” Сашо Томов не беше платил на Дони, с оправданието ”щом не са ни избрали, значи не сте свирили добре, няма да Ви платя!”. Внезапната смяна на системата принуди десетки групи да се разпаднат, дори „Сигнал” бяха пред разпад в началото на 90-те.
В София имаше едва няколко клуба –„Кънтри клуба” в „Студентското градче”, кънтри клуба на Сашо Тръпката, брата на Васко Кръпката и клуба на Фънки и Амебата. Имаше и още един клуб в центъра, но там доколкото знам мутри слагали стикери за застраховка на китарите на музикантите. Може и да пропускам някой клуб, но това беше положението в общи линии. Мутрите бяха превзели всичко – даже един от бившите вокалисти на „Диана Експрес” беш станал рекламно лице на ВИС.
Тогава ругите мутри, ероятно по-добрите, направиха „Библиотеката” и други клубове, бирфестове и така в края на 20-ти век стана нещо като Ренесанс на българския рок. „Д2”, ”Сигнал”,  „БТР”, „Биг Мама Скендъл” бяха на върха именно заради тези заведения, колкото и сега някои да плюят Слави Бинев – собственика им. Пределно ясно е, че бизнесменът Бинев е отворил рок клубовете от любов към рока, нито пък че е отворил ‘Биад” от любов към чалгата.
Всичко е бизнес, но уви чалгата се оказа по-обичана на нашите географски ширини.