Хмелен сън…

Новата 2026-та година ще настъпи след броени часове. Нови концертни върхове чакат да бъдат превзети, както и нови метъл ръченици да бъдат изиграни до последния такт. Но дотогава, ще поседна до печката.

Изпъвам ноги на фотьойла с чаша „CATNIP“ Double IPA в ръка, отпивам и притварям очи за момент. Малките пипалца на следобедната дрямка ме понасят по ледените струйки на зимния ветрец, през топлите есенни бирени следобеди, та чак към лятото, което беше изпълнено с пътешествия, природа и незабравими концертни мигове, споделени със скъпи хора. Унасям се в сладък бирен сън…

Сякаш виждам нещо в далечината. Силует. Той ме гледа. Облечен е в нещо като роба, а лицето му е покрито с маска. Сочи ми да продължа надясно по дълъг тъмен коридор.
Вървя. Не виждам нищо пред себе си, но в дъното на тунела сякаш проблясва бледа светлина. Приближавам, а голяма светеща осмица ме гледа от вратата. Осем?! Защо пък осем? Протягам ръка и отварям тежката врата, пристъпвам и….пропадам.

…We’re dying
Healing of the one
…Charring in the sun…

 От близка колона чувам Body Bag на Obituary и бавно отварям очи. Всичко ме боли! Оглеждам се и виждам познато място! Йосехоф! Йосехоф! Аз съм на Brutal Assault!

Вали дъжд, но предвидливо съм сложила качулката си. Около мен вървят хора, много хора. Всеки се е запътил към някоя от сцените или пък в търсене на скрито местенце, където да отдъхне за момент с хмелено питие.

Чувам настройването на китара в далечината и наострям уши, за да успея да се ориентирам кой ще засвири на близката сцена. Затичвам се в посока на звука и виждам Carnivore A.D.
Членовете на бандата се появяват като исполини, въоръжени със сериозни изражения и музикален арсенал.

Създадени в чест на творчеството на оригиналната банда Carnivore, Carnivore A.D. са известни със своя траш метъл и кросоувър стил с влияния от спийд метъл, дуум метъл и хардкор пънк.

Вокалната мощ на Барон Мизурака създава контраст с умело балансираните моменти на театралност. Подобно на легендарният Питър Стийл, той умее да държи публиката ангажирана не само с музиката, но и с жестове, погледи и минимални, но съзнателни взаимодействия.

Едноименният кавър зазвучава и завихрят капките дъжд, а хората са сякаш в транс, пленени от бас линията. В средата на песента въздухът сякаш се сгъстява и рязко започва „Black Sabbath / Jesus Hitler (с интрото на Black Sabbath в памет на Ози Озбърн)“.

Присъствието на Carnivore A.D. на сцената е монолитно, изпълнено с неотклоним фокус – излъчва мощна, почти архаична автентичност. В противовес на музикалната агресия, тази властна и сдържана статура допринася за това изпълнението им да затвърди статуса им на пазители на музикалното наследство на Carnivore.

В близост до сцената се намира бар, към който поглеждам с жажда. За моя радост, в ръката ми се появява студена биричка. Колко е хубаво да сънуваш!
Отпивам и съм отново на хмелената вълна, а на сцената притичва средно висок господин облечен в бежови тонове. А покрай него се върти Ед Гийн?! Не, не! Това са Macabre! Оу, йес!
Навън вече се е стъмнило. Пикантните рифове на бандата, както и гротескните текстове, съчетани с това експресивно сценично поведение, ме карат да се чувствам като в документален филм за серийният убиец, който съм гледала не веднъж.
Тази пиперлива симфония, която Macabre приготвяха на нас зрителите беше като деликатесно сирене за изтънченото небце на ценител, като аромата на прясно откъсната билка в росната гора за малка гъсеница.
Истинско удоволствие е да слушам тези господа!

В този момент музиката започва да притихва, а зад мен чувам сякаш шепот. Не разбирам какво ми казва този глас, но правя крачка напред и сякаш думите стават по-ясни, по-отчетливи. Още няколко крачки напред и вече съвсем ясно се чува:

– Продъължииии десет метра напред, завий нааляяяво и си взеееми ноооова биира. Отпий и пооогледни надясно! Ще видииш оранжева светлииина. Последвай яяяя! – изрече гласът и после настъпи тишина.

Реших да последвам съвета, на когото и да принадлежи този глас. Десет метра напред, завой наляво и в ръката си вече държа 500 мл хмелна сила. Поглеждам вдясно – виждам оранжевата светлина, за която говореше гласът. Светлината става все по-ярка с всяка моя крачка, а въздухът – все по-топъл. Поглеждам към ходилата си, а те вече бяха обути в любимите ми кецове. Поглеждам отново напред. Пред мен стои човек, а до него още един, до тях още много и така, докъдето ми виждат очите.
Хората започнаха да викат. Обръщам се. Аз съм почти пред една от големите сцени на фестивала, а в средата й стои мъж с дълга морковена коса, проблясваща в златисто – това е Джон Тарди!

Obituary, които гледах за първи път в живота ми тази година на Brutal Assault, са пред мен отново!

Започва риф и началото на By the Light прогаря въздуха. Всички се залюляваме лекичко под ритъм секцията. Люлеенето преминава в подскачане, а подскачането – в пого! От кога не съм била в мошпит?! Не съм сигурна!
Разхвърлям няколко човека с лека ръка (хехе!), а Джон Тарди не спира да разпространява праведното дет метъл слово.
Страхотно е да си на концерт на Obituary!
Поглеждам надясно и виждам усмихнат до уши човек, който подскача, очевидно яхнал мощната вълна на вече звучащата Cause of Death. Следват пого, смях, танци, пого, смях, танци, пого! Поглеждам към сцената, а оттам сякаш нещо зловещо, идващо от най-тъмните сенки на непознатото, бива прозовавано точно в този момент. Танц на китарни сола, барабанни ритми и гроулът на Тарди завихрят въздуха, а аз не спирам да се движа из тази незабравима метъл вишрушка. Всичко се случва толкова бързо. Поглеждам надолу и съм на ръба на тъмна пропаст. Човекът до мен ме блъска в рамото и аз пропадам в бездната…

Летя и пропадам. Около мен мирише на хмел и пот, а аз не спирам да падам ли, падам. Докога ще падам?!
Сгромолясвам се върху нещо с всичка сила и припадам.

Отварям очи. Оглеждам се трескаво наляво-надясно. Палецът на крака ми се е докоснал до нещо мокро и студено. Поглеждам към стъпалото си и виждам как моето мило коче Рори ме бута с носа си. Поглеждам към часовника – спала съм повече от час. Време е да ставам!

Ех, какъв хубав хмелен сън…

Весели празници на всички!