Another Perfect Night

Цели седем години търпеливо очакване за нова среща с любима група! Е, най-сетне търпението е оправдано, мислех си, докато чаках пред столичния клуб „MIXTAPE 5“, където само след няколко часа се очакваше повторното представяне на родна земя на колосите в световната прогресив метъл сцена Fates Warning. И сякаш за да бъде оправдано още веднъж, от малка вратичка, непосредствено до мястото, на което стоях, изкочиха Ray Alder и компания, ей така, съвсем непринудено, и се изгубиха някъде из дебрите на софийските подлези. Изглеждаха толкова земни, толкова естествени и близки … усетих липсата на дистанцията „фенът-звездата“…

За последното допринесе, както се оказа, и мястото на събитието. До този момент не бях посещавала клуб „MIXTAPE 5“ и, признавам, бях приятно изненадана. От всеки ъгъл имаше добра видимост към сцената, липса на прегради и като цяло всичко предразполагаше към една задушевна атмосфера. Заех подходящото място и зачаках …

Знаех, че концертът ще бъде открит от българите Project Arcadia. Честно казано нямах до момента поглед върху групата, а и нетърпението ми да видя час по-скоро Fates Warning, ме караше да съм скептична към всичко останало. Оказа се обаче, че това е една изключително приятна банда, изявяваща се с голям хъс и енергия, която успя да зададе един много верен емоционален тон на вечерта. Момчетата изсвириха песни от дебютния си албум “From the Desert of Desire“, като не скриваха радостта си, че са част от това шоу. Задължително искам да подчертая силно положителното си  впечатление от гласовите данни на  фронтмена, който не пропусна да ги демонстрира и с кавъра  на AC/DC – Back in Black.

След недългото, но наистина загряващо представяне на момчетата от Arcadia, в залата настъпи момент на тишина. Или по-скоро на, този път нетърпеливо, очакване. И ето – под звуците на интрото на Disconnected, те се появиха. Отново непринудени, спонатанни и, както се оказа, готови да се раздадат до край. Това усещане естествено се предаде и на публиката и така, до края на концерта се създаде една силна емоционална сплав.

Последва незабравима разходка из класиките на групата (в това определение включвам и песни от последните албуми). Лично аз бях доволна от предварителната информация за сетлиста, но сега си мисля, че какъвто и да бе изборът от страна на групата, щях да съм удовлетворена. Всичко бе изсвирено с толкова чувство, тоновете подхванати така емоционално … Заредиха се песни като One, Still Remains, Another Perfect Day, Point Of View, Through Different Eyes, Monument  …

Ray Alder, който не пропускаше да се подкрепи било то с българска бира, било със спиртно питие, беше в стихията си – демонстрираше неповторимите си  възможности като певец  и забележителните си като фронтмен. Много енергично се движеше на сцената, размятайки отново порасналата си дълга коса. Липсата на почти каквато и да е такава не попречи на басиса Joey Vera достойно да му „приглася“. А китаристът Frank Aresti наистина пригласяше и успоредно с това виртуозно забиваше с инструмента. За основния виновник групата да е това, което е – Jim Matheos, каквото и да се каже, ще е твърде малко. Може и да е статичен и вглъбен, може и да е един твърде малък наглед човек, но пак показа, че за способностите на човека няма граници и определения. Всъщност, на моменти, имах чувството, че от него се излъчва повече емоция, отколкото от всеки друг … Барабанистът Bobby Jarzombek заслужено заемаше стола на Mark Zonder; и все пак моето лично желание бе последният да е на мястото си. 🙂

В техническо отношение концертът беше семпъл – без излишно много техника. Независимо от това звукът беше на ниво, ясно различавах всеки  инструмент, въпреки мястото, което бях заела странично от сцената.

Публиката се прояви като достоен „партньор“ на една толкова достойна група. Всяка песен бе подхващана от самото начало, всеки жест от сцената се пренасяше и в залата. Момчетата (макар и да не е най-точното определение :-)) от Fates със сигурност усещаха емоцията на тълпата и побързаха да я зарадват и с новината за предстоящ в съвсем скоро време нов албум. Нещо, което тя чакаше отдавна.

Неясно как изминаха близо два часа. Групата окончателно се сбогува под звуците на At Fate’s Hands и Eye To Eye, последвани от бурните овации на жадната и искаща още публика.

Какво да напиша за край … освен, че се надявам Fates Warning никога да нямат своя такъв. Те са уникални, големи и не случайно нямат имитатори. Защото може да се имитира скорост, може да се имитира сложност, но никога гениалността.

(всички снимки ще са готови в най-скоро време)