VULTURE INDUSTRIES в мрака на София

Времето е доста неприятно по общоприетите стандарти, но пък създава атмосфера. Остава съвсем малко време докато започне концертът. Студът просто те прави още по-нетърпелив в такива моменти. Към 21:00 часа влизам с столичния Live & Loud за нещо много специално. Все още има малко хора. Може би по-късно ще се появят? Пристъпвам нервно от крак на крак, и чакам, и наблюдавам какво се случва в приглушената светлина. Към 21.30? Хората се оживяват. Време е. VOKYL се приготвят и всеки момент ще започнат да свирят. След малко излизат на сцената. Има нови попълнения в състава им. Започват с няколко от старите им песни (за съжаление те свириха твърде кратко). Всички се събираме в полукръг около тях, за да може да сме по близо до музиката и да усещаме вибрациите във въздуха, по пода. На живо е толкова по-различно. Странно усещане. Не мога да опиша точно това което тяхната музика ме кара да изпитвам. Тя е сложна, красива, една след друга песните минават неусетно. Опомня се и се оглеждам. Те са радостни, но тихи … значи случващото се им оказва същия ефект както на мен. Идва ред на „120 удара в минута“. Най-сетне! Отпускам съзнанието си и слушам епитафа. Странно е. Меланхолично е… не точно. Просто всички сме на друго място в друго време. След нея всички получихме нещо като подарък. Live & Loud всъщност стана част от импровизираната премиера на новото парче на групата „Гарвани“. Не можеш да избягаш от мислите, а още дори не са го изсвирили докрай, а някои се питат кога ще чуем цял албум. Чух как някой обяснява, че му напомнят по нещо на The Doors. Tолкова от VOKYL. Не искаме да си ходят! Но пък искаме VULTURE INDUSTRIES. 

В стаичката отдясно се мяркат музиканти. Вълнувам се по детски. Следващите 20 мин ми се струват безкрайни. Цялото помещение се променя когато идва техният ред. Струва ми се че има дори повече хора. Или просто вече са се събудили отвътре и това създава тази илюзия? Идва моментът. Крещим. Те  излизат, боси, и се усмихват. Рутина? Щеше ми се някой да ги попита защо го правят. Става тъмно. И уютно. Само те и ние (ти). Не завиждам на фотографа. Това не е за изпускане, мисля си. Мисля си още колко ли странно ще се съчетават тези коренно различни групи. Но мисловната дейност секва при първата песен. Още тогава е ясна разликата в настроението на публиката. Кабаре. Тези хора са луди. И адски фотогенични. Не куфеем. Ние пеем и танцуваме. Друга класа са. Имам лист със желания и не много тайно се надявам да изсвирят всички песни от него (което и стана). Но VULTURE INDUSTRIES се държат приятелски… и се питам къде отиде стереотипът за мрачните високи сериозни скандинавци? Мразя стереотипи. Един момък се провикна и в негова чест бе бе изпълнена песента „Blood on the trail“. Завиждам малко. Но ми минава защото я обичам. Вокалистът събаря стойката за микрофон. Сцената е тясна за напиращата енергия на музикантите. Слиза. Взима си сам една от кутиите за техниката им и се качва на него. Театрален е, но му идва отвътре и всички се кефят. Това е „The pulse of bliss“, буквално. После тази енергия ескалира. Без да се усетим подскачаме след него в редичка из цялата зала, той развява бяла кърпичка. Уморени сме емоционално, а и концертът е към края си и това допълнително ни кара да се развихрим. Липсва нещо. Започват „Тhe Тower“ и вече не липсва. Утопично е. Къде сме? Идва моменът да се сбогуваме с норвежците и това ни връща към реалността. Викаме ги на бис. Получаваме отчасти това което искаме: „Blood doesn’t eliogabalus“. Кажете ми че не настръхвате при споменаването на тази дума.
И после.. празнота.

Setlist, VULTURE INDUSTRIES :

1. Tales of Woe
2. Strangers
3. The Pulse of Bliss
4. Blood on the Trail
5. My Body, My Blood
6. The Hound
7. As the World Burns
8. Something Vile
9. Lost Among Liars

Бис:
11. The Tower
12. Blood Don’t Eliogabalus