This was Armageddon – SATYRICON в София

С малко закъснение, (за което ви дължа извинение), ето го и моят разказ. Идеята да направим два отделни репортажа за това събитие беше моя. И то не защото искам да направя една група „по-важна“ от друга, а точно напротив. Защото и двете групи са дали много на сцената в собствения си стил и всяка една заслужава да ѝ бъде отдаден нужния респект.

Събитието беше белязано от противоположности още преди да е започнало. Първо посещение и прощално посещение. Еуфорията от първа среща (за някои) с любимите им блек метъл герои и тъгата от раздялата с група, белязала цяло едно поколение. Като Ин и Ян, като позитив и негатив на една и съща снимка. Макар и различни те са двете половини на едно цяло. Защото… както Satyricon, така и Slayer са се превърнали в символи на стила си, а какво са дали на музиката и феновете си, това няма смисъл да бъде даже коментирано.

И така, чаканата с нетърпение и посрещната с много ругатни от недоволни фенове, дата 11 юли е тук. Ситуацията се движеше някъде между „Осанна“ и „Разпни го“, а пророкуваният метеорологичен Armageddon така и не се състоя, но поне концерт ще има. Лично за мен Slayer бяха малко на по-заден план, но с нетърпение очаквах да видя и чуя на живо двете фигури превърнали се в част от живата история на Норвежкия Блек Метъл – Satyr и Frost. Пристигам пред прехвалената от организатора Асикс Арена час преди обявеното начало на пропускане. Леко в разрез с очакванията ми, живописни блек фенове каквито има на другите блек метъл концерти не видях в чак такова изобилие, но пък е нормално предвид поводът и хедлайнера. След като най-после успяхме да разберем къде точно е пропускателният пункт, а също така, че обявените часове за приоритетни и обикновени билети всъщност изобщо не се спазват (по-късно ще стане ясно, че и самите приоритетни билети са само с „приоритетна“ цена) се озоваваме в залата.

Задната част на сцената е декорирана с чудата картина от художник истински еретик на епохата си – Йеронимус Бош. Загърбил задължителните за онези времена религиозни канони в изкуството, той създава ужас, гротеска и сюрреализъм, показвайки истинската същност на човека, отделен от божественото, лутащ се между мрака и светлината. Огромната паст, която сякаш ще започне да поглъща и нас някак се натрапва и виси като огромен зловещ акцент над всичко. Ако все още се питате какво общо може да има между Satyricon и подобен творец… прочетете отново горното.

Започвам все по-нервно и често да поглеждам часовника. След всичко, което чух от видели и чули вече Satyricon наистина нямам търпение, защото професионализмът на норвежците на сцена е точно толкова легендарен, колкото и самите те. Тяхното присъствие на българска земя като част от прощалното турне на Slayer е само и единствено за България, а как това се е случило и дали им е харесало ще разберете скоро от самия Frost. Започва интродукция, а след нея „Black Crow on a Tombstone“. И тук ще разочаровам тези от вас, които са си създали някакво свое клише за Блек метъла, от което нищо не може да ги извади. Нямаше причастия, ритуали, заклинания, специални знаци и тайни масонски символи. Блек метълът не винаги е мистика, мизантропия и магия. Блек метълът може да бъде и много Rock’n’Roll, на който да си потанцувате и разпуснете истински. Satyricon и някои техни колеги-ветерани от норвежката сцена отдавна доведоха това до съвършенство и все още са си Блек метъл, истински, леден и много очарователен.

Всички знаят, че главните фигури в тази пиеса отдавна са Satyr и Frost, но е редно да спомена и музикантите, които са неотлъчно с тях на живи участия от години. Като Steinar „Azarak“ Gundersen, който ги съпровожда вече 20 години, на китара, вторият китарист Ben Ash; Anders Odden, бас и Anders Hunstad, кийборди.

Да си призная, предвид естеството на залата не видях много (наистина липсваше една видео стена някъде…), но затова пък чух. Звукът беше убийствен, отвъд перфектното. „Now, Diabolical“ ни напомни, че все пак в това шоу трябва да има и нещо дяволско. След още една емблематична за групата песен, следват две песни от последния им албум „Deep Calleth upon Deep“. Рифовете носят не само атмосферичност и дълбока мелодика, но и извикват чувство на тревожно очакване, което се засилва още повече от барабаните на Frost, който определено знае къде да сложи по-агресивен акцент. Едновременно красиво, ласкаво, омайващо, но и мощно, брутално и нахъсващо. Връщаме се назад във времето с композиции от „Rebel Extravaganza“ и докато тази звукова вакханалия от времето между двата века се излива върху нас се замислям… Защо някои групи се превръщат в звезди, в символи, в легенди. Простичко е, защото не правят компромиси със себе си. С това как ще се представят пред феновете си и винаги им дават най-доброто, независимо от обстоятелствата. Спокойно мога да кажа, че звукът на Satyricon беше измежду най-добрите, които съм чувала на концерт. И заслугата за това със сигурност не беше на реновираната зала.

Настъпва кулминацията на представлението – „Mother North“. Песен превърнала се в една от емблемите не само на Satyricon, но и на норвежкия Блек метъл. Когато я чуя винаги се сещам как гледах клипа за първи път. Като някакво апокрифно заклинание се носеше слухът, че Satyricon имат страхотен нов клип. Все още не беше времето на масовия домашен интернет, но първите интернет клубове вече бяха факт. Някакво хлапе надъхано покрай нас беше успяло да изтегли клипа и заключен в десетина папки на един компютър ни очакваше да го видим. Да, тръпка беше, дълго след това го обсъждахме. Но да се върнем в сегашния век и времева плоскост. Зазвучава интрото на песента. От позицията, в която се намирах не можех да видя как Satyr дирижира пеенето ни, но и аз вече се бях включила в него. Тази композиция винаги носи огромна енергия и емоция, а изпълнението ѝ на живо е хипнотизиращо. „Sometimes in the dead of the night I mesmerize my soul/Sights and visions prophecies and horror they all come in one.“ Да, „Mother North“ е всичко това и още много.

След „Mother North“, Satyr и Frost залагат на по-Rock’n’Roll звучащите си песни. Може би, за да поразредят насъбраната енергия, а може би точно обратното, да я сгъстят и ни нахъсат още повече. Следват „The Pentagram Burns“, „Fuel for Hatred“ и „K.I.N.G.“, изпълнени като на един дъх, една след друга. Вече съм се отправила към изхода в борба за глътка въздух, който сякаш не достигаше в пространството наоколо. Обръщам се към сцената и виждам как прегърнатите музиканти се покланят на родната публика.  Поклонът на Slayer беше поклон на тъга. Поклонът на Satyricon е поклон на надежда, че някой ден в друг времеви отрязък ще ги видим отново.

Да, Блек метълът има и такова лице. Звездно, грандиозно, за някои може би малко префърцунено и трудно за преглъщане, но нека си го признаем, от там тръгна нашият любим стил преди… почти 30 години. Така, че тийнейджърите пораснаха и вече не им се вършат щуротии, но затова пък професионализмът им достигна звездни висоти. Някои го приемат, други не, но според мен нещата се развиват съвсем естествено. А от това печелим само ние, феновете. „’cause they want/’cause they need/’cause they are/Made to be Now, Diabolical“…

P. S. Очаквайте скоро пълните галерии снимки.