Свежите елмазени цветя на Б.Т.Р.

‘Кажи, обичаш ли ме както някога?‘ пеят Б.Т.Р. в една от новите си песни ‘Забравената нежност’. Ако въпросът беше зададен конкретно на мен, щях да кимам в потвърждение докато главата ми не падне от раменете.
От крехка детска възраст се радвам от душа и сърце на всяко нещо, представено от рокерите. Чаках ‘Защо?‘ с нетърпение и концертът, с който албумът бе отбелязан, се яви като вид сбъдната мечта – отново бях част от феномена на лоялното музикоправене и музикослушане.

За десетилетията, през които слънчевите усмивки на бандата красят родната сцена, звученето им е претърпяло промени, безспорно. Константата обаче е изключителната привързаност на порасналите момчета към това, с което се занимават. Все същото е и отношението им към почитателите – като към близки приятели, хора, с които споделят плановете и трепетите си.
Това се случи и във вечерта на 5 юни – родните музиканти ни направиха съпричастни към енергичното си настояще, разходиха ни из изящното минало и ни загатнаха какво да очакваме от съвместното ни бъдеще – а то включва смазващи мелодии, изпипани клипове, прилепчиви припеви и големи хитове. Зала Универсиада стана свидетел на илюминация от чувства, стени от звук и сълзи от радост. Толкова много хора се бяха събрали на и пред сцената, че перце от китара да изтървеш, пак няма да има къде да падне (друг е въпросът, че най-вероятно някой друг щеше да го е хванал преди да е стигнало и до половината път до пода). Иначе разнородната тълпа, из която се срещаха както тениски на Manowar, така и блузи с дантелени финтифлюшки, този път имаше едно лице; то показваше чисто и неподправено щастие.

Към 20 часа Славчо Николов запретна ръкави – буквално! – и ни показа как трябва да се открие един концерт. Последваха две нови песни, по време на които Атанас Пенев разгря себе си и зрителите. В шеги и закачки стана време за първото от много обръщение на солиста към стълпотворението, а после стана тя една…
Впечатляващите пироефекти и внушителното светлинно шоу дадоха повече от само обещание за прекрасен концерт. Класики от ранния период на Б.Т.Р. докарваха слушателите до ритуален екстаз, като схемата беше на принципа ‘бавно-бързо’. Или иначе казано, след като си се накуфял стабилно на нещо по-енергично, имаш възможност да се поемеш въздух и да реанимираш. Стари и нови песни се редуваха, а когато на сцената се качи първият гост, Ясен Велчев, ми стана пределно ясно, че в речника срещу преносното значение на думата ‘химия’ трябва да седи снимка от снощния концерт. Такива определено ще има – все пак из залата безспирно кръжаха камери. И тайничко тая надежда, че поне една от тях е заснела всичко, защото шоу като това просто трябва да бъде излъчено навсякъде, където е възможно.
‘Почти официалният шести член на бандата’ Александър Филчев изпя някои от най-емблематичните за Б.Т.Р. композиции, докато за по-специфичния фолклорен привкус допринесе ахатаджията Антони Георгиев.
Акустичният сет, който се случи след около час на див купон, ни потопи в ‘Море от любов’ и затвърди, че ‘Няма връщане назад’ – Б.Т.Р. определено е една от големите български групи и това ще остане така до самия ѝ край. Неслучайно думата ‘легенди’ седи често в анонси и репортажи пред името на бандата.
Няколкото емоционални момента под съпровода на класически китари предшестваха барабанното соло на Илиян Диков, ‘пулсацията на вечерта’. След опразването на пространството от другата страна на оградите се появи гостенката Мариана Попова, за да изпълни ‘Несбъдване’. Тя сподели с целокупното общество, че преди години е била пред, а не на сцената, и че и тя като нас изживява мечта в момента. Двугласието на двамата солисти накара залата да трепти, по нежни силните и силно нежните StringS виеха лъкове на фон, а песента се оказа тиха експлозия, перфектно допълнена от бурни аплаузи.
Инструменталистите, които се изредиха да свирят тази вечер, сякаш нямаха край. Стунджи без Елица също отдаде своята дан – излезе за да забие тъпана…а-а-а, новото парче ‘100 надежди’. С него надеждите ми за това, колко хубав ще е ‘Защо?’, се покачиха до максимално ниво.

Вечерта премина под знака на културното дивеене, публиката помагаше на Наско с текстовете (в повечето случаи директно му взимаше думата и го оставяше да си почине), а звездопадът не спираше и не спираше…
Нашествието на изгряващи и вече изгрели музикални таланти и гиганти приключи така, както започна – ударно, звучно, красиво. Много малка част от емоцията успявам да предам, защото атмосферата на концерт е неописуема принципно, какво остава за вълшебно изпълнение като това от изминалия четвъртък. Тя беше неповторима, а това е както най-големия ѝ плюс, така и най-тежкия ѝ недостатък. Двадесетгодишните юбилеи се случват само веднъж, прекрасните ситуации като тази – също.

ГАЛЕРИЯ

БТР
26 снимки