Нощ в Едем: PARADISE LOST в Пловдив

Ако сме верни на максимата, винаги има първи път. А ако сме верни на чувствата, той винаги се помни. Зa Paradise Lost това беше първото подобно начинание и самите те се вълнуваха почти толкова, колкото и ние. Идеята е брилянтна, изпълнението – не чак толкова.

Sounds of the Ages има грижата всяка година да ни представя необикновени групи в необикновена обстановка с необикновен аранжимент. Апогеят на тези концерти безспорно е участието на Anathema от 2012, което поставя летвата нечовешки високо. Оттук произтича и проблемът на Paradise Lost – колкото и да се стараеш, не можеш да надминеш Anathema и това е.

Въпреки сравненията в полза на ‘конкуренцията’, не мога да не отбележа, че островитяните се справиха повече от стандартното ‘доста добре’. От самото начало, дадено с Tragic Idol до самия край – The Last Time – всичко беше магия. Няма дума, която да описва по-точно случилото се.

Отвъд покрива на Античния театър животът течеше както обикновено – светлините на града помагаха на хората да намерят пътя към дома или към близкото заведение, колите преминаваха спокойно по близкия булевард, около нас Старият град пазеше дълбоките си тайни и своята великолепна история както прави от незапомнени времена досега. Но погледнехме ли надолу, виждахме нещата по съвсем различен начин – пречупени през призмата на музикалните чародейства.

Занемели от удоволствие, всички слушахме търпеливо, благоговейно, в захлас. Омагьосана от обстановката, аз съм готова да простя на групата всички несъвършенства.
Чува се само китарата за сметка на останалите инструменти? Чудесно, Paradise Lost винаги са имали силни китарни партии.
Гласът на Nick Holmes му изневерява на моменти? Значи напук на убежденията ми все пак и той е човек.
Пианистът заглушава хор ‘Родна Песен’? Е, добре де, за това прошка няма.
Групата се притеснява от камерите, които заснемат концерта? Нормално – още в началото споменах първите пъти и сантименталната символика, която носят със себе си.
Важното е, че в дълбокото езеро на идеалната атмосфера пропуските потъваха на дъното и оставяха след себе си само лека вибрация, повърхностно впечатление; с времето бледите опущения ще се загубят сред изящните спомени.

Вече поуспокоени, някои от публиката побързаха да извадят телефони, за да заснемат новата песен – Victim of the Past. Докато я слушах/ гледах/ изживявах, си дадох сметка защо Bloodbath си взеха мистър Холмс за вокал. Тези, които бяха там, знаят за какво говоря, останалите ще разберат по клиповете в мрежата и DVD-то.
Друг запомнящ се момент беше повсеместният пандемониум, настъпил с обявяването на биса – Say Just Words предизвика палитра от емоции, вариращи от радостен плач до триумфално викане. Публиката радва Paradise Lost по същия начин, както и Paradise Lost радва публиката; единствените недоволни могат да бъдат хората, пропуснали изпълнението.

Моят начин да разделя концертите включва няколко варианта, един от които е ‘красиви концерти’. Именно в тази графа ще впиша и Paradise Lost. Уникалната смесица от оркестър, хор, пейзаж, публика и най-вече група не ми оставя друг избор. Може би съм още подвластна на пловдивската омара, може би не съм видяла по-добро до този момент, но не мога да си представя по-подходяща почва, на която този вид събития да вирее.

Скоро в нашата галерия ще откриете и снимки от вълшебната вечер.

И за да не сте съвсем капо:

  1. #1 написан от Христина Бочева (преди 5 години)

    Обективно ревю. Съгласна съм напълно.

  2. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  3. Коментари за тази публикация
В началото