Концертът, който е невъзможно да изтриеш от съзнанието си

Великден е! Дали защото Христос всеки момент ще възкръсне, или пък заради гостуването на Steven Wilson у нас … Въпрос на избор, но съдейки по многобройната тълпа, изпълнила пространството пред НДК в съботната априлска вечер, явно денят е наистина очакван и велик за почиталите на прогресив рока. И няма как иначе – все пак това е първа среща на българската публика с английския музикант и композитор, първи реален досег до неговия нестандартен, ‘психеделичен’ ум, умеещ да отведе до неподозирани територии. Територии, в които се сблъскват множество разнородни музикални стихии, в които се надскачат жанрови граници и стилови определения … С единствена цел: да се създаде Музиката, онази, която идва „от сърцето и душата“ (по думите на самия Wilson).

Steven Wilson е познат на феновете преди всичко като автор на групата Porcupine Tree, а в последните години и като солов музкант, с четири албума зад гърба си. Последният от които, носещ интересното име „Hand. Cannot. Erase.“ вдъхновява едноименното турне, една от спирките на което, за късмет, се оказва и София. И така: зала 3 на НДК, страхотни музиканти, прекрасна музика – всички предпоставки са налице за едно невероятно и запомнящо се шоу.

И шоуто наистина е такова! Началото – притъмнена зала, слабо осветена сцена, изпълнена с безмълвни инструменти. От колоните се носят приглушени шумове, звуци от природата, смях, далечно пиано … А в дъното на залата – огромен, присветващ екран, на който се прожектират клипове-сцени от живота. Монолитни, многоетажни жилищни кооперации, осеяни с хиляди малки прозорци, зад всеки от който се е стаила една човешка история … Изцяло с похватите на музиката, Wilson и неговият бенд от четирима музиканти, появявайки се внезапно, започват да разказват една такава история. Историята, залегнала в албума „Hand. Cannot. Erase.“, тъжно вдъхновение за написването на който е странният случай на Joyce Vincent – млада жена, която умира в апартамента си в Лондон. И никой не разбира за това цели две години! Въздействието на красивата меланхолична музика, съчетана със сменящите се картини от екрана, (изобразяващи жена, която се разхожда, пътува, мисли, чувства, радва се, тъгува – просто живее!) е наистина невероятно. Неусетно започваш да съпреживяваш, да се пренасяш в рисувания от музиката свят. Свят, изпълнен с безразличие и отчуждение, в който връзката между хората е изцяло преустановена  … Потапяш се в класическото прогресив рок звучене, примесено с похватите на електрониката, индъстриъла,  психеделията; вариращо между сладникави, лесно запомнящи се поп мелодии и откровено тежки китарни рифове … И когато си готов напълно да се отдадеш на усещането, изведнъж приветствията на босоногия Wilson те връщат обратно в залата. Шеговитият тон, жестовете с ръце и веселите закачки, които музикантът не спира да отправя към публиката по време на цялото шоу, са в рязък контраст с музикалните послания. Да, всичко е премерено и балансирано по най-добрия начин!

Дори и неочакваното наличие на антракт! Наистина необходим миг-отдих след равносметката, която неминуемо започваш да правиш за живота в съвременния свят и неговия смисъл … Глътка въздух само – и желанието отново да се докоснеш до музиката, създавана от Wilson е налице. За щастие музикантът никак не се скъпи и предприема близо двучасова разходка из своето творчество. Връща ни към по-старите си композиции от времето на Porcupine Tree. Открояват се ‘Dark Matter’, ‘Sleep Together’, ‘Don’t Hate Me’, изпълнението на всяка от които е подкрепено с видеокадри – за повече емоционалност и въздействие. Впрочем, видеопрожекциите не спират да се излъчват през целия тричасов концерт! За последните няколко песни от шоуто, дори е спусната тънка, полупрозрачна завеса пред музикантите, върху която се рисуват образи, движения, състояния …

Wilson не пропуска да поднесе и своите почитания към големите музиканти-вдъхновители, напуснали нашия света съвсем скоро – песента ‘Lazarus’ е изпълнена в чест на големия David Bowie, а малко по-късно звучи кавърът ‘Sign o’ the Times’ – на Prince.

Освен певец и композитор, Steven Wilson е и мултиинструменталист. Най-често китарата е в ръцете му (която на няколко пъти редува – електрическа-акустична-електрическа …), но  нееднократно сяда и зад клавира. И все пак, концертът не би могъл да бъде това, което е без екипа от талантливи музиканти, редом до Wilson. Последният, разбира се, не пропуска да ги представи: китаристът е Dave Kilminster (работил с имена като Keith Emerson и Roger Waters), Nick Beggs, който освен с бас китарата, борави отлично и с внушителния чапман стик. Зад клавира е американецът Adam Holzman, популярен преди всичко в джаз средите, зад барабаните пък е музикантът Craig Blundell. Големи имена, виртуозни изпълнители, ползващи с лекота своите инструменти и умеещи да влязат в перфектен синхрон помежду си. Към това прибавяме почти кристално ясен звук, магически светлини и впечатляващата мултимедия. И накрая (макар и в никакъв случай на последно място) – една чудесна, емоционална и благодарна публика! Изправена на крака (да, залата е със седалки), бурно аплодираща и сякаш, дори след три часа шоу, копнееща за още … Все пак, окончателен финал с песента „The Raven Тhat Refused Тo Sing“. Музикантите наистина отказват да пеят и свирят повече. Но само засега, само за тази вечер! И кой знае, след време, може би, пак ще изживеем един велик ден с вълшебната музика на Steven Wilson!