Колко силно може да те изгори студът

Да, обичам малките клубни концерти. Обичам мрачните стилове. Обичам онези моменти, в които усещам как дълбочината на музиката ме впримчва, омайва почти до състояние на безпомощност, а след това се чувствам пречистена… макар и да боли. Нали знаете, онази тиха, дразнещо-влудяваща болка, която винаги е някъде там и само чака подходящият момент да напомни за себе си…

„И виждал съм го неведнъж
как зимата отново и отново ни връхлита,
а кладата от сламки тихо гасне
и студ промъква се в кръвта ни. Далеч прогонвам своите надежди
безсмислени са те сега,
а над земята нощ се спуска
и мракът бял там бавно ни обгръща…“

На рожден ден, като на рожден ден… е да, ама не съвсем. „Белият мрак“ ни обгърна, а вечерта на 29.03 за шепа хора не беше обикновена неделна вечер. Но преди да ви завлека в калта и да ви преведа през лабиринти без изход, малко статистика. По повод петнадесетия рожден ден на THE OTHER SIDE, четири уникални, самобитни групи ни представиха своето изкуство в столичния клуб Bar Zar. Организатори на събитието бяха самите THE OTHER SIDE. Концертът закъсня с около час, не по вина на организаторите, но истински верните фенове на стила бяха там. След цялата суматоха, техниката е по местата си, саунд чека е направен, а първата група, която ще ни повлече през калта са Trysth.

Мога да кажа, че Trysth бяха групата, заради която се влюбих в „лепкаво-калния“ стил наречен Sludge. Отвориха сетивата ми и ме накараха да изляза извън собствените си граници, доколкото ги имам (всеки човек ги има в някаква степен). Да чуя и усетя, че нещата понякога не са точно такива, каквито ги възприемаме, за мен беше невероятно пътуване навътре през собствената ми душевност. Да открия, че един обикновен инструмент може да рисува картини и да разказва истории. Истории, които за всеки един може да прозвучат различно, картини, които всеки може да облече в различни краски. Дълбоко лични, но винаги съкровено докосващи и истински. Сетовете бяха кратки, но пък продължителни. И Trysth не бяха изключение. Освен добре познатите три композиции от излезлия им наскоро албум те представиха за първи път пред родна публика и една нова композиция „Vessels“. Финалният щрих е поставен с „Undying“. Стилистично обобщение, което събира в себе си цялата противоречивост в творчеството на Trysth.

RYVULET са група от Берлин. Странният им стил е определен като Post-Rock, Post-Doom, Post-Metal, Post-Irgendwas. Разпространено е мнението, че когато една група няма с какво да впечатли си слага дълги, сложни описания, определящи музиката й. Всяко правило си има и изключенията. И берлинската петорка ни го доказа. Липсата на вокали всъщност се оказа изобщо не е липса. Смесицата от смазващо бавни дуум пасажи рязко сменящи се с мелодична агресия и полепващи, безкрайно-омайващи рифове ни хвърля в забрава. Хоризонтите се размиват. Всичко, което до сега е било черно-бяло се превръща в мътна, сива маса без форма, очертания, определения, надежди… Усещали ли сте как студът изгаря?! Не вледеняващо и приковаващо, а болезнено-разяждащо. Бавно превзема тялото и съзнанието, докато останеш без изход и възможност дори да помръднеш. По същия начин музиката на RYVULET приласкава, а след това бавно, пласт след пласт отнема… до безпаметност.

Dimholt са следващите в афиша. Заедно с Déhà те са готови да поставят съзнанието ни на границите на разума и рационалното. Лично за мен те си бяха „моята група“, която събуди пулса в опустошените души и ни даде невероятен заряд. Плътната звукова вълна мощно ни удря още от първите секунди. Сетът им съдържаше осем композиции, от които две нови „The Fall“ и „Sacrilege“, кавърът на RAVENCULT „The Nightsky Codex“, и станалата вече емблематична за групата „In Tombs“ с гост участието на Déhà. Тази композиция е като зараза. Просмуква се в съзнанието, слива се с кръвта във вените и може да те преследва дни наред. Изпълнението й на живо всеки път е уникално и различно преживяване. Изтръгва всичката насъбрала се чернилка и, поне за миг, дава усещането за пречистване. Чувстваш се смазан, разпилян. Идва ти и ти да крещиш и виеш от болка и безсилие, но след това идва дълбочината на умиротворяването и безвремието. Можеш да се огледаш около себе си и да приемеш момента на осъзнаване, че света и без друго си е едно безкрайно гадно и кално място… Само трябва да намериш своя си начин за сприятеляване с действителността. Без притеснения мога да дам Dimholt като пример за истински екип и безрезервна колегиалност, организираност и отзивчивост. И вярна на вечният си лайтмотив, когато става въпрос за наши групи, ще добавя само – Не може пред група като Dimholt да има 10 човека, заедно с акредитираните фотографи, а след това да се оплакваме, че у нас нещата не се случвали…

Сет лист Dimholt:
1.Intro
2.Blindead
3.At The End
4.The Nightsky Codex
5.Black Horizon
6.The Fall
7.Sacrilege
8.In Tombs

Сетът на Dimholt сякаш беше онази кулминация, от която имахме нужда за да можем да приемем тревожното спокойствие на Allochiria. Дребничката, крехка и ефирна Ирене ни хвърля в смут с мощните си дет вокали, още повече че между композициите омайно чурулика: „Thank you!“. Тази пък страна от гласовия й диапазон имахме удоволствието да чуем в последната песен с поетичното заглавие „Die“. Едночасов сет и осем композиции, и сякаш само гласът на Ирене някак ни задържа в реалността. Монотонните, доволно продължителни песни неусетно ни теглят някъде надолу, към дъното на собствената ни чувствителност… или безчувственост. Щипка тревожност се промъква в мелодиите и хем те отпуска, хем не ти дава покой. И все пак нещо липсва за да се усетш обгърнат от мистика или запратен в неизвестното. Вероятно има какво още да учат…

В малките часове на нощта, уморени, с разпилени емоции и неясни надежди потъваме в нощната белота. Леденият вятър обгръща уморените ни сенки, а ние тихичко пропълзяваме в убежищата си, за да търсим себе си в неспокойните си сънища.