Ние, от Metal Hangar18, решихме да стартираме една нова рубрика, която, ако има успех, ще разсее булото на много забравени и незнайни моменти от българската рок история. Първата сага в нея ще бъде от няколко части и ще хвърли светлина върху една от групите творили по-тежък рок през осемдесетте – ТРОТИЛ. Автор е Ивайло Динев – басист на бандата:

Първа част можете да прочетете ТУК.

Втора част можете да намерите ТУК.

Третата е налице ТУК.

Четвъртата четете ТУК.

Пета е на разположение ТУК.

Шеста част.


Тротил – непубликуваната биография. Седма част.

trotyl 7През 1990 г. записахме първия си сингъл. Мони от „Епизод” и неговият партньор Дани
основаха „РТМ-Унисон”. Бяха намерили пари отнякъде и ни поканиха да записваме в „Балкантон”. „Тротил”, ”Др. Дулитъл” от Варна и Коцето-Калки без „Медикус”. На пробите продуцентите не харесаха Коцето и „Лунатик” беше изпята от Васко от „Атила”, а „Воин” – от оперния певец Юлиан Константинов. ”Ритъм” оплюха сингъла, че звукът му бил тенекиен, но тенекиен или не,”Воин” спечели второ място след Васко Кеца в годишната радиокласация на Гергана Лазарова и Сергей Джоканов. Все пак изпреварихме „Джудас Прийст”, ”Моторхед” и „Блек Сабат” в тази класация, което си беше страхотно постижение и тогава и сега. За съжаление продуцентите бяха пуснали синъла на цена 10лв. Това бяха много пари по онова време – дългосвиреща плоча с БГ музика струваше 2.30, а със западна музика – 4лв. Странно защо, когато популярността на сингъла тамън започна да набира скорост, продуцентите внезапно изтеглиха продукцията си от радиото и точките в договора за концерти, клипове и т.н. станаха мираж.
Две неща започнаха да убиват БГ рока в тези начални за демокрацията години – многото концерти със съмнително качество и митингите. Ицо Петров започна да бълва концерти на килограм на стадион „Дружба” и в зала „Универсиада”. Това от една страна беше добре, защото много млади групи за първи път видяха сцена, но от друга страна предлагането многократно превиши търсенето. Едно време „Щурците” правеха само два пъти по два концерта годишно в София и затова опашките за тях бяха огромни. А ние и разни други групи буквално втръснахме на хората всяка седмица на концерт на същото място. Няма как да си креативен, да си оригинален, да покажеш нови песни, нова визия. Митингите пък от своя страна изсмукаха желанието на феновете да крещят, да протестират. Рок-концертите и футболът освен всичко друго са и мястото,к ъдето можеш свободно да излееш чувствата си, да изкараш болката и радостта от ежедневието. За какво ли нямаше протести тогава: ”Долу член Първи”,”СДС” „Против Найден Андреевщината в музиката”, против „Естрадажиите” и т.н. В един момент ти писва и да крещиш. За да е успешна една рок група или музикален стил, трябва или да има търсене поради недостиг, състояние на социална абстиненция за такъв вид преживяване и съпреживяване или много реклама и маркетинг. Преди 10 ноември всичкия този информационен мрак направи рок – концертите събитие. След промените други събития станаха пулса на обществото-митинги, протести, ”Лукановата зима”, палежът на Партийния дом. Тогава с „Тротил” направихме самостоятелен концерт в „Универсиада” – 500 човека публика, докато свириш, мислиш, че е пълна залата, като светнат накрая прожекторите – шок и ужас! Единственото успокоително нещо беше, че Лили Иванова беше пяла преди седмица на същото място пред 200 човека!

Някъде през 1989 или 1990 бяхме на концерт в село Венец, близо до Шумен. Студ, зима. Пъувахме с влака, бяхме взели ток от локомотива и инсталирали апаратурата в багажния вагон. Свирихме на живо във влака чак до Шумен, на гарите отваряхме вратите и купона беше пълен. Като пристигнахме в селото, не можахме и хляб дори да си купим, никой не знаеше български. За сметка на това концерта беше невероятен – за първи път видях фенове да си бият от кеф главите в земята.
Мисля, че през 1990 покрай бате Кирчо барабаниста, Васко Кръпката ни покани мен и брат ми Сашо временно в „Подуене блус бенд”. Участвахме в едно турне из България със „Сигнал”, ”Атлас” и англичаните „Телайън”. На концерта в Сливен без да искам запалих сцената докато свиреха „Сигнал”. Сцената беше покрита с плат и като си хвърлих фаса, взе че пламна.Точно където беше „Маршала” на Сашо от „Сигнал”. Понеже беше пусната пушек машината на сцената, публиката помисли, че пламъците са пиротехника, а на Сашо сигурно му се е изправила косата като видя огъня приближаващ „Маршала” и „Ибанеца” му. Нови-новенички! Скокнах тогава, разкъсах плата и загасих пламъците. Не стана „Smoke on the water” и не можах да вляза като Нерон в историята. Язък! Но пък „Маршала” оцеля!