GOJIRA – L’Enfant Sauvage (2012)

Да се опиташ да разбереш музиката на Gojira безспорно е предизвикателство. Да се опиташ да й направиш анализ – също. Настанявам се удобно пред компютъра и си казвам, че веднага трябва да зачеркна възможността да започна настоящото ревю с кратко тривиално слово за това как с пресния L’Enfant Sauvage французите за пореден път надминават всички очаквания и правят на пух и прах всякакви стилови рамки. Истината е, че това определено не са неща, с които братя Duplantier и компания някога изобщо са се съобразявали. Всъщност колко често в днешно време се срещат банди, които, въпреки факта, че предлагат една (меко казано) трудно смилаема музика, се докосват до комерсиалния успех, но и остават верни на себе си? Gojira не се страхуват да експериментират, поради което израстват с всяка изсвирена нота. И докато в ранните им албуми младежката необиграност прозира зад необработен звук и палитра от влияния – дет, дуум, та дори и ню метъл – то всяка следваща стъпка е все по-уверена и фокусирана.  Днес спокойно мога да нарека Gojira въздигащи се лидери на съвременната метъл сцена. Признанието? То се материализира в привличането им като подгряваща група за голяма част от тазгодишната европейска обиколка на Metallica, в която се включиха имена като Machine Head, Amorphis и др. Та, да си дойдем на думата. От една страна L’Enfant Sauvage звучи като логичното продължение на започнатото през 2005 г. и 2008 г. с великолепните From Mars To Sirius и The Way Of All Flesh, но едновременно с това е и съвсем различен от всичко, което четиримата са създавали. С изненада установявам, че албумът се преслушва на един дъх. Не, Gojira не се извръщат от собственото си лице и тук също присъстват типичните му черти – тежките китарни части, примесени с пасторални пасажи, отнесените вокали на Joe Duplantier, плътната басова линия… Присъства обаче и мярата – продължителността на единадесетте песни само веднъж надвишава 6-минутната граница, липсват онези типични протяжни композиции, а поставената в средата на албума кратка инструментална заигравка The Wild Healer не се натрапва и не убива темпото, набрано и подeто от останалите ударно звучащи парчета, сред които като личен фаворит откроявам Pain Is A Master. L’Enfant Sauvage те предизвиква да мислиш, чувстваш и живееш извън ограниченията. И ако трябва да избера една перфектна фраза, с която да го опиша, то тя би била „глътка свеж въздух”. Или „свобода”.

За фенове на Gojira, Meshuggah и други уникати
Оценка 9/10