Cool Den: Животът без смисъл е без-смислен!

Едва ли преди три години някой от нас си е представял какъв ще е днешния му ден. Няма театри, няма концерти. Културата – в дълга кома. Държавата – на три изборни игли за по-малко от триста дни. Имаш ли зелена книжка – важиш. Нямаш ли – мри. Няма значение от какво, всички знаем как ще го пишат. Хлябът е вече лев и двайсет, токът е по-скъп от злато. Дърва за огрев вече почти няма, а се задава г(л)адна КоВид(енова) зима…

Гррр… Чакай, чакай. Поспри за малко. Спомни си, че винаги намираш спасение от всичко това в музиката. Поне за един миг. Сега си сложи тапичките и си отвори някоя хубава книга. Вторият албум на Cool Den ще ти е идеален съпровод. Ето какво ни разказаха за него от първо лице. Скачайте!

Здравейте. Хайде, разказвайте! Как мина промо концертът в Терминал 1?

Брутално! Направо ни се струва, че беше сън. Никога не сме виждали публиката да се раздава толкова много. Имаме най-яката публика на планетата. Благодарността ни към тях е безкрайна! Благодарим и на No More Many More, че отново забиха толкова яко, без тях нямаше да сме където сме сега.

Името на новия Ви, втори албум е „Тази земя”. Какво го свързва с първия?

Свързва го това, че все още стъпваме върху социални и общочовешки тематики, което надяваме се усеща и в първия албум. Музикално смятаме, че се усещат подобни стилове като вдъхновение – хип-хоп, рок, ска, реге, пънк и др. Мислим, че втория албум е големият лош брат на първия, ха-ха-ха. Разбира се, тематично свръзката е – последната песен от „1“ е „Терминал Не“, а първата от втория е „Тази земя“ – тук е очевидна приемствеността.

Защо решихте да останете и да творите тук, в България?

Защото това е нашата земя. Малка, ръбата, красива, недодялана – това е нашата земя. Тук са нашите корени, култура, манталитет, с който ние реално се гордеем, макар да не е много модерно тези дни. Къде другаде биха ни разбрали по начин, по който най-автентично можем да изразим себе си? Смятаме, че българите заслужават да чуят това, което имаме да им изпеем и изсвирим. Без значение колко хора ще го чуят – пак си заслужава. Светът притъмнява доста. Искаме да си формираме едно светло кътче тук, всичко останало може да върви по дяволите.

Казвате, че правите социален рок. В реалност на пандемия, инфлация и политическа криза има ли обикновения човек време за музика и може ли тя все още да е негово спасение?

Музиката може да бъде просто фон. Но може да бъде и твоя храм. Да се преоткриваш в нея отново и отново. Спасението не е нещо свещено или свръхизвисено – то идва от това просто да бъдеш добър човек. Обикновен, читав, редови добряк, който с едно добро дело може да повлияе на нечии свят с тежест сто пъти по-голяма от огромни политически машинации. Ако музиката може да бъде фасилитатор на това, това е страхотно. А ако това се окаже нашата музика, ние можем само да приклекнем с уважение към хората, които са избрали да я видят като такава. На промото на албума хората идваха при нас и казваха, че са плакали, защото са били толкова докоснати. Това ни кара да изпитваме само едно чувство – благодарност. Готови сме да работим още по-здраво от тук нататък!

А има ли според Вас музиката сила да лекува душата и да променя човешки животи?

Може, стига да й позволиш. Стига да успееш в нещо смислено да откриеш отражение на собствения си потенциал. Ако виждаме нещо смислено отвън, това е защото вече то е вътре в нас.

„Игра на живот” описва човешкото житие с простички думи. По-лесно ли ще е, ако гледаме на живота като на игра?

Всичко би било много по-леко. Не бихме приемали старостта, болестта и смъртта като толкова тежко нещо, а като смяната на сезоните – нещо необходимо, за да бъде природата това, което е. Тази песен има и за цел да накара човек да се замисли, че може и да не сомнамбулства през живота, а да се спре за момент поне, да открие добрината в малките неща и да потърси по-дълбок смисъл.

Ключово парче в албума за мен е „Лешояд”. Смятате ли, че телевизията е бичът на нашето общество и защо я разбрахме толкова криво тая демокрация?

Ха-ха! Демокрацията всеки я разбира по свой си начин (очевидно). Както е казал Чърчил „Зле е, но по-добро не сме измислили“. Някои от нас имат личен професионален опит в медии и са виждали отвътре как се работи с информация. Може на човек да му се догади… Телевизията е средство. И като всяко друго средство то може да се използва в двете крайности. В „Лешояд“ се пее за това, което поради някаква причина не само не намалява, а се увеличава. Големите телевизии и медии у нас продължават да монетизират човешкото страдание. Черни хроники, „накървавени“ новини, човешки драми и какво ли още не. От това ли има нужда зрителя? А сега в ситуацията с коронавируса – това е направо златна мина за тях! Имаш си сигурна доставка на починали и болни всеки ден. Но не! Ти си отговорния информатор на народа… комбинирай това с редовните катастрофи и битови инциденти и рейтинга ти пробива покрива. Дано да се усетим някой ден…

Артуъркът на този, както и на първия Ви албум е правен от Теодора Михайлова. Гледайки илюстрациите към всяко едно от парчетата – тя визуализира много точно музиката, която правите. Как работите с нея – давате й музиката и тя рисува върху нея, или?

Теодора е истинско съкровище за българския свят на изкуството. Творбите й съдържат изключително много оригиналност и дълбочина. Никога не бихме могли да й благодарим достатъчно за това, което прави за нас. Относно втория албум – просто седнахме заедно и приятелски обсъдихме какви илюстрации биха били най-подходящи. Повечето идеи са нейни, като има и две-три от нас. Но като цяло всичко извира от нейния гениален ум.

Разкажете повече за гостите в албума, които в действителност са доста повече, отколкото очаквах?

За нас е чест да работим с толкова талантливи музиканти. Преслав Пеев (от Керана и Космонавтите, много любима наша българска банда), е един от тях и много се радваме, че успяхме да го привлечем да запише саксофон в две песни. Особено при положение, че мелодията в „Знам“ е директно вдъхновена от негова композиция. Валентин Атанасов също е добър наш приятел и изключително талантлив тромпетист. Беше супер забавно, когато двамата се срещат (а те са супер добри приятели от Добрич) и осъзнават, че са записвали брас секция на една и съща наша песен. Нашата муза – Анна-Мария Въртовска втори албум подред записва вокали. Тук специалното е, че „Двама и деня“ е писана специално за нея и това колко добро приятелче е. „Тази земя“ въобще нямаше да звучи по този начин без кавала на Сашо Михайлов. По време на звукозаписните сесии стояхме с нашия звуков инженер Стоян Бозов с увиснали ченета докато Сашо лееше мелодии, които директно вкарваха Балкана в стаята. В „Horse in the river” вокално рамо удари и Александър Младенов от Triple Treat, който е доста ключова фигура за нас, той запозна Анна-Мария и Никола, а покрай нея той се запозна с Васил Адреев – нашия басист. В „Weirdo” на места пее половинката на Никола, полската актриса Йоанна Поуеч. Самата песен е писана за нея, а гласът й е изключително нежен и красив и се надяваме да бъде по-смела в бъдеще и да се преоткрие и в сферата на пеенето. В някой песни се чува гласа и на нашата добра приятелка Айсел, която има доста извънземен глас и има страхотни собствени композиции.

За по-малко от две години, вече имате цели два албума. Сякаш нещата се случват доста бързо и със завидна лекота. Как се раждат парчетата Ви всъщност?

Някои парчета се раждат за минути – текст и музика ти се изсипват едновременно сякаш от нищото. Други са плод на години натрупване, понякога сглобени от текст и мелодия, дълго време висящи като нещо отделно и просто чакащи да се появи подходящото свързващо инструментално звено. Песните биват вдъхновени от прости житейски ситуации. Теми, по които си разсъждавал дълго време, а понякога дори от песни на други творци. Смятаме, че творецът просто става проводник за някакъв потенциал, който вече стои наелектризиран в пространството и чака да получи своя израз.

А защо правите парчета и на английски?

Барабаниста ни Теодор, слушайки „Weirdo”, каза, че звучи сякаш сме го направили, за да покажем, че можем и без проблем на английски. Ха-ха-ха! Шегата настрана, все пак голяма част от музиката, която ни е вдъхновяла е на английски и това е нашият малък реверанс към това. Пък и английският си е красив език и някои неща си звучат много приятно с него.

В текстовете на повечето Ви парчетаима еднамъдрост, която се среща все по-рядко при от хората на Вашата възраст. Кое Ви вдъхновява да пишете неща като:

„Подай ръка на този, който слиза от трамвая
Веднъж си мигнал и началото е вече края
Последната ми риза няма никакви джобове
Еднакъв е димът от господари и от роби”

Така стоят нещата просто. Това е нашия живот, това са нещата, които ни съпътстват навсякъде. Просто избираме да не им обръщаме внимание. Но всеки един човек, независимо дали си признава или не в някакъв момент се е замислял за тях. Ние просто сме изключително благодарни, че можем да ги претворим чрез музиката и да ги поднесем на хората отново с надеждата, че като едно семенце, някой ден могат да прераснат в по-трайно и голямо разбиране и преживяване.

В „Днес (ти отлиташ)” слушаме „ще се видим пак, в друга форма в някой свят”. Повечето от нас загубиха важни за себе си хора през последната година. Вярвате ли в задгробния живот и каква смятате, че е ролята ни като човеци тук, на земята?

Не искаме да изпадаме в сферите на метафизичното, тъй като всеки от нас има различен поглед върху това. Със сигурност обаче всеки от нас е убеден по един или друг начин, че смъртта не е края. А относно ролята – каквато роля си избереш, такава ще имаш. Животът без смисъл е без-смислен.

А как Ви хрумват парчета като „Weirdo” и “Horse in the river”? Честно да си призная от ученици си играем да „обличаме” български народни поговорки и разговорни изрази в езика на Шекспир и винаги сме се спуквали от смях от крайния резултат. И на Вас Ви се получава много добре, признавам…

 За „Weirdo” вече споменахме по-горе. Музикално тя си е трибют към Сиатълската вълна от 90-те. „Horse in the river” се роди късно вечер в автобус 72. Ей така от нищото – с идеята, че би било изключително забавно, ако тези изрази се преведат буквално на английски и се сложат в танцувална ведра песен. Така разбираш отново как всеки език си има своето уникално самосъзнание и когато преведеш идиомите буквално – те звучат безумно.

Последното парче от албума е „Стига ми”. То сякаш най-добре Ви описва като творци. Успявате ли и в ежедневието да намирате щастието в малките неща и какво пречи на повечето хора да го правят?

Би било много смело да кажем, че успяваме на сто процента. Но се опитваме, със сигурност. Мислим, че основното, което пречи на хората в тази посока е, че целият свят в момента е изграден да те учи, че щастието е някъде другаде – купи това, иди там, направи това и чак тогава ще бъдеш щастлив. А то е тук под носа ти във всеки един момент, ти просто го подминаваш. Интернет, нещата, на които ни учат в училище, възпитанието ни у дома… някак си всичко това ни кара да гледаме в грешната посока. Винаги ни учи, че удовлетворението е някъде там. И така си като куче, което си гони опашката през цялото време.

Съществува ли според Вас вече все по-обособена „нова вълна” от млади български банди?

Смятаме, че се обособява все повече. Имаш групи като Керана и Космонавтите, The Lefties, No more many more, Спални Места, Attaxic, Jackett, Simai, нашата приятелка Рада (ще чуете съвсем скоро за нея), Gabsy, Casual Threesome. На Анна-Мария албумът също ще бъде изкъртващ… Абе, много са… И се усеща все повече колегиалност и мислим, че можем да направим много за българската сцена. Стига да сме достатъчно упорити и да се подкрепяме.

Имайки предвид интересното Ви начало (срещнали сте се на Витошка като улични музиканти, музикатабуквално сама Ви е събрала), как виждате бъдещето си като група, ще има ли догодина трети албум?

Искаме да поснимаме малко клипове сега. Колкото повече клипове направим към втория албум толкова по-добре. Вероятно преди третия албум ще мине повече от една година. Искаме да дадем на втория албум необходимото време, за да получи своя отзвук. Но ще ти споделим, че песните за третия албум са факт. Дори може би са прекалено много като бройка само за един албум, ха-ха-ха.

И за финал – среща Ви непознат човек на улицата, като мен. Спира Ви и Ви моли за някакъв съвет. Какво ще го посъветвате?

Да погледне навътре и да открие вътрешното си богатство. И ще му изпеем онези четири реда, които си цитирал по-горе.

Интервюто взе: Иван „iDTemplar“ Стоянов
Снимки: Официална фейсбук страница на Cool Den