Разбъркан ритъм. Нежни (!) рифове. На пръв поглед несъвместими неща. В три изречения успях да събера мнението си за Heliocardio, ЕР-то на италианската все-още-неопределено-какъв-стил банда Caelestis. Но не затова съм седнала да пиша – имам какво още да кажа и то е досущ като тях все-още-не-много-ясно-формулирано.

Характерните италиански вокали и мелодичността, присъща на малцина, създават у мен добро впечатление, което пък се разваля от брейкдауните, бутнати (да, бутнати) на неочаквани и дори неподходящи места. Песните на иначе талантливото трио минават през пространства, като например Anatomia Spaziale, лавират сред светове и планети, както личи от Io e Tu Siamo la Luna, но за съжаление умират в тишина с E Poi Silenzio II. След привидно тихия завършек идва ред на прераждане в стил феникс (Fenice). То беше достатъчно стихийно, че да ме събуди от лекия транс, в който бях изпаднала, слушайки изброените тракове, обаче някак си не успя да ме спечели напълно. Липсваше му страст; сякаш групата е била под натиск да запише песента само и само да има нещо живичко покрай успиващите композици(йки).

Биографията на Caelestis е почти толкова интересна, колкото звученето им. Тълкувайте това както поискате. Първоначално идеята съвпада с тази на тясно свързания с тях Red Sky – един човек прави общо-взето всичко. После се включва симпатичната Vera Clinco, работила с Cataldo Capellio по industrial метъл проект. След нея идва и личният ѝ барабанист (колко хора могат да се похвалят с такъв, а?) Flavio Stanaio, за да се формират „небесните чада“.
През 2010 те издават едноименен албум, година по-късно – дългосвирещите My Eyes Are As Gray As The Sky и When The Moon Dreams, и EP-то Seaspell. Вдъхновението им не секва и през апокалиптичната 2012-та италианите пускат на пазара Nel Suo Perduto Nimbo, отново албум. Вземайки предвид краткия им творчески път, не можем да не отбележим, че Caelestis са като Балзак в алтернативно-музикален вариант.

5/10