Beat на живо – пулсът на King Crimson в София

По логични или недотам причини, така и не видяхме боговете King Crimson в България. И явно никой никога повече няма да ги гледа. Само че двама интегрални музиканта от ядрото на групата от 80-те нататък, поправят тази грамадна липса по най-добрия възможен начин. И той се нарича Beat – по втория албум от втория живот на групата. А това, което четиримата изливат на сцената, наистина е живот.

Нека започнем с това, че проектът Beat, макар и обърнат изцяло към трите албума от 80-те на King Crimson не лежи на носталгията, а дава съвсем органичен прочит на сложните композиции от онова време. Както и тогава, всъщност – докато старите прог кучета се хлъзват в мазния капан на поп звучене, синтезатори и електронни барабани, новият състав на King Crimson обуздава новите звук и технологии, за да отприщи необузданите си музикални търсения и помитат кекавия синт рок на банди като Asia и Genesis със смелостта, на която са способни малцина. Така и днес парчетата от “Discipline”, “Beat” и “Three of a Perfect Pair”, изсвирени през 2026 вкарват аритмии с мощен звук и осезаема тежест.

За новите ветерани в състава е много важно да се подчертае, че излизат от амплоато си, от удобните си коловози, с които ги познаваме и влизат в духа на посоката, зададена преди 45 години от колегите им Adrian Belew и Tony Levin. Steve Vai не изпълва Зала 1 на НДК, която вече добре познава, с китарен космос, луд шред и наелектризиращи сола. Той следва нотите, атонално разпилени от ледения гений на Robert Fripp като електрически бутони, с които отстъргва мозъчна патина, за да те накара да се замислиш в посока еклектика.

Подобно на него Danny Carey обуздава мощния си напад над барабаните, за да се фокусира върху прецизната техника, типична за титуляра Bill Bruford. Изключвайки един момент с перкусии в началото на “Waiting Man” и барабанната неравноделна вакханалия на “Dig Me”, лесно можеш да се абстрахираш от факта, че гледаш барабаниста на Tool.

За сметка на това титулярите Adrian Belew и Tony Levin бяха изцяло в своя елемент. Необузданата гениалност на партиите на Levin и привидно хаотичните китарни и вокални партии на Belew ни дадоха онова специфично King Crimson усещане за свобода и бягане от рамки. Още през 70-те, когато Robert Fripp е обвинен, че с него се работи много трудно, той заявява, че важна е музиката и ако присъствието му пречи на останалите да си вършат работата, той ще напусне групата. И някак отсъствието му в концерт, изцяло с песни на King Crimson, от хора, неразривно свързани с бандата, не попречи на това усещане. А когато Adrian Belew избърза с вокалната част в “Three of a Perfect Pair”, което доведе до неочакван смях от сцената, придаде и щипка фриволност и топлина в иначе математически-смазващия музикално концерт. Нещо, което хладната прецизност на Robert Fripp би убила в зародиш.

В антракта, докато преживявах опустошителния вихър на “Larks’ Tongues in Aspic (Part III)” си дадох сметка за нещо, което не ми беше изплувало в съзнанието по-рано. На сцената гледахме двама китаристи, които са започнали кариерата си от групата на гениално лудия Frank Zappa. Нищо специално, просто факт.

Втората част е осезаемо по-нажежена. Интензитетът се вдига още със “Sleepless”, а привидният финал с “Indiscipline” е игра с нервите на неподготвения слушател. Или стоиш в ступор, подпирайки пръсти в седалките на НДК, за да спреш порива да дърпаш мозъчните си гънки с нокти, за да видиш как ще звучат, или… танцуваш френетично, както изтървал връзката с реалността зрител правеше пред самата оркестрина. Или спиш непробудно, победен от изтощителната битка с интелектуалното предизвикателство „King Crimson на живо“ – за разлика от повечето концерти, които са се случвали в Зала 1 от откриването на НДК през 1981, тук не можеш да пляскаш в такт. Първо, защото не знаеш всеки следващ такт кога и къде ще удари. Второ, защото с по-голям успех можеш да си пляскаш пържоли право в челния лоб.

Годините са споили някога охладнелите отношения между Fripp и Belew. От самото начало на проекта се знае, че четиримата имат благословията на Robert Fripp и Bill Bruford. Наскоро дори качиха снимки с двамата през няколко дни – явно посетили концерти на Beat. И в края на концерта Adrian Belew прави логичното – благодари на старите си колеги, които не са на сцената днес, за чудесната музика, която са създали. За да подчертае думите си, представя заглавното парче от епохалния “Red” (1974) – финалът на първия етап на King Crimson.

И всичко е така, както трябва да бъде. Един горещ финал с “Thela Hun Ginjeet” и първият концерт с музиката на King Crimson в България вече е история.

Снимки от ShaggyBeard можете да видите в нашата ГАЛЕРИЯ.

Автор: Ивайло Александров