ANETTE OLZON – Shine

При слушането на Shine ми беше трудно да се дистанцирам от неприязънта си към Anette, породена, както сами се сещате, от участието ѝ в Nightwish. Въпреки че посегнах доста резервирано към диска, не съжалих, че съм го чула. Някои негови части повече от един път дори.

Вярно, Аnette далеч не се справяше блестящо, докато записваше с финландците, но причината е от ясна по-ясна: оперното пеене не беше нейната стихия. В самостоятелния си проект госпожа Оlzon се представя повече от добре в присъщия ѝ поп-джаз блясък. Парчетата са лирични, пролетни, различни от онова, на което се наслушахме в Dark Passion Play и Imaginaerum, и определено хващат ухото. Да, Shine е на светлинни години от изброените; по-скоро symphonic rock, отколкото метъл, компилацията не е точно това, което би могло да се очаква, но е приятно за слушане.

Песните в началото на албума са еднотипни и не впечатляват с нищо. След две – три превъртания обаче картинката се променя и на преден план изпъкват професионалните умения на участващите музиканти. Like A Snow Inside My Head и Floating спасяват от заспиване положението, в което съм поставена от безличната едноименна Shine.
Клип към Lies вече видяхме. А обърнахте ли внимание колко мощен звучи гласът на Anette на фона на инструментите? Така е по-нататък из парчетата. Invincible е поредната балада, която доказва колко школувана е певачката.
С удоволствие откликвам на зова ѝ Hear Me. Тук неочаквано ниските тонове ме хвърлят в размисли и страсти от типа „А бе, защо не съм я харесвала преди тази?“ Електронните части наподобяват съвсем леко Lacuna Coil и са идеално допълнение към иначе акустичната база на трака. Falling залита към индианското с откриващите инструменти, но ‘moments come and moments go’ и в песента се появяват доста звучни барабани и китари.
Посланието на Moving Away е пределно ясно, или поне аз така си мисля – най-вероятно в него Anette е вложила всичко онова, което ѝ се е случило след като се раздели с Nightwish. ‘Trying to find a place…’ Исках да избягам от сравненията с този период, но те са просто неминуеми. В крайна сметка нашите преживявания, особено негативните такива, формират характерите, изкуството ни.
One Million Faces е почти изцяло само със съпровод на пиано, в нея хармонията между пианист и солист е толкова отявлена, че емоцията почти капе от записа, за добро или лошо.
Финалната Watching Me From Afar е досущ като всички останали песни и все пак е различна. Тя е показнò как дива би се обяснила в любов и е може би най-красивата в целия 40-минутен парад на нежността, който представлява Shine.

Като цяло, а и като десетинки, албумът ме впечатли с неочакваната сила на Анетиния глас, майсторството и чувството, с което всяка една нота беше изсвирена/изпята.

6/10