Обикновено за интересните групи се научава в последния момент, особено такива, които са от мрачните и шумни места на Ню Йорк. Така стана и с A Place To Bury Strangers и когато разбрах, че ще бъде в малката зала на Mixtape 5, ме изпълни със задоволство, че ще бъда само с истински фенове. Фенове, които знаят какво да очакват като визия, звук и усещане. Залата е приятно малка, приглушени светлини, малък бар, предлагащ неща дори и за моя капризен вкус, с музикална подборка и хора поклащащи се на нея, с удобни диванчета наоколо за възможно отегчени спящи.

Днес нямаше да има такива. Най-вече с плавния преход, който направиха Bambara от течащия Nine Inch Nails, като трамвай блъскащ пенсионер. Не ме разбирайте погрешно. Нямам нищо против нито трамваите, нито пенсионерите, макар че и двете не исках да срещам тази вечер. Шумно, яростно и неизвестно. Напомнящо Sonic Youth. И наистина ме върнаха в началото на 90те, когато шумът като музика започна да се поизглажда, а и имаше носталгия към началото на 80те с луповете, перкусиите и емоцията. Да, някои наистина ще кажат, че ако имаше малко в повече от емоцията на Swans, щеше да е великолепно. Аз съм доволен и на това. Връщането продължи около 30 минути, за да си потвърдя, че ще ги потърся и послушам повече.

След кратка пауза, през която момчетата от групата сами си прибраха инструментите, а други подготвиха излизането на основната група, за която бяха дошли хората тази вечер, се появиха те. Нямаше „мааалее“ ефект и както разбрах по-късно, с ясна цел за наслагване на емоция, визия, звук, малко по малко, като дълга нощ с няколко, клонящо към много, бутилки, от какъвто алкохол обичате. И знаете, че накрая ще сте мъртво пияни. Но за това след малко.

Сценичният дим не престана да създава мъгла, все по-гъста и по-гъста. Два прожектора едва осветяваха музикантите и създаваха любопитна илюзия зад басиста и китариста. Представлението с дима правеше алюзия с концерт на The Sisters of Mercy. И само толкова, защото музиката бе коренно различна. На живо звучат доста по-шумно и ритмично, като не губят от емоционалната си отнесеност. Звуците преливаха в мелодии, едва доловими и прекрасни. Хората около мен подхващаха ритъма и всеки се клатушкаше както сам си разбираше закона за гравитацията. Отнесеността се засилваше заедно с количеството пушек. Шумните парчета се редяха едно след друго като момчетата не даваха възможност на публика да ги аплодира истински.

Шумни ли написах отново? Изглежда ритмичният шум ми допада. Гласът кадифено допълваше общата звукова картина. И искам още и още, като свиня да се нагълтам и да продължавам да ям, паднал до копанката. Дали си бях взел нещо за пиене? Нямаше значение. Това, което чувах, създаваше достатъчно опиянение. Звуците продължаваха да се носят около мен, кожата ми настръхваше. Дали от силата им, не знам. Светлините се губеха някъде. Някои помагаха със светкавиците на телефоните си. Погледнах да видя дали краката ми са на пода. Там бях, здраво стъпил и поклащаш се. Някъде в предверието на ада. Водиха ме и ме викаха, а аз исках още. И го получавах. До края, когато мигаща светлина се настани в клуба, а пред мен само силуети, като нарисувани в посредствена анимация. Черни форми на хора върху сив фон. Звукът достигна своя апотеоз, граничещ с минимализма.

Кои бяха парчетата, кои бяха хората? Загубиха смисъл. Факти. Факти и снимки. Такива, че да те върнат в реалността. Не, благодаря. Това, което почувствах, видях, чух, ми бе напълно достатъчно. Друго не търся. И всяко хубаво нещо има своя край. Така внезапен и разтърсващ – като потапяне в морски ледени води. Извън клуба се върнах в реалността, сякаш някой ме бе телепортирал обратно. Нереалността, сюрреалността или какъвто етикет му сложите, бе по-добре, дори и за малко.

Да. Можех много по-рано да приключа излагането си. Като напиша – отидете, вижте, чуйте, почувствайте чрез собственото си аз. Другото е въображение.

снимки: desolation_song