Иконичните – Концерт на Paradise Lost в София

Години наред съм смятал Paradise Lost за може би най-важната група за моето музикално осъзнаване и развитие. Първата ми среща с творчеството на британските титани идва някъде около 10-тата ми годишнина и малко преди появата на величественият “Draconian Times”. Когато касетката с обложката на “Icon” се озова у дома и привлече вниманието ми, нямах представа колко много ще се промени възприятието ми за музиката като цяло. Още с встъпителните мотиви на откриващата “Embers Fire”, вече усещах, че хлапето, което растеше с неща като Iron Maiden, Metallica, Running Wild и т.н., вече никога няма да бъде същото. Близо 30 години по-късно много доста неща са се променили ужасно много, но нестихващата любов към петорката от Халифакс остава константа. Затова и всеки техен концерт, в моите очи е изпълнен с много повече от чиста емоция и сантимент.

В мразовитата декемврийска нощ ме връхлитат подобни мисли, докато бавничко се придвижваме към столичния клуб “Joy Station”. Там Paradise Lost трябва да изнесат поредния си концерт на родна земя. В сърцето се таи същият онзи трепет на 10-годишното хлапе, което посяга към касетката със запис на “Icon”. Сега обаче предстои да го чуя в изпълнение на живо. Причината – през тази година се навършват 30 години от издаването му. Повод, който бандата ознаменува с появил се съвсем наскоро презапис на творбата, озаглавен “Icon 30”.

Нетърпеливо се отправям към входа на клуба и към скромния щанд за артикули, където бройките тениски на Paradise Lost скорострелно и съвсем очаквано намаляват и свършват още преди техния сет. Сдобивам се със своя и се настанявам на добра позиция в очакване на началото на събитието.

То започва съвсем точно според обявеното и в 20:00 на сцената се качва столичната група Velian. Познаваме ги твърде добре. И като творци, и извън артистичното им амплоа. Групата е съставена от достатъчно опитни музиканти, които знаят какво се иска от тях. Представянето им е изпълнено с емоция и усмивки, рязко контрастиращи с мрачните краски на музиката им. Фокусират се върху песни от двата си албума “Godless” и “Spectacle Of Tragedy”. Гледал съм ги на живо няколко пъти, но никога с толкова добър звук, колкото тази вечер. От плътния бас, през открояващите се китари, преплитащите се тежки и напевни вокали, до количествените атмосферични подложки. И въпреки малките технически проблеми, столичани не оставят съмнение, че са силен избор за откриваща банда. Сетът, състоящ се от осем парчета, приключва към 20:45 и след кратки благодарности и снимка с публиката, Velian отстъпват сцената.

Около 21:00 светлините в клуба биват приглушени, а от колоните зазвучава “Deus Misereatur” – инструменталът, затварящ “Icon”. Именно под негов съпровод, както и под неистовите овации на публиката, петорката от Халифакс заема мястото си. И шоуто започва – “Embers Fire” бива посрещната с възторжени възгласи и от самото начало публиката сякаш иска да надпее намиращия се в превъзходна форма Nick Holmes.

В следващите близо шестдесет минути Paradise Lost поднасят знаковия си запис “Icon” в цялото му иконично величие. Песни като “Remembrance”, “Joys Of The Emptiness”, “Forging Sympathy”, “Weeping Words”, “Colossal Rains” носталгично ни пренасят във времената от началото и средата на 90-те години, в които възприятията за музиката вероятно са били по-различни. Почти всеки албум от това време се превръща в емблема, текстовете на песните се пеят до последната възможна секунда, а любовта на хората е най-голямото доказателство за значението и влиянието на подобно творчество.

За пореден път гледам идолите си Nick Holmes, Greg Mackintosh, Aaron Aedy и Steve Edmondson, които този път са подпомогнати от италианецът Guido Zima Montanarini зад барабаните. Категоричен съм, че това е най-убедителното изпълнение, което съм виждал от тяхна страна. От мястото, което съм заел, звукът е повече от удовлетворителен. В нито един момент нямам усещането, че нещо ми липсва. Дори напротив. Вокалите на Nick са отлични – носят онзи специфичен привкус на записа от деветдесетте, но са и леко осъвременени, а моментите колебания (ако изобщо можем да намерим такива) биват тотално ликвидирани. Освен всичко това, харизматичният г-н Holmes очевидно е в прекрасно настроение и не спира да пуска закачливи реплики към публиката. Някъде пред него млад фен опъва плакат с послание “Greg, please give me a pick”, който Nick си прибира по време на изпълнението, дарявайки желаното перце на ентусиазирания младеж.

Изпълнението на “True Belief” винаги е било особено сантиментално за мен. Тази вечер не го прави по-различно, но със сигурност – по-специално. Бандата и публиката са във вълшебен синхрон, като екзалтираните фенове не спират да пеят познатата мелодия на припева на парчето.

Краят на частта “Icon 30” от изпълнението на Paradise Lost идва с “Christendom”, която в актуалната си студийна версия включва гост вокали от съпругата на Greg Mackintosh – Heather Thompson-Mackintosh.

След много кратка пауза, петорката отново се качва на сцената, за да завърши магичното си представяне с няколко малки изненади. Всъщност, едната от тях поне за мен е доста голяма – изпълнението на “Sweetness” от EP-то “Seals The Sense” от 1994 година. Удоволствието да слушаш подобен аудио диамант в изпълнение на живо е несравнимо, а след него следва още един емблематичен химн от ранното творчество на Paradise – “Pity The Sadness”! Последните две парчета за вечерта за “No Hope In Sight” и танцувалната “Ghosts”, след които Paradise Lost приключват изпълнението си.

Дълго време оставам безмълвен и с отправен взор към светещия на видеостената надпис с логото на групата. Над него блести краткото и ясно “Icon 30”. За мен това остава иконичният, ненадминат албум, носещ неподправения дух на група, която ще обичам до гроб. Радвам се, че благодарение на Tangra MegaRock това юбилейното турне достигна до нас. А с него и възможността да се докосна по свой начин до магията на този запис, превърнал се в определящ за музикалния ми път. Споменът за видяното тази вечер ще пазя в най-дълбоките кътчета на сърцето си.

ГАЛЕРИИ

PARADISE LOST

VELIAN