This is LA. Not L.A.

„If you’re gonna call Eyehategod fuckin’ sludge, put the fuckin’ crown on their fuckin’ head and move on. Call them fucking kings because everybody else is beneath them.“

Phil Anselmo

Кои са Eyehategod?
Eyehategod са една неизвестна група, която идва от Ню Орлиънс, Луизиана. Група, основана едва през 1988 г. от Jimmy Bower и Joey LaCaze. Малко след това към тях се присъединяват Mike IX Williams, Brian Patton и Steve Dale. В звученето си те съчетават южняшкия рок, хардкор пънк и тежки, ама много тежки блус рифове. Прибавете сега бесните вокали на Mike. Сменяйте темпото често, за да не е скучно. Нека темпото е крайно контрастирaщо. Звукът е мръсен, най-вече мръсен. Това е слъдж. Може би.

Mike Williams, Eyehategod

Ню Орлиънс от десетки години е неразделно свързан с музиката. Люлката на джаза. Град, изобилстващ от R&B, rock’n’roll, хип-хоп. В края на 80-те години на XX век там започва да се заформя и едно друго нещо, което става известно като NOLA метъл сцена. Именно Eyehategod са една от най-важните съставни части на тази сцена, включваща още групи като Crowbar, Down, Acid Bath, Superjoint Ritual, Kingdom of Sorrow, Soilent Green. Интересна е въртележката на музиканти в групите. Доста често членове на една група участват в друга. Всъщност накрая се получват едни успешни колаборации, които дори напомнят сплотени семейни отношения.

На 12 юни, късен следобед, Eyehategod кацнаха в София. Малко по-късно, около 45 мин преди полунощ, Eyehategod се качиха на B-side сцената на Mixtape 5. Това е един от най-важните концерти, състояли се през последните години. Не, не се шегувам. Rawk’n’Roll пак са виновни.

Към осем и нещо, докато още се размотавам навън, вътре доста устремено се приближава огромен кораб, krāllār. Капитан на дроун/нойз проекта е Иван Шентов. Продължавам да вися в подлеза, а вътре звучи като да е някакво индустриално пристанище. Отбелязвам си следващия път да се приближа повече, заслужава си.

Brodnik, Upyr

Горещо е, въздухът е лепкав, мазен. Усеща се тягост. Следващия транспорт няма да го изпусна, защото повлича надолу. Долу ми е любимо. Няколко удара и дрезгави рифове. “The Rise of The Mighty Tyrant”. Upyr този път са с по-обран сетлист, но смятам този лайв за един от най-успешните им до момента и определено най-емоционален както за групата, така и за публиката. Липсва типичното начало на всеки концерт – интрото “Hymn to Pan”, липсва и зловещата роба, в която свикнахме да виждаме Brodnik. И всичко останало е там. Очарованието на мрака обгръща пространството, просмуква се в потните душѝ. Диаболични кадри от стари филми дълбаят ядрото на ума ми. “Into The Tunnels of My Sleep” – бавна, бавна, провлачена болка. А аз плача в продължение на поне 3 минути. Не ми се беше случвало скоро. Следват бясът “Before the Altars of Necrotic Karma” и най-новата, мръснишка “Webs of Sorrow”, която звучи все по-усъвършенствана и категорична. Чакаме от тях скоро сплит с австралийците Whitehorse. И нямаме търпение…

Them Frequencies

Сменяме честотите и се настройваме на техните. През последния месец и малко най-често слушаният албум у нас е “Rise Then Fall”, вторият на Them Frequencies.

“Rise Then Fall” определя онова състояние между гениалността и откровената лудост. Много добре изчислен математически хаос. На живо звучи също толкова добре. По-добре дори. Бързи, позитивно-агресивни и с безкомпромисно сценично присъствие. Them Frequencies са еволюция. Чуваме целият нов албум, както и четири парчета от първия, “The Great Wave-Off “. По някое време на сцената се появява и Георги Димитров от Expectations, за да изпълни и своята чат от вокалите в “Blackout”. Пожелавам си на някой от следващите им концерти да видим и Scott Middleton от Cencer Bats.
Сега обаче е време да видим Eyehategod. Късно е вече, обаче е още по-горещо, въздухът е по-лепкав, по-мазен. Усеща се тягост. След малко ще затънем в мътните, дълбоки води на Мисисипи. Блажени са около 150-те, които тази вечер ще чуят какво се е утаило на дъното. Появяват се в състав Jimmy Bower, Mike Williams, Brian Patton, Gary Mader и Aaron Hill, заел мястото зад барабаните след трагичната смърт на Joey LaCaze през 2013-а. Преди една година, след 14 години дупка от предходния, излезе и петият им студиен албум, “Eyehategod”.

Jimmy Bower, Eyehategod

Aaron Hill още на първата песен успява да си изпотроши палките, захвърля ги и отива за нови. В паузата витае присъщият за нюорлиънци айляк. Аз съм заела идеалното място на 10 см от Jimmy и неговият Gibson с разкарани 2 струни, явно няма нужда от тях. Аз съм на 10 см от Jimmy Bower, казва ми, че ме гледа – да го гледам и аз. И ми показва как се свири най-мръсната музика на света. Mike лее омраза към същия този свят. Лутат ни между отчаянието, непримиримия яд и тоталното „не ми дреме“. Настроението е с положителен знак, лудницата в публиката също. Няма как да бъде по друг начин.

Страшно трудно ми е да опиша атмосферата и всичко, което се случи онази вечер, но това беше един от най-важните концерти през последните години. Причините са много, аз намерих своите. Това беше концерт, на който трябваше да има поне два пъти повече публика. Много хора имаха причини да бъдат там, не ги намериха. Защо?

СНИМКИ:
EYEHATEGOD
THEM FREQUENCIES
UPYR