Реалистични приказки с BIOHAZARD

Напоследък взе да се превръща в традиция концертите, които посещавам, да закъсняват. Няма да се увличам в конкретни примери, само ще кажа, че първоначалният официално обявен час на отваряне на вратите на Mixtape 5 бе изместен и, вместо в 20:00, влязохме в клуба някъде около 21:00.  Е, не беше болка за умиране, разбира се, а и имах най-малко две достатъчно уважителни причини да преглътна закъснението – първата, заради поредния ден (вече им загубихме бройката, г-н Орешарски) на протестите, и втората, която щеше да стане ясна по-късно през петъчната вечер на 5-ти юли – кардиото, което три банди спретнаха на около 500 души в подлеза на НДК.

Македонците Hardfaced се появиха около 21:30 и изкараха стабилен 30-минутен сет (единственият несъпътстван от проблеми, както се оказа впоследствие), по време на който редуваха по-пънкарливи и по-метълизирани парчета. Звукът беше що-годе приличен, музиката – може би малко по-еднообразна от необходимото, а присъствието на двама вокалисти – ненужно, тъй като вокалите им си приличаха твърде много, а и всеки един от тях не би се претоварил, поемайки на плещите си и чуждите партии. Все пак момчетата съумяха да накарат няколко души да „потанцуват” пред сцената, като с всяко следващо парче привличаха по още един ентусиаст на дансинга, като посветиха последното на „своите братя от …

… Last Hope“, които се качиха на сцената около 22:10. Дали имат нужда от представяне? Родните хардкор големци са популярно и обичано име и тук, и в Европа, така че, моля, разберете учудването ми, когато след първите акорди публиката остана толкова пасивна, колкото беше и по време на откриващата банда. Тук трябва да отбележа нещо важно – независимо кой си и колко добро сценично присъствие имаш, гадният звук може да провали всичко. А този беше меко казано отвратителен. Вокалите на Александър Бояджиев не се чуваха добре от началото до края, но той и останалите компенсираха с опит и увереност, като, разбира се, с напредването на сета хората започнаха да откликват все повече и да заформя първите здрави мелета, като дори се наложи охраната да изведе някакъв проблемен тип… Нищо лично. Както и да е, в цялата какафония успяхме да различим поравно стари (Under The Flag, In Your Face) и нови (Another State Of Mind, Alive, Someone Else) парчета, а в очаквана кулминация на изпълнението им се превърна класиката Fuck Police. Какво по-нормално от това?

Е, времето се изниза бързо и стигнахме и до това, за което всички бяха дошли. Преди четири години кросоувър легендите Biohazard пристигнаха на българска земя с Evan Seinfield в редиците си. Както знаете, той напусна бандата след издаването на убийствения, последен засега албум в дискографията им – Reborn In Defiance (2012). Но нека забравим за г-н Seinfield, да го оставим на по-приятните (?) му занимания в индустрията за възрастни и да се върнем при „хлапетата” в залата на Mixtape 5, защото така или иначе едва ли някой се е и сетил дори за името му при наличието на, ъъъ, „заместник” е възможно най-неподходящата дума, като Scott Roberts. Освен него, налице бе и три четвърти от класическия състав – Billy Graziadei, Bobby Hambel и Danny Schuler – всеки един от тях с огромен принос за уникалното звучене на бандата.

Бруклинци не загубиха и секунда ценно време и удариха за „добре заварили” с класиката Shades Of Grey, която, заради повреда в китарния усилвател, русокосият фронтмен Billy изпълни почти изцяло само на микрофона и за капак дори се хвърли в тълпата. Това съвсем не беше единственият проблем до края на шоуто и, макар че качеството на звука се подобри осезаемо, станахме свидетели на изгарянето на един от мониторите, на неприятностите на Bobby Hambel с китарните му ефекти, както и на тоталната загуба на микрофона, който озвучаваше касата на Danny Schuler – отстраняването на тази повреда прекъсна концерта за кратко, а на Billy му се наложи на няколко пъти да попарва ентусиазма ни с „Готови ли сте?… Защото ние не сме.” Както и да е, “рисковете на живото предаване” не успяха да убият цялостното приповдигнато настроение и класиките се заредиха една след друга – енергията на Urban Discipline, What Makes Us Tick, Wrong Side Of The Tracks и Down For Life помете първите редици на публиката и предизвика мощно кръгообразно завихряне в средата й, което не спря до самия край на концерта. Социално ангажирана банда като Biohazard със сигурност се беше поинтересувала от политическата ситуация в страната ни и на два-три пъти направиха паралел с тази в родината си, като заедно с едва ли не задължителните „Благодаря!” и „Наздраве!”, бяха заучили и твърде популярната в последно време красива българска думичка „Оставка!” Дойде време да чуем още няколко „сурови приказки” – Tales From The Hard Side, Each Day, Retribution, Reborn и Vengeance Is Mine от актуалния албум от миналата година, както и, разбира се, Black And White And Red All Over. Едва ли е необходимо да описвам какво се случваше в публиката по това време – хора прелитаха наляво-надясно, други потъваха с главата надолу в морето от тела, трети просто водеха естествената си борба за глътка въздух… Сетлистът продължи да не предлага изненади – последваха задължителният кавър на Bad Religion – We’re Only Gonna Die (From Our Arrogance), могъщата Victory от дебюта от преди 23 години, на която бяхме учтиво помолени да седнем, а после да се избием един друг (!), вероятно най-очакваното парче в петъчната вечер – Punishment, и за край – Hold My Own. Всъщност, успяхме да си извоюваме правото да чуем още една (не)предвидена песен – Five Blocks To Subway.

И така, сигурно ще звучи клиширано, но не мога да се сдържа и да не кажа, че тези, които не присъстваха на 05.06. в Mixtape 5, пропуснаха един от концертите на годината – факт, дължащ се на несъмнената искреност във взаимовръзката група-публика. Мисля, че всички получиха точно това, което очакваха. И в заключение нека се перефразирам сам – проблемите с оборудването могат да помрачат всеки концерт… Но не и ако той е на големите Biohazard.

Галерията със снимките на BIOHAZARD е качена, а съвсем скоро ще има и на другите две банди.