Интервю с Иван Несторов – Амебата

Има хора, без които българската концертна сцена нямаше да изглежда така, както я познаваме. Иван Несторов –  Амебата е един от тях. Той е басист на Ера, група, която през втората половина на 80-те пише текстове между редовете и става първата метъл група, спечелила Златния Орфей. През 1991 г. заедно с Димитър Ковачев – Фънки, основава София Мюзик Ентерпрайсис (СМЕ), а първата стъпка е легендарният концерт на Sodom на стадион Академик. Следват 35 години, в които СМЕ довежда в България Iron Maiden, Dio, Metallica, Roger Waters и стотици други имена.

Дни след участието му в Моят плейлист по БНТ и малко преди Pink Floyd History Vol. 2 на 30 октомври си поговорихме с Амебата за баса, за Ера, за 80-те и 90-те и за това как изглежда концертният бизнес днес. Благодаря за отделеното време!

Димитър Стефанов – Cliff: В Моят плейлист разказа как си намерил първия си бас. Наистина ли беше толкова лесно човек да си купи инструмент в началото на 80-те в София?

Иван Несторов – Амебата: В ЦУМ, почти целият пети етаж беше с музикални инструменти. Имахме известни завода като Кремона в Казанлък, Орфей в Пловдив и някои други. Правеха барабани, китари, басове. Всичките бяха с отвратително качество, типични соцпродукти, но пък бяха евтини. Нямахме достъп до инструменти като в нормалния свят и затова си купувахме тези, но в крайна сметка все успявахме да подрънкваме по нещо.

Cliff: В класацията спомена няколко интересни песни със силна бас партия: Lessons in Love на Level 42, Spain на Chick Corea, Out in the Fields на Gary Moore с Phil Lynott. Кои басисти те вдъхновиха в началото на кариерата ти?

Амебата: В ученическите години слушахме металните групи от онова време. Говоря за 70-те: Deep Purple, Black Sabbath, Led Zeppelin, Sweet, Slade, Foreigner, Uriah Heep, Rainbow и така нататък. Всички басисти на тези групи са ми били любими, защото са много добри. Вадехме песните на едни миниатюрни касетофони до изтъркване на лентата. Тогава нямаше видео, нямаше как да видиш как точно се свири, нямаше нотни материали и всичко се правеше по слух. Сега е много лесно, има страхотни уроци и фантастични школи.

Cliff: Днес наистина е лесно – пускаш туториал и свириш. Но не губи ли нещо човек, когато учи само така?

Амебата: Аз съм и класически изпълнител, преподавател съм по класическа китара и много сме се занимавали с всякаква музика за акустична китара. Чета ноти като вестник, те са основата на музиката, без тях не може, както и без теория. Човек трябва да се занимава с тези неща, за да има претенции на музикант. Знам, че много гениални музиканти по света са самоуки и някои дори казват, че не знаят нотите, като Django Reinhardt, но се съмнявам. Според мен това е по-скоро градска легенда.

Cliff: Казвал си, че за да си на ниво, трябва да свириш по няколко часа на ден, и затова си оставил баса. И все пак имаше концерти с Ера през 2006 и 2022 г. и с Ер Малък през 2010 г. Колко време ти отне да влезеш във форма за тези концерти?

Амебата: Тук все пак говорим за позната музика, която не е особено сложна. За да свириш добре на бас и да си в час с всички нови техники и тенденции, трябва да свириш поне по четири часа на ден, да учиш теория, да репетираш, да свириш по концерти, а това отнема страшно много време. Ако човек работи нещо друго, няма как да е на това ниво, а ние вече бяхме много навлезли в организирането на концерти и трябваше да избирам.

Естествено, остават ти някакви навици, малко като карането на колело е. Когато Любо Малковски ми се обади да хвана баса с Ер Малък, приех. Репетирахме може би две-три седмици. Някои от песните не ги знаех въобще, защото са записани с Ивайло Петров – Иваца, но ги научих. Все пак, за мое спокойствие, нашата тогавашна секретарка беше нотирала всичките песни и ги беше разпечатала на големи нотни листове. Бях сложил нотите на всяко парче пред себе си, за да се подсещам, а тя, облечена в метъл одежди, ми обръщаше страниците.

Cliff: През 2010 г. бях най-отпред и те гледах как свириш по ноти напук на всички вицове за басисти. И все пак на биса, когато забихте Градът, скъса партитурата на две и я хвърли в публиката, а аз успях да я докопам. Градът е и на пето място в твоята класация и е единствената българска песен в нея. Какво означава тя за теб?

Амебата: Включих я по-скоро заради това, че спечелихме Златния Орфей с нея, а това беше много странно в онези времена, когато естрадата беше основата на социалистическата музика. Но както казах и в предаването, дадоха ни наградата по конюнктурни съображения. Перестройката вече духаше откъм необятната руска страна и тук хората, за да са в тон с промените, се опитаха да променят отношението си към рока. Разбира се, харесвам много и други песни на Ера от всички периоди – и с Фънки, и с Ники Качаров, но тази я включих именно заради това.

Cliff: Любо е споменавал, че голяма част от първия албум на Ер Малък е започнала като проект в Ера за неосъществен албум. Колко от теб има в тези песни?

Амебата: Повечето песни от първия албум на Ер Малък ги записахме веднъж в студио. Тогава имахме един, да кажем, финансов благодетел, който плащаше студиото и искаше да продуцира албума. В един момент той прекрати тази филантропска дейност и ние увиснахме без никакви пари и така и не довършихме албума. После Любо събра Ер Малък и издаде първия албум с част от тези песни, като добави и нови, в които аз вече не участвам.

Cliff: В едно старо интервю говориш за над 1000 концерта на Ера до 1991 г. Вярна ли е тази цифра? И как изглеждаше едно турне из България тогава?

Амебата: О, да, имахме много концерти. Дълго време по линия на комсомола и на Концертна дирекция обикаляхме страната непрекъснато. Свирили сме в цяла България. Почти във всеки град с над 20 хиляди жители сме имали концерт. Много пъти сме били и в Родопите – Кърджали, Смолян, Ардино, Джебел… Дали са хиляда концерта, не мога да кажа със сигурност, но за толкова години може и да са.

Тогава всъщност се научихме да организираме концерти. С моя приятел Денис от Ахат от комсомола ни бяха дали по едно бюро и ни казаха: Ето ви телефоните на местните организатори във всеки град. Звънете и си правете турнетата. Така и направихме. Седяхме на бюрото и звъняхме на някакви комсомолски секретари: може ли на тази дата, може ли в тази зала, може ли това, може ли онова. Организирахме транспорт, наемахме хотели, техника и правехме турнета. Никога не сме имали притеснения за продажбата на билети, навсякъде залите бяха препълнени.

Cliff: В предаването спомена и Милена. Всъщност Ха-ха сте го записвали вие, и за мен това е най-силният ѝ албум. Как се стигна до това?

Амебата: Не само че сме го записвали, но и всички аранжименти са наши. Сътрудничеството с Милена беше много ползотворно, добър албум излезе. Песните са нейни, и музиката, и текстовете, но всичко останало дойде от нас.

Cliff: Преди време Фънки разказа за Metal Hangar 18, че е измислил доста от бас линиите, които ти свиреше в Ера след неговото влизане в групата. Каква е твоята гледна точка?

Амебата: Когато се разделихме с предишния състав, като организатор на концерти вече имах разни ангажименти и трябваше отново да събера групата. Тогава поканих Фънки. Приятели сме от много години, той беше сериозен басист в консерваторията и особено силен в слап техниката, не случайно му викат така. Но в Ера дойде като вокал. Всъщност след периода с Милена сменихме доста от състава и новата Ера, която направихме, просъществува две-три години. Записахме един албум, който според мен е много хубав, макар че не стана толкова популярен. Тогава бяха бурни времена, непосредствено след началото на демокрацията, и нямаше кой знае къде да се изявява човек.

Наистина някои от басовите линии сме ги правили заедно с Фънки и той е давал своя принос как според него би звучала по-добре дадена песен. Но аз съм записал абсолютно всичко в албума. Нотирах всички песни, отидох един ден в студиото и от сутринта до вечерта записах целия албум наведнъж, почти без повторения. Обичам да съм подготвен предварително и като музикант, и като организатор на концерти. Всичко трябва да ми е ясно, за да няма изненади. Изненади, разбира се, винаги има, но когато човек е подготвен, се справя по-лесно.

Cliff: Point of View излиза през 1994 г. и е последният ви албум. Защо Ера спря тогава?

Амебата: Новата Ера продължи известно време след този албум. В България нямаше къде много да се свири и се насочихме навън. Познавахме доста колеги промоутъри в балканските страни. Бяхме подгряваща група на Manowar в Гърция на концертите им в Атина и Солун. С Joey DeMaio се напивахме непрекъснато. Бяхме и на няколко големи хеви метъл фестивала в Румъния. Въобще имахме международни изяви, където доста ни харесаха. Но тогава разбрах, че не мога да нося две дини под една мишница, и лека-полека групата престана да съществува.

Cliff: След Sodom, с който тръгна СМЕ, следващите групи, пристигнали на родна земя, бяха Tankard и Kreator. Беше ли немският траш съзнателна посока, защото това сте слушали тогава, или просто бяха по-достижими като цени?

Амебата: Слушахме траш, разбира се, и тези групи бяха достижими като цени, но точно в този период направихме и няколко много големи концерта на световни групи, включително първия концерт в България на Националния стадион Васил Левски – на Scorpions през 1993 г.

Cliff: Как стигнахте до тях и кога усетихте, че западните агенти започват да ви вземат на сериозно?

Амебата: Конкретно до Scorpions стигнахме чрез гръцки промоутър, който организираше цялото им турне в региона и ни предложи да направим концерт в България. После се запознахме с унгарската компания Multimedia, която впоследствие прерасна в Live Nation за Централна и Източна Европа, и започнахме да правим много концерти с тях. Общо взето, помагали сме на големите промоутъри да правят концерти в България.

Cliff: Как двама басисти, свързвани предимно със здравата жица, канят La Toya Jackson и East 17 в България в средата на 90-те?

Амебата: Тогава действахме по поръчка. Дарина Герова, организаторката на Златния Орфей, ни помоли да направим програма с международни артисти. Мисля, че две или три години им правихме цялата международна програма. La Toya Jackson, Demis Roussos, 2 Unlimited, Boy George и още няколко, които вече не си спомням. Според мен тези два-три Златни Орфея с тези гости бяха изключително интересни.

Cliff: След East 17 се реабилитирахте пред метъл феновете с Iron Maiden, които обаче дойдоха в периода с Blaze Bayley. Имаше ли страх, че без Bruce ще има отлив на публика?

Амебата: Зала Христо Ботев, в която беше концертът с Blaze Bayley, беше толкова претъпкана, че игла да хвърлиш, няма къде да падне. Не съм имал никакви притеснения по този въпрос. После направихме и концерти на Iron Maiden с Bruce, така че всичко се върна в нормата. Между другото, правили сме и Paul Di’Anno.

Cliff: Metallica също дойдоха след Load и Reload, с късите си коси и цялостната промяна в имиджа. Феновете в този момент бяха доста разделени. Как се стигна до този концерт, притеснявахте ли се за продажбите и има ли шанс да ги доведете отново?

Амебата: Нещата в индустрията вече са съвсем други. Тогава стигнахме до тях пак чрез Multimedia. Те правеха турнето на Metallica и ни предложиха да направим концерт в Пловдив. Тогава градът беше домакин на Европейския месец на културата. Концертът беше много тежък – технически и във всяко друго отношение, защото и тогава това беше огромна група, но се радвам, че мина брилянтно.

Между другото, искам да кажа, че не сме имали група, която да си е тръгнала недоволна от концерта си. Винаги идваха в България с предубеждението, че не се знае в каква мизерна обстановка ще попаднат, а в крайна сметка си тръгваха много доволни и от организацията, и от публиката.

Дали можем да доведем Metallica сега? Теоретично да, но групите сред първите десетина в индустрията, като U2, Metallica, Linkin Park, System of a Down и други, вече струват милиони. Наистина няма достатъчно ресурси и възможности това да се случи на толкова малък пазар като България.

Cliff: Dio е на второ място в класацията ти, а концертът му през 1998 г. беше първият голям концерт, на който съм ходил. Даваш ли си сметка, че цяло едно поколение видя любими световни групи на живо благодарение на вас? И как се промени публиката от 90-те до днес?

Амебата: Давам си сметка, разбира се. Предполагам, че това се е случило във всички държави, когато се отвори Източният блок и започнаха да идват световните звезди. Публиката си е една – харесва каквото харесва. Възникнаха много нови музикални форми и течения, музиката винаги ще се развива и винаги ще има публика за всеки стил. И, разбира се, традиционните хард рок и хеви метъл групи, както виждаме, продължават да съществуват и да пълнят стадиони, което много ме радва.

Cliff: Hells Bells е номер едно в класацията ти, а единственият концерт на AC/DC в България не беше организиран от вас. Освен тях, за кои групи съжаляваш, че сте изпуснали?

Амебата: С AC/DC на няколко пъти бяхме много близо. Но техният промоутър, Marcel Avram, категорично не работеше с Live Nation. Затова не успяхме да го вземем, за което, разбира се, съжалявам. Същият случай е и с Bon Jovi – пак Marcel Avram уреди концертите им в България.

Имахме и един много интересен епизод с U2. Екипът им планираше гигантска продукция, не помня точно коя година, но беше световно турне с над 100 тира. Разгледаха стадиона, обясниха какво може да подобрим и как евентуално да се направи всичко, след което седнахме в близкото ресторантче с един от главните отговорни хора на U2 и се понапихме малко. Три дни по-късно ни съобщиха: Съжаляваме, но Цюрих ще вземе тази дата. Там им предложили два концерта един след друг и много по-благоприятни условия.

Cliff: Как избирате за кой изпълнител да се борите и кога си позволявате по-нестандартен избор? Бихте ли поканили например Babymetal?

Амебата: Между другото, точно с тях сме в контакт. Ще бъде забавно, особено за някой фестивал. Светът е много пъстър, не можем да се затворим в наш си балон и да правим само това, което на нас ни харесва. Правили сме много различни типове музика, както казах и в предаването – Montserrat Caballé, Лондонската филхармония, джаз музиканти от всички стилове, класически музиканти, концерт с филмовата музика на Hans Zimmer. Така че нямаме ограничение, да кажем няма да го направим, защото не е нашият стил.

Cliff: След Roger Waters през 2013 г. националният стадион замлъкна за цели десет години. Вие направихте Aerosmith на Локомотив през 2014 г. и Queen на Георги Аспарухов през 2016 г., а после настъпи стадионно мълчание и при вас. През последните години Васил Левски отново оживя с Imagine Dragons, Ed Sheeran, Guns N’ Roses и Iron Maiden. Като човек, който е строил Стената там, не ти ли липсват огромните публики и можем ли да очакваме нещо ново от вас в тази посока?

Амебата: Стадион Васил Левски= е безспорно най-голямото съоръжение в България и за да се напълни, а не да е смешно, изисква колосален артист. Едно от нещата, за които също съжалявам, е концертът на Lady Gaga. Беше планиран за Васил Левски, но го преместихме в арената поради по-слабия интерес. Не можеш да правиш концерт на стадиона пред 10 000 души, защото ще изглежда празно. Много малко групи могат да напълнят този стадион – да кажем, 10–15 групи в света. И те са изключително скъпи. Шансът да ги вземеш е много малък, защото турнетата им обикновено минават през Европа за примерно 20-ина концерта. И като ги сметнеш – три в Лондон, три в Париж, два в Германия, два в Италия – и турнето свърши. Много е трудно да дойдат към нас.

Трябва да им предложиш много повече пари, за да дойдат при нас. Това е парадоксът: давали сме на артисти повече пари да свирят в България, отколкото да свирят в Париж, само и само да ги накараме да преместят огромната си продукция 2000 километра по-надолу. Така че това е много трудна задача. А една загуба от такъв концерт може да бъде абсолютно фатална за финансовото състояние на компанията ни. Спонсорството тук не е особено развито, бюджетите дори на големите компании като Coca-Cola не стигат, за да покрият по-големи концерти. Общо взето, затова индустрията е на малко по-ниско ниво.

Cliff: Hills of Rock, който стартирахте през 2017 г., днес е най-големият рок фестивал в България, но последните четири издания останаха без вас. Какво всъщност се случи?

Амебата: Основното, което се случи, беше пандемията. След нея участвахме в организирането само на един Hills of Rock, за който бяхме направили цялата програма. След това други организатори поеха фестивала и намериха ресурс да го издържат. Ние вече не бяхме в състояние да го издържаме, защото е доста скъпо удоволствие.

Cliff: Nightwish са идвали в България два пъти, но с други организатори. Опитвали ли сте някога да ги поканите?

Амебата: Водили сме преговори с Nightwish, но по една или друга причина не сме успели да ги доведем тук. Ще видим как ще продължи групата, след като обявят новата вокалистка.

Cliff: Tarja обаче е била у нас над десет пъти – вие я доведохте още през 2009 г. и пак вие я събрахте с Marko Hietala на една сцена миналата година. Ще има ли продължение? И след като Floor Jansen наскоро напусна Nightwish, а за 2027 г. е обявила солово турне, може ли да я очакваме в списъка ви?

Амебата: Що се отнася до Tarja, догодина ще има концерти в София и Варна. А за Floor Jansen също може да се случи. Понякога е просто въпрос на късмет, на някоя малка случайност. Но за да има финансов смисъл една група да слезе толкова на юг, трябва да са ангажирани поне още няколко балкански държави, да има възможност за концерт в Гърция, в Румъния. Много концерти пропадат по логистични причини. Ще дам пример: ако водим преговори със 100 групи, по-малко от 10% се осъществяват. Всичко останало пропада в процеса на преговорите по логистични или финансови причини.

Cliff: Pink Floyd липсват в твоята десятка, но определено присъстват в моята. Два пъти доведохте Roger Waters – The Wall на Васил Левски през 2013 г. и Us + Them в Арена Армеец= през 2018 г., канили сте и Brit Floyd. Как така ги пропусна?

Амебата: Десет песни не стигат доникъде. Дори в предаването да бяха допуснати 50 песни, пак нямаше да ми стигнат. Съзнавам колко много групи и песни, които съм обичал, съм пропуснал, но няма как – все пак трябва да избереш нещо. Не мога да кажа, че списъкът е изчерпателен: Pink Floyd ги няма, Led Zeppelin, Deep Purple, Judas Priest, Iron Maiden, Nazareth, много групи, които харесвам.

Cliff: За Us + Them продукцията пристигна с над двадесет тира и шест автобуса, в залата бяха окачени над осемдесет тона оборудване, а озвучителните кули бяха на осем различни позиции, за да има за първи път у нас концерт със съраунд звук. Как се подготвя зала за такова събитие?

Амебата: Трудно е наистина. Те имат продуктов мениджър, който предварително е огледал всички зали, за да прецени дали са подходящи. Получават планове и чертежи, правят се съответните изчисления за товароносимост, всичко се окачва на гредите на залата, които имат сметнати точки на окачване. Подготвя се и много точен график на влизане и разтоварване. По тировете всичко е подредено като в аптека и се знае кой сандък накъде отива и после откъде се товари обратно. Така концерт с двайсетина тира се разтоварва за три-четири часа, а след концерта всичко се прибира и в три часа през нощта вече пътуват за следващата държава.

Cliff: Pink Floyd History Vol. 1 през април 2025 г. беше пътешествие през цялата история на групата, а Vol. 2 на 30 октомври е посветен на Animals. С какво ще е различно шоуто и защо точно този албум?

Амебата: Тематично ще изпълняват всичкo от Animals, но, разбира се, ще има и други песни на групата. Сега има много трибюти на по-ниско професионално ниво, особено за групи като Pink Floyd, където звукът и начинът на музициране са много специфични. Но ние подбираме трибюти, които са много близо до оригинала. И гледаме да са на групи, които човек вече няма как да види на живо. Това са трибюти, на които си заслужава човек да обърне внимание.

Никога няма да забравя Brit Floyd – ако си затвориш очите, не можеш да различиш, че това не е Pink Floyd. Изключителни музиканти. И италианците, които изпълняват Pink Floyd History, са фантастични музиканти, ако харесвате оригинала, трябва да дойдете да ги гледате.

Cliff: Ако утре те поканят да зарежеш всичко и да се върнеш към баса, на коя група би казал да веднага?

Амебата: На Ера!

Cliff: И накрая – какво би пожелал на нашите читатели?

Амебата: Да имат повече живи преживявания и наистина да ходят по концерти. Защото въпреки нахлуването на технологиите и промените в света, които често не са в много положителна посока, живата музика и концертите все още са преживяване, което нищо не може да замени. Няма как в хола, на диванчето вкъщи, да преживееш това, което ти дава един концерт. Да се видиш с хора, да изпиете по една бира и да чуете любимите си песни на живо. Пожелавам им, ако имат възможност, да го правят по-често.