We are going to Мъглиж 2026, ден втори

Втората фестивална вечер започна с усещането, че Равня вече е напълно влязла в ритъма. Личеше си, че е почивен ден, защото още от шест часа навалицата беше видимо по-голяма от предната вечер. Повече палатки, повече хора по поляните, повече смях и повече очакване във въздуха. Атмосферата беше точно такава, каквато е, когато хората са прекарали една нощ на фестивал и вече знаят, че утре няма да им се налага да стават рано за работа. С две думи, идеалната обстановка за втора порция здрава жица.

Lampa Inc откриха вечерта с алтернативен рок и фънкарийки, които веднага вдигнаха настроението. Купонджиите от Шумен вече са свирили на фестивала, така че не идваха на непозната територия. Ядрото им от фенове не спря да търчи и подскача пред сцената от първата до последната песен и постепенно увлече и хора, които първоначално просто гледаха отстрани.

Това е може би най-хубавото, което една банда може да направи, не просто да посвири, а да раздвижи поляната и да я подготви за онова, което идва и точно тази заразителна енергия от групата и феновете свърши така важната работа.

След тях дойдоха Axez и вдигнаха порядъчно количество джангър. Както и при Eufobia предишната вечер, това не е точно моят стил, но бандата определено си има феновете и те бяха там, готови да се разбият. Тук е моментът да отбележа една традиция на феста, която вече се е наложила през годините. Всяко издание задължително има поне една, понякога и две банди по-екстремен метъл на ден.

Axez поеха тази роля за втората вечер и я изкараха достойно. Тежките рифове и агресивните вокали запълниха поляната, а кръговете пред сцената се въртяха с подобаваща сила. Дори и да не си фен на жанра, трудно е да останеш напълно безразличен, когато енергията е толкова концентрирана и когато хората около теб ясно показват, че това може да не е твоята, но определено е тяхната музика.

Когато на сцената се качиха I.R.B.69, усещането рязко се смени. Пред нас стояха стари, изпитани рокаджии, които са запазили напълно духа на тази музика. Иво Руев отново беше в центъра на всичко, пееше, свиреше, движеше се непрекъснато и говореше с публиката с онази естествена, почти детска радост. Нещо, което не може да се имитира, или го имаш, или не. Дори и да не познаваш репертоара им, трудно е да останеш безучастен.

Към средата на сета поляната вече беше оживена, а към края движението и виковете се усилваха осезаемо. Финалът дойде с познатата им заигравка, леко пречупен Slayer, който плавно се преля в метъл версия на песента за кака Дора. Класически ход, който отново сработи перфектно. След техния сет усещането беше като след луд купон. Иво и компания отново доказаха, че могат да запалят всяка сцена, на която стъпят.

Abysmatic освен че донесоха малко по-различен звук, дойдоха и с нови неща. Представиха последния си сингъл, на който ще правят специален промо концерт през есента, а освен това видяхме на сцената и новата им китаристка. Радостина Желязова е познато име за феновете, тъй като доскоро беше част от Gwendyd. Това обаче беше първото ѝ живо участие с Abysmatic, но явно репетициите са били достатъчни, защото стоеше съвсем на място.

Стилът на бандата е интересен и сравнително рядък, а именно индъстриал с български текстове. Ако съм разбрал правилно, в началото на метълите им е звучало твърде електронно, а на рейвърите – твърде метъл, но с времето са намерили своите фенове. Това беше третото им участие на фестивала и личеше, че се чувстват като у дома си. Сетът им беше плътен, атмосферен и добре балансиран, а финалът с „Хиляди слънца“, парче, познато на слушателите на Rayners топ 30, остави хората пред сцената в една приятна, леко хипнотична възбуда. Abysmatic показаха, че индъстриалът на български може не само да звучи убедително, но и да си има своя публика.

За хедлайнер на втората вечер беше избрана Милена. Тя ни разходи из цялото си творчество, започна с няколко песни от периода на „Ревю“ и парчета от по-новите албуми, после включи и такива от времената с „Ера“. А наред с това не пропусна и да отдаде почит на Жоро Минчев с два пънк кавъра на „Блажени години“ и „Бяла тишина“ – жест, който вече се е превърнал в нейна запазена марка. Имаше моменти с тежки жици, в които гласът ѝ се понасяше мощно над рифовете, а тук-там и по-спокойни, баладични места, в които оставаше сама с акустичната си китара и цялата поляна сякаш притихваше, за да я чуе по-добре.

Гледал съм групата няколко пъти през последните години и всеки път се радвам колко сработени са музикантите зад нея и какъв здрав, солиден гръб дават на гласа ѝ. Не се опитват да блеснат за нейна сметка, а просто я подкрепят така, както си трябва. Милена пееше с онази характерна сила и емоция, която не се нуждае от излишни обяснения, а публиката пригласяше дума по дума, с пълно гърло. Беше достоен финал на фестивала, истинско пътуване през години музика, което остави хората с широки усмивки и усещането, че са преживели нещо специално.

Няма как да не спомена и присъствието на AllMerch, които за пореден път свършиха важната работа да свържат родните банди с феновете. Аз лично си взех три тениски, малка подкрепа за бандите, но капка по капка вир става. А на Powersound огромни благодарности за прекрасния звук, чист, мощен и балансиран през цялата вечер, точно както трябва за открито пространство в планината. И както се казва, ако нещо се е случвало веднъж, може да стане втори път, но ако е ставало два пъти, задължително ще има и трети. Догодина четиринадесетото издание на Мъглиж може спокойно да ме очаква.

Снимки: Красимир Кънчев / KK Images, а тук може да разгледате цялата галерия.