Velian: Няма сенки, ако няма светлина

Музиката на Velian винаги е провокирала дълбока емоционалност у слушателя. Изкусната театралност, на чиято сцена мрачният квартет разиграва апокалиптичните си пиеси директно те хваща за ревера и те хвърля в онази си, тяхната паралелна реалност. Но сега нещата стоят малко по-различно. Сега там, някъде в далечината на покритите с пепел и тягост земи на третия им студиен албум просветва нещо. Блещукат… въгленчета. Сякаш за да ни напомнят, че каквото и да става, колкото и да е тежко – винаги има частица надежда. Повече за тази история ще ни разкажат двама от нейните автори – Иван Иванов (вокали) и Антонио Митов (бас).

Здравейте. “Embers“ носи много промени за Вас. Но да започнем от там – откъде и кога тръгна идеята за албума, кое запали искрицата?

Иван: Критичният трети! С него се опитахме да победим статистиката и успяхме! Всъщност още от миналия албум бяха останали неща, които искахме да кажем. Както се казва, имахме незавършена работа.

Антонио: Не мисля, че бих могъл да посоча конкретно събитие или момент във времето, когато сме казали „Ей сега почваме да правим новия албум!“. Искриците не спират да бляскат из въздуха, при нас непрекъснато е една тлееща жарава (хъ-хъ, жарава, нали, НАЛИ?!) и това е много яко – когато има вдъхновение за нова музика, нещата се случват! Не чак от само себе си, но процесът върви.

Обикновено „събирате“ парчетата си постепенно. Сега Иван сподели, че целият материал се е оформил за около месец. Даде ли това някакво отражение върху цялостното му звучене?

Иван: Стана някак по-хомогенно цялото нещо. Ако се беше проточило, вероятно щяхме да изгубим експеримента и да заложим на сигурната (за нас) формула. А няма съмнение, поне за нас, че този албум звучи по-различно от предишните два и тук нямам предвид микса. Има повече пауър метъл елементи, но не за сметка на другите стилове, които използваме в звученето ни. Просто сме добавили още един нюанс.

Антонио: Мисля, че се е отразило и то съвсем не малко, безспорно. Албумът звучи и по-различно от предишните два, но няма съмнение, че това е същата група. Дори бих казал, че лично за мен е сплав на всичко най-добро от предните албуми, “Spectacle of Tragedy”(2023) и “Godless”(2019). Да не прозвучи нескромно, но сме си изградили стил и това не е само мое мнение.

За пръв път не записахте парчетата във Вашето си собствено студио, а при Петър Братанов (Pepino records). Какво беше усещането за Вас и каква роля изигра той за начинът, по който звучат днес тези единадесет песни?

Иван: Да, решихме да излезем от зоната на комфорт. Пепи е стар приятел на бандата и той беше човекът, който направи най-първия микс на сингъла Fireflies. Има прекрасно студио с всички удобства, което задели специално за нас и имахме комфорта да работим в приятна среда с талантлив звуков режисьор. Много елегантно даваше предложения за корекция на някои в неща инструменталните и вокалните линии и не мисля, че някой от нас за секунда се е почувствал зле от това. Отделихме доста внимание на звука на барабаните, като целта беше да запазим възможно най-много от оригиналното им звучене.

Антонио: Основното е, че си дадохме зор да свършим работа и да приключим в някакъв обозрим срок и при стегнат график – нещо, което никога не сме успявали да постигнем, когато сме работили сами в нашето си студио. Без никакво съмнение е страхотно нещо да имаш собствено студио и да твориш и работиш в него, но един от основните минуси е точно това, че няма кой да „ти виси на главата“. Съответно, понякога някои процеси се разтягат далече във времето. Иначе с Пешо сме приятели още от училище и винаги сме „цъкали на една вълна“, не е изненада колко гладко и приятно протече всичко.

Това е най-комплексно звучащият Ви запис дотук. Доста по-мелодичен е от предходните два. Повечето прогресивни елементи и театрална лиричност до голяма степен заменят меланхолията и дуум атмосферата. Търсен ефект ли бе това?

Иван: Не съм сигурен, че харесвам това твърдение. Явно Антонио е манифестирал повече прог и по-малко тъга. Както казах този албум е снапшот на нас по това време и явно сме били малко по-весели, въпреки че, по мое мнение, „Forgiveness“ и „A Мere Reflection“ са сред най-тъжните композиции, които сме правили.

Антонио: Интересно е как различни хора „виждат“ новия ни албум, как го приемат – лично аз го смятам за по-тежък генерално от „Spectacle of Tragedy”. Както споменах и по-горе, усещам го като сплав от двата ни предходни албума, а тетралността е нещо, от което няма как да избягаме, тя е част от цялата ни вселена. А и не мисля, че бихме искали… За да отговоря конкретно на въпроса – не, не сме поставяли рецепти на масата как искаме да звучи този албум. Всичко се получи съвсем естествено.

А има ли общо промените в музиката Ви с хората, които сте днес в реалния живот, три години след „Spectacle of Tragedy“?

Иван: Много неща се промениха от последния албум. Светът се превърна в още по-трагичен спектакъл. Решихме, че е време да дадем и малко позитивни съобщения на слушателите, а и на самите нас.

Антонио: Хората неизбежно се променят през годините, това не е нещо ново – неизбежно е това да се отрази по някакъв начин и на музиката ни.

Работата с легендарния Jacob Hansen безспорно е голяма чест. Какво си „откраднахте“ от контакта си с него и ще Ви послужи и в следващите записи?

Иван: За пореден път валидирахме пред себе си колко важно нещо е дисциплината. Jacob Hansen и екипът му имаха доста специфични изисквания за материала, който трябва да изпратим. Това накара самите нас да работим по-структурирано и да не претупваме дори най-малките детайли.

Антонио: Да, ако трябва да изтъкна нещо конкретно – дисциплината и отношението към работния процес са нещата, които изникват в съзнанието ми на първо място. Още в по-голяма степен това зависи за специално за нас, защото сме доста „разпиляна“ група и имаме нужда от ръчкане, за да се случва нещо и да се върви напред. Продължаваме напред!

Обикновено сте перфекционисти – работите много внимателно и изпипвате всеки детайл в музиката си. Любопитно ми е дали и Jacob откри това във Вас, каква беше неговата първоначална обратна връзка относно парчетата?

Иван: Това, което за България е рядкост, защото малко от нас изкарват парите си от музика (тоест аматьори сме, а не професионалисти), за тамошния пазар е стандарт. Те задават нивата на стандарта, а от нас зависи да ги изпълним. Ако работиш с тях, трябва да работиш на тези нива. При нас по-лесно станаха нещата, защото винаги сме гледали да изпипваме нещата, доколкото ни е било възможно.

Антонио: Благодарим сърдечно за това, което казваш, радваме се, че се забелязва! Но ако трябва да сме честни, колкото и да сме перфекционисти, ние сме хоби група, а тук нашият междузвезден крайцер навлезе в съвсем различна вселена – на абсолютно професионално ниво. И да, нямаш избор, освен да се опиташ да се представиш и да отговориш на тези стандарти. Иначе, ако не ме лъже паметта – може би “Song of Regret” беше една от песните, които му бяха допаднали най-много и на нея получихме готов първи работен вариант.

Чрез този албум Вие, властелините на мрака парадоксално проповядвате… светло бъдеще. Как успява една банда, базирана на тъмната си концепция да изиграе тази роля на фениксa от обложката на едноименния сингъл и да обърне така нещата?

Иван: Ние сме властелини на света, който създаваме и дотук с властелинството. Просто до момента най-често сме изследвали само едно от израженията на нашия свят. Животът е кръговрат. Няма сенки, ако няма светлина. Не можем да разглеждаме само един житейски аспект, ако искаме да рисуваме нашия свят с всички му нюанси.

Антонио: На мрака, на мрака… но основно на киселинността! Да вкараме малко философия и да поразмишляваме по темата – вдига ли шум падащото дърво в гората, ако няма кой да го чуе? Какъв е звукът от пляскането с една ръка? Има ли светлина без мрак, както и обратното? Това са скачени съдове, не мисля, че едното може да съществува без другото.

Това, вече по традиция, донякъде е концептуален албум. Иван вече сподели, че отново има връзка между парчетата и техните лирики. Това може да се каже, че дооформя Ваша си собствена алтернативна и фантастична музикална реалност. Успяват ли феновете Ви да се потопят толкова дълбоко в нея и да открият тази връзка?

Иван: Връзката е, че всички истории, които разказваме се случват в нашия свят. „Velian verse“-a един вид. Това важи и за третия албум. Някои внимателни фенове, които са чели лириките ни успяха да намерят и връзка между някои от историите и в трите ни албума. Това е за хората, които са фенове на търсенето на easter eggs. Това не е за всеки и не го очакваме от всички, които харесват музиката ни.

Антонио: Точно това е якото – не просто успяват да се потопят, но дори и намират неща и връзки, които ние самите не сме залагали там, но пък звучат супер логично и на място. Нашата Вселена е успяла да заживее собствен живот! Иначе горната информация досега съм я споделял за всеки един наш албум и този път не е изключение – концептуален е, да, но не е и в класически смисъл на това понятие.

Видеоклиповете Ви са истински мини филми, всеки един от тях. Ако не се лъжа, в този албум за пръв път използвате AI в музиката си – за създаването на този към “Forgiveness”. Това може да е дяволски добър инструмент в ръцете на умелия. Във Вашия случай успя ли AI да улесни и ускори процеса и как?

Иван: Не ми се иска да влизам в дискусията ок ли е използването на AI и ако да, за какво точно. В нашия случай той се използва единствено за създаване на визуализации и за това е прекрасен инструмент. Много би ни се искало да можем да направим истински видеа на повече песни, но това е свързано с огромни бюджети,  до каквито метъл банда от България няма достъп. Вероятно ако повече хора идваха на концерт или си купуваха мърч и дискове, щеше да е една идея по-лесно. За песента „Forgiveness“ имахме конкретна идея и просто нямахме финансите да я реализираме. Затова направихме нещо, което все пак визуализира тази идея, било то не точно по начина, по който искахме. Дори така създаването на видеото не беше лесно.

Антонио: Ако позволиш да бъда буквояд – дори и сега не сме използвали AI в „музиката си“! Не случайно започвам така и акцентирам на това, защото в днешни дни хора „създават музика“ с помощта (а и изцяло, разчитайки на него) на AI и темата е изключително щекотлива и гореща. Използвахме AI за конкретни визуализации и за съжаление огромна част от хората дори няма и бегла идея за какво иде реч „зад кадър“ –  че създаването на едно адекватно видео с помощта на AI, което да става „за пред хора“, коства сума ти часове човешки труд, както и финанси;ю. Защото наистина добрите инструменти не са достъпни свободно и ми става доста тъпо (а и представа си нямам Иван как се чувства, или пък си имам… ) като чуя „А, то е генерирано с AI!” … Все едно човек сяда и пише на Chat GPT по същия начин, по който му иска рецепта за боб с наденица, „Направи ми видео клип!“ и воала – готово, превземаме света! Ами, не е така… В заключение, с няколко думи – мисля, че това е инструмент, който човек контролира и напътства и резултатите зависят от самия човек.

“Embers” е предния голям скок напред за Вас. Колкото и клиширано да звучи –  при тази висока летва, мислили ли сте вече за следващата си стъпка? Особено на фона на това, че имате едно готово парче, останало извън този албум?

Иван: Времето ще покаже. Нека за момента отделим повече време да послушаме настоящия албум, преди да мислим за следващ. Съмнявам се да успеем да повторим това, което направихме с Jacob Hansen по доста прозаични причини. Ще се опитаме поне музикално да се надскочим със следващия, но божа работа.

Антонио: Това е тъжното на днешното ни забързано ежедневие, един албум излиза и няколко дни по-късно вече се е „изхабил“… Опитваме се да не мислим какво следва, наистина времето ще покаже. Искаме да обърнем достатъчно внимание на този албум, защото той го заслужава!

Тази година дебютното Ви EP „Fireflies” навършва десет години. Velian тогава създаде свой собствен музикален поджанр, който с всяко следващо свое парче успя да доразвие. Така се превърнахте в име, което човек трудно може да сбърка когато чуе. С такава цел и нагласа ли тръгнахте тогава?

Иван: Ние търсехме и продължаваме да търсим собствената си идентичност, но това не е крайна цел, а процес. Ние се развиваме, целите се развиват, звученето еволюира. Но то си е наше и се надявам за хората, които ни познават, наистина да е трудно за бъркане.

Антонио: Много ми беше трудно тогава, а все още ми е, да обяснявам какво точно свирим – така, че това с Dark Metal-a си дойде естествено и съвсем на място. Както споменах и в началото на интервюто, много се радвам и се гордея, че успяхме да си изградим собствен и разпознаваем стил като група. Не мисля, че е седяло в самото начало като връх за покоряване, но ето ни тук! А и особено в днешно време, когато всяко второ нещо е „Уникално!“ в устата и главата на по-младите, е хубаво да си припомним точно какво е значението на тази дума…

Със сигурност след тази декада съществуване сте си направили равносметка. Но кой считате за най-големия си успех и кой беше най-трудния Ви момент през тези години?

Иван: За мен лично създаването на този албум беше най-големият ни успех, а чакането докато излезе – най-голямата трудност. Бях загубил всякакво търпение и беше започнало да ми действа крайно демотивиращо. Но се преборихме и това е важното.

Антонио: Равносметката беше неизбежна, човек си прави равносметка на края всеки един ден, какво остава за такъв период. Бих погледнал малко по-философски на нещата, като се замисля – защото за мен това са двете са страни на една и съща монета… И най-големият ни успех, и най-трудният ни момент – това е едно и също нещо. Това, че успяхме да останем заедно и да творим, след всичко, през което сме минали.

Тази година ще Ви гледаме на Hills of Rock, където ще се срещнете с някои от основните Ви музикални вдъхновения от началото на музикалните Ви кариери. Кои са имената на бандите и/или музикантите, които Ви вдъхновяват днес и какво намирате у тях?

Иван: Мен лично Nevermore revival-a доста ме мотивира. За всички ни това е любима група, която донякъде е виновна за съществуването ни като банда, въпреки че вече доста избягахме от това звучене. Харесвам подхода на доста банди, които градят атмосфера с, но и около музиката си. Както се казва на чист български, хубаво е да има storytelling. Също така ме привлича и мистерията и откровеността в изпълненията на групи като Amenra например. Честно казано напоследък плейлистът ми е доста мизантропски и пълен с неслушаеми (според много мои приятели) изпълнители.

Антонио: Чудесно е усещането да се видиш на един и същ афиш/постер с имената на своите музикални геори, няма да лъжа! Много сме говорили за Nevermore, наистина ще се радвам да ги видя, дори и в подобен формат. Иначе, в последно време се улавям, че правя нещо, което преди години ми е било чудно да го прочета в интервю за свои герои – не слушам конкретни групи, поне не и в този обем и с този интерес, както преди години. Слушам основно класическа музика (което винаги съм правил) – Вивалди, Прокофиев, Мусоргски, Вагнер, Берлиоз, Шопен и др., както и по-съвременни и по-неизвестни композитори. Вдяхновява ме монументалността и непреходността на тази музика, надявам се след 200 години и за нас да се говори така. Разбира се, слушам и радио в колата, докато шофирам. Бягам от отговорност, като съм оставил на съответния радиоводещ да избере какво да слушам.

Свирите сравнително рядко на живо, за жалост на всички. Как избирате кога и къде да се появите?

Иван: Малко ни е сложно да правим събития за самите нас. Някак трудно намираме мотивация и време. Сцената така или иначе е натоварена и ни се струва, че твърде честата ни поява, може да убия интереса и любопитството към бандата.

Антонио: Това е основен фундамент (тафтологична тафтология), заложен в самото начало на тази група – не свирим навсякъде и на всяка цена! Опитваме се да дадем на хората, които харесват и ценят нашето изкуство пълноценно изживяване. Разбира се, битовизмите хич не допринасят за по-честото ни появяване на живо, но сами сме си избрали този път. Винаги претегляме и преценяваме предложенията, които имаме – може би не е най-правилното решение, но както споменах, това е нашият път и ние сме избрали да вървим по него.

И като за финал нещо по-философско. Когато жаравата умре се ражда пепел. Пепелта неизбежно се пропива в земята и изчезва. Какво за теб идва след това?

Иван: Расте трева, после дървета, села, градове и после пак всичко гори. Нищо не е финално, независимо какво гласи хорската мъдрост.

Антонио: Искаше ми се да кажа нещо сериозно и дълбоко след Иван, но клоунът в мен не успява да се сдържи – почистваме пепелта от барбекюто и слагаме въглищата за следващите кюфтета! Това реално е кръговрат – скара, въглища, пепел… и отначало!

Автор: Иван „iDTemplar“ Стоянов