OBSCURA – „Diluvium“

Използваме възприятията си доста ограничено в ежедневието си, но хубавото е, че идва едно неопределено и неочаквано проникновение, когато съзнанието успява да смаже изкуствените граници на безпрецедентните и несъщестуващи закони. Музиката е един от сигурните начини това да се случи. С времето човек започва да я чува по различен начин, и този момент неизменно настъпва, когато сме готови да излезем от зоната си на комфорт. Става неусетно и естествено. Тогава се появява и желанието да спреш да съществуваш половинчато и да започнеш да живееш – да си консуматор не е удовлетворяващо, дори започва да става ужасно, и искаш да създадеш нещо, което да подариш, да оставиш на другите, просто защото вече имаш нещо нагнетено, чуждо и необикновено в себе си, което искаш да пуснеш на свобода и така да продължиш от непълна към пълна метаморфоза. В мисълта си ставаш творец, музиката прави това с хората – дава им ефимерната „божествена частица“, която ги завършва и започват първо да творят в ума си, а паралелно с това желаят да материализират шедьоврите си.

Затова имам сантимент към OBSCURA – те оказват такъв ефект. Аз забравям да ги възприемам като хора, и в главата ми просто зад OBSCURA стои космическата вечност, в която всичко е възможно. Cosmogenesis е четирилогия с брилятна концепция – това е своеобразна творческа интерпретация на закономерността на вселенския абсолют, в която всеки албум има собствена сонична макро-вселена, изградена на базата на законите, които създават OBSCURA. Идеята е , че всяка последна фаза е и начална. В частния случай, Diluvium e грандиозният финал, който е натоварен с мисията да създаде достатъчно мощ, за да може от него да произлезе нещо неповторимо. Но… той не се оказа това, което очаквах.

Ако говорим за звук, OBSCURA винаги са потвърждавали, че ако изобщо има работещ подход, то той е еклектичният. Това важи с пълна сила за този албум. Започвам от края –“ An epilogue of Infinity “ e първата композиция, която чух от него. Тя се състои от две части – нещо като ария, всъщност фрагмент, изсвирен на електрически инструменти, който притежава цялата сложност на класическата музика. Непосредствено след нея започва другата част, в която се проявява втората природа на OBSCURA – накъртващия и безочлив техничен дет на NECROPHAGIST, но доста компресиран и преструктуриран, вокалите са с различен нюанс, и манипулират посоката на саунда – от равномерни, почти чисти внезапно мутират в спорадични експлозии, последвани от полиритмични сола в стила на CYNIC. Това не е ново за OBSCURA, но те винаги успяват да покажат едно от безбройните лица на прогресива от друга перспектива. Албумът е по-динамичен, което компенсира донякъде изпилената му от техничността сила. Неконвенционалният метод е запазена марка, например матиращата джаз- нотка е в съчетание с мащабни оркестрации – както в „Emergent Evolution„, а интрото на „Convergence“ е на практика кратко фламенко. Освен това има заимствани идеи от предишни албуми, които се прокрадват по различен начин – като „The Seventh Aeon „от Sermon of the seventh sun. За разлика от минали албуми, в Diluvium всеки един от групата има принос към композирането на парчетата. „Ekpyrosis“ е препратка към Omnivium, въпреки, че тематиката на Diluvium е по-скоро апокалиптична, докато тази на предшественика му по-скоро засягаща еволюцията. Bonus track е „The last farewell„, там джазът се трансформира е нещо усойно, живо, мрачно, приема втрещяваща форма, преминава в друго измерение. Все едно слушате инструментална модулация на „Sycamore Trees„, но в друг стил.

В заключение, това е великолепен и преди всичко експериментален албум. Хубаво е, че няма да се наложи да чакаме дълго, докато чуем нова музика от страна на германците, всеки от групата има свои индивидуални проекти – ALKALOID например, които издадоха албум тази година, и както THULCANDRA, които ще продължат традицията, установена и от DISSECTION съвсем скоро.