Дълбоко пристраст(е)на съм към женските вокали, не мога да отрека. Също така съм и голям привърженик на цигулките и цигуларите. Пък най-много от всичко си падам по симфо метъл! Нищо чудно, че тръпна в очакване на A War of Our Own доста отдавна. Въпреки доста високите очаквания изобщо не съм разочарована – даже напротив.

Някъде между барабаните, задаващи вихъра, и китарите, които го поддържат, изгубвам представа за обстановката край себе си. Впоследствие обаче се усещам, че в академично-учебна среда на припяването и задължително съпровождащите го тактуване и свирене на въздушни инструменти не се гледа с добро око. Затова само вътрешното ми Аз приглася едновременно на Marcela Bovio, Eric Hazebroek и Martijn Peters.

В A War of Our Own наистина има на какво да се зарадва човек. Ерата на „тъмните дни“ (Darker Days е предишният албум на бандата) е отминала; този път групата води самостоятелна война неясно с кого точно. Въпреки това тази съвкупност от 13 битки е най-звучният обстрел, на който съм присъствала. Monster оформя стратегията – мелодична, но пълна с напрежение, по нея мога да гадая как ще приключат нещата. A War of Our Own е първата тиха атака, след която идва ред на надъхващата The Curse. Autophobia е краткото отдъхване. От Burning Star валят шрапнели, а Delirio и Exile са бомби със закъснител. Earthquake е изстрел, улучил десетката, последван от привидното отстъпление Secrets

Повторното нападение поваля врага с неподозирана сила – шестминутната Don’t Let Go е кротко настъпление с летален край, докато Out of the Darkness е същинският финал на лютата борба. The Distance Between е знак за напускане на бойното поле.

Победителите без съмнение са Stream of Passion.

8/10