За изкуството и връзката между музиканта и феновете

singer-warrel-dane-concert-nevermore-hairstyle-photosНаскоро имах възможността да интервюирам и в последствие, заедно с бандата Velian, да споделя сцена с един от личните ми любимци в метъл света. Уоръл Дейн е известен като бившия вокал на Nevermore и настоящ такъв на Sanctuary.

Аз съм човек на години и вече рядко ми се случва да се вълнувам като малко дете от присъствието на известни музиканти до мен. В този случай обаче се получи точно така и затова се опитах да разбера какво е провокирало това вълнение.

Корените на моята „фенщина“ се крият в началото на 90-те. По това време всяка касетка беше безценна и дори албуми на групи, които не харесвах толкова, не се подминаваха с лека ръка (просто защото нямаше голям избор). Тогава, в тийнейджърския ми мозък, виждах любимите ми музиканти като едни мистични същества, които са толкова далеч от мен, че дори не можех да осмисля каква е реалността, в която живеят. По това време не бях толкова заинтересован от лириките на песните им – за мен те бяха като импресионисти, които тъчаха преживяване след преживяване с всяко натискане на бутона Play на старата ми Aiwa.

Оттогава много неща се промениха. Остана това усещане, което създава музиката, но открих още много други нива, на които връзката (не бъдете лоши – знаете какво имам предвид 🙂 ) с една група може да ти донесе удоволствие. Осъзнаването, че всеки един музикант е реален човек, който живее в същия този свят като мен, има своите вълнения и емоции, има и своите проблеми и особености, промени призмата, през която виждах своите любимци. Те изведнъж придобиха плът. Това обаче по никакъв начин не разби мнението ми, а по-скоро го надгради. Установих, че започвам да се вълнувам повече от тяхната мотивация да творят, за това какво ги кара да вървят напред и за това откъде черпят силите и вдъхновението.

Един добър пример е точно Уоръл Дейн. Със сигурност той не е популярен музикант у нас – както се казва не е „звезда“. Музиката, която дълго време твореше с Nevermore, а преди това със Sanctuary, ми харесва много, но не мога да кажа, че съм най-запаления фен. Въпреки това самата личност на Дейн винаги ме е привличала, именно заради тази имперфектност. Тъгата, която извира от лириките и мрачния баритонов глас, с който описва кошмарите си, са стигали до мен на лично ниво. Както се казва успявал съм да се идентифицирам с него дори без да го познавам, защото съм усещал, че е откровен с мен като фен и не ме подвежда. Оказва се, че можеш да си близък и да разбираш това, което се опитва да каже един артист не само с музиката, а с образа, който гради, с усещанията, които създава в теб… Това се нарича изкуство и то е субективно – понякога е лесно за възприемане, друг път просто трябва ти да си на вярната честота, за да можеш да го усетиш.

По този повод аз никога не съм критикувал и не съм подценявал желанието на хората около мен да търсят изкуството – какво значение има стилът музика, дали е сложна или проста, ако те кара да чувстваш и събужда в теб емоции, от които те лишава всекидневието?

Дни преди концерта на Дейн се притеснявах дали не съм наивен и дали този човек наистина ще се окаже тази „истинска“ фигура, която си представях. Притесненията ми се оказаха напразни. Още със слизането му от тур буса вече знаех, че съм бил прав. Моментите, които последваха затвърдиха усещането ми – без значение дали е в добра или лоша форма, дали има или няма глас, дали свири на голяма или малка сцена, той е човекът, с който имам емоционална връзка. Няма значение дали той знае или не. Няма значение дали сме се виждали и дали се познаваме. Аз го познавам, или познавам тази част от него, която ме вълнува, защото той е бил достатъчно искрен да я сподели с мен чрез музиката и лириките си. Помня как говорихме и той ми разказа за познанството си с Лейн Стейли – друг мой любимец. Каза ми: „Лейн беше измъчена душа“. Аз си помислих как виждам същото в самия Дейн. Явно най-истинското изкуство е плод на най-силните емоции. Тези емоции могат да се предадат и да станат част от живота на хората, които ги получават. Те се мултиплицират и градят едно почти физическо усещане за близост с първоизточника им. И така феновете стават нещо повече от просто слушатели, които харесват музиката. Те стават част от преживяването на музиканта, както и той част от техния живот.

  1. #1 написан от Питър Хейтър (преди 5 години)

    И аз бях тям! Виках „Слеар!“ и дивях!

  2. #2 написан от trendkiller (преди 5 години)

    „Това се нарича изкуство и то е субективно – понякога е лесно за възприемане, друг път просто трябва ти да си на вярната честота, за да можеш да го усетиш.“

    Много добре казано!

  3. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  4. Коментари за тази публикация
В началото