„United Forces Tour 2022-2023” разтърси и София

Няколко минути след 19 часа нетърпеливо пристигаме в столицата. Сякаш някой отгоре ни е уредил зелен коридор, защото буквално за нула време паркираме пред „Арена София“. Считаме това за добър знак, наточили сме се за незабравими следващи няколко часа. След трикратното отлагане на този концерт просто няма начин да е друго яче. Влизаме също толкова бързо и директно щурмуваме доволно пълната зала. Въоръжени сме с усмивката, която неволно поражда в нас спомена от последното шоу на вечните Hammerfall в България през 2018-та. И след мистичното интро гръмват първите залпове от едно от най-новите им парчета – “Brotherhood”, което прелива в далеч по-познатото „Any Means Necessary“.

Очертава се да ще чуем доста разнообразен сет. Секунди след края му Joacim (Cans) официално посреща събралите се фенове с „Welcome, champions of Sofiа!“ – думи, които директно инжектираха в тълпата стабилна доза адреналин. И всичко това под зоркия поглед на окриления Hector.  Пътуването из дискографията на готенбургските рицари продължи с „The Metal Age“ от първия и „Hammer of Dawn“ от последния им албум. Идва ред на „Blood Bound”. Още отеква в ушите ми изречението по техен адрес „Групата, която възроди класическия хеви метъл“ от онази стара ТВ реклама на „Chapter V: Unbent, Unbowed, Unbroken“. Седемнадесет години ситуацията остава непроменена – Hammerfall продължават да пръскат гръм и мълня от сцената. И усмивката на Fredrik Larsson, която тук-там зловещо се прокрадва изпод косищата му е достатъчно доказателство за това. Вокалния ни акомпанимент на „Renegade“ – също. Тук, малко неочаквано, Joacim спря за момент. Заговори, че живеем само един живот. И че трябва да живеем за мига – тук и сега (нещо, което много от нас често за жалост забравят). Човек живее веднъж, но умира два пъти – първият път когато поеме последния си дъх и втори път – когато запоследно някой изрече името му. Така започна още едно от новите парчета – „Venerate me“, на което обаче сякаш останахме малко по-умълчани.

Съвсем закратко, разбира се, защото веднага след това с трясък влезе един от най-големите им химни – „Last Man Standing“. „Арена София“ вече постигна необходимата температура, за да закали и най-здравата музикална шведска стомана. Шоуто продължи с кратки етюди от любимия на много от нас албум „Crimson Thunder“, завършили с кратичко, но бясно соло на барабаните от David Wallin. А Joacim отново демонстрира колко много държи на контакта с публиката. Казва, че нямат още много време и прикани да вдигнат ръце тази част от хората, които гледат групата за пръв път. Оказа се, че са много повече, отколкото можеше да се предположи. Това си беше изненада предвид многото шум, който вдигнахме през цялото време дотук.

Стотици фанатични гласове вляха сили в ръцете на Oscar (Dronjak), за да „удари“ здраво в пода емблематичната си китара с формата на чук, с което традиционно изпълнението на „Let the Hammer FALL” завършва. Ето че най-после получихме и единственото нещо, което липсваше дотук – баладата. В случая това бе „Glory to the Brave“. И май е излишно да казвам каква бе ответната реакция. Въпреки, че изглеждаше така, сякаш този сет можеше неусетно да продължи още толкова, групата постави точка с „Hearts on Fire“ и загатна, че скоро може отново да се видим.
            Доволно загряли и ухилени седнахме да поемем дъх закратко. Очаквахме Helloween да сбъдват мечти. Особено на тези от нас, които не успяха да гледат онова предколедно представление през 2017-та на същото това място. И секунди след 21:15 часа завесата, зад която се бе скрила огромната тиква под барабаните на Dani Löble падна и пред фанатичните няколко хиляди в залата тръгна едноименното парче от последния ам албум – “Skyfall”, което продължи над десет минути.

Последва нещо по-познато – “Eagle Fly Free”, изпята само от Michael Kiske. Е, не и без нашата помощ. Третото парче бе първото за вечерта със самостоятелни вокали на Andi Deris. То също бе от новия албум – “Mass Pollution“. А видеото, което гледахме на видеостената постави много намясто въпросите, които това парче има за цел да повдигне. После притъмня и прожекторите обсипаха Kai Hansen и Kiske, които застанали близо до нас подхванаха, по мои наблюдения, едно от любимите парчета на българската публика – “Future World”. То, както става почти винаги, бе изпълнено почти в един глас с цялата зала. Тенденцията вокалите да се редуват се запази и за следващите две изпълнения – “Power” и “Save Us”, с които сякаш завърши първата част от концерта. Пред нас на сцената застана „дребничкият човек с червени кичури“, който преди вече почти четири декади постави началото на Helloween – неостаряващият веселяк Kai Hansen.

Той остана нейн единствен властелин повече от петнадесет минути, през които ни върна именно там – в ерата на първия им дълговирещ албум – „Walls of Jericho“ (1985). Слушайки  го си дадох сметка колко уникална е тази банда всъщност. Погледнете ги – трима толкова различни като енергия, емоция и сценично присъствие вокалисти. Трима виртуозни китаристи (Michael Weikath, Sascha Gerstner, Kai Hansen), незаменимия Markus Grosskopf на баса и един от най-здраво удрящите барабанисти – Dani Löble. След толкова много време – как само купонясват заедно. Как се допълват, закачат и лъскаят един друг. И хич не ми разправяйте, че всичко това е за пари…
Веднага щом „Heavy Metal (Is the Law)“ завърши и изпратихме Кай със заслужени аплодисменти, сякаш за да затвърдят думите ми, пред нас седнаха удобно Kiske и Deris, помолиха ни да пуснем фенерчетата на телефоните си, за да направим „океан от звезди“, за да ни поднесат нещо различно – написаната от Andi балада „Forever and One“.

Не знам дали навсякъде в залата е било така, но всичко живо около мен запя в един глас и дори самите те на моменти не се чуваха. Абсолютна нирвана! Ревът от китарното соло на Sascha постави начало на нова поредица от парчета, които този път изпълниха всички заедно – „Best Time“, „Dr. Stein“ и „How Many Tears“. След тях на сцената настана мрак и мълчание. Просветнаха прожектори тук там и тълпата подивя – веднага разпозна първите ноти от  знаковия „Perfect Gentleman“, който се оказа първото парче от биса. Второто бе истинска награда – задължителният „Keeper of The Seven Keys“, по време на който видеостената запечата отблизо точно онова, за което говорех по-рано – с какъв огромен кеф свирят всички те заедно на една сцена. А на грандиозният финал традиционно изпяхме „I Want Out“, чрез чиито бурни аплаузи, и под вихрушката от конфети София изпрати „United Forces Tour 2022-2023” в заслужена почти двумесечна почивка.

Снимки: Nedko Ignatov
Текст: Иван „iDTemplar“ Стоянов

  1. #1 написан от някой (преди 3 месеца)

    И тука нито капка коментар за най-гадния звук дето въобще някой някога е правил…. Като ви дадат безплатни билети и вие журналистите не следва да ръсите суперлативи само, а да кажете как са нещата наистина!

  2. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  3. Коментари за тази публикация
В началото