ТДК: „Ние говорим с ръцете!“

Неведомият житейски поток, по който плахо се носи всеки един от нас постоянно ни среща с непознати. Пресича техните потоци. Без да пита те слива с тях и мигновено и безвъзвратно ти вече си променил техните цветове, вълни и сила. Понякога дори посока. И всичко утихва. До следващата чужда намеса. Но понякога човеци, с които си бил само час или два имаш усещането, че си познавал цял живот. Припознаваш себе си в тях. Обличаш тяхната кожа и се озоваваш на познато и сигурно място. Някъде дълбоко в душата. И усещаш блаженство.

Това, всъщност, се случва и когато слушате някаква музика. Колкото и да си мислите, че Вие си я избирате – не. Точно обратното. Тя избира Вас. Поне при мен е така, без да има някакво ясно обяснение. Един от най-силните примери за това е група ТДК, в чиито текстове и музика припознавам себе си толкова добре. А сега, само след броени часове, те издават своя втори албум, наречен „Успех“. Той е още по-личен, още по-труден и още по-предизвикателен.

Но стига философии – споделям с Вас една истинска съвременна ода за успехите и разочарованията, в която имам честта да вляза в ролята на разказвач.

Здравейте. Преди да захванем темата за „Успех”-а, бих искал да започнем от там, откъдето свърши последния ни разговор във Велико Търново, след онази Ваша поява в клуб Melon в началото на 2017-та. Тогава Вие не правехте конкретни планове за бъдещето. Събирахте пари за собствена апартура и изглеждаше така, че единственото важно нещо за Вас беше да сте заедно и да се забавлявате. Сега, на прага на „Успех”, как ще ни опишете времето между двата албума, какво Ви дадоха и какво Ви отнеха тези три години?

Сблъскахме се с доста неща, които животът ни поднесе в последните години. Израстнахме като дейни участници в него и това доведе до активното преживяване на редица събития, които рано или късно се случват на човек. Преминахме през смъртта, личната и тази, която се случва на близки, през загубата на желанието за реализация на различни мечти или цели и се сблъскахме с разочарованието от това, че животът, който живеем, който до голяма степен сами сме си избрали, е по-склонен да ни предостави в „златна посуда“ страдание и жестоки тестове на духа. Но това е и красивото в него, в това се съдържа израстването и превръщането на опита в конкретни и целенасочени действия. В този смисъл успехът е провал.

Коя е столицата на “Сепаратистка република Добрина”?

Сепаратистка република Добрина няма столица, тъй като това би предположило създаване на йерархична зависимост между различните населени места в републиката, а далеч не целим това. Ние вярваме, че границите създават фалшиво разделение, базирано на нещо, което не зависи от фактическите качества и дадености на индивида. Сепаратистка република Добрина е република на мисълта, там са и границите ѝ.

Как избрахте да направите албума в безлюдно село, далеко от всичко и всички? Представите ми за едно такова място крещят навсякъде из парчетата…

Това село е всъщност наш дом. До голяма степен хората, които сме сега, се родиха там. Историята в албума е базирана на събития, които са се случили там и там сме изживявали няколко години в рамките на ден. До известна степен няма по-подходящо място. Самото село е на ръба на реалността, то почти не съществува. Важно е, че сградите, улиците, въздухът и природата, които се намират в това място са напълно невероятни. Всичко там може да бъде превърнато в нещо твое, защото е ничие или поне така изглежда, можеш да контактуваш със заобикалящата среда и да бъдеш повече човек, такъв, който не е заинтересован от ежедневното. И това помага много, когато искаш да махнеш нещо от себе си и да бъдеш една идея по-щастлив.

А защо решихте да запишете албума в читалище?

В читалището времето е гъвкаво и е податливо на всяко нещо, което поискаш да бъде. Въпреки това времето в него е с много конкретен дъх, допринасящ отново към усещането за обезлюденост, усещането за самота, за това, че някой те е изоставил. Това са и част от темите засегнати в албума, просто е много по-лесно, когато имаш физическото проявление на тези иначе случващи се само в главата ти неща. Също има голямо противоречие в начина, по който сградата на читалището изглежда съчетана с нашето присъствие и това на околните сгради, разбира се, най-вече заради различните епохи и политически времена, в които са построени и съществуват. „Тържествената зала“, в която беше записан албумът, е с капацитет 260 души (седящи места). Селото, в което се намира няма дори четвърт от хората нужни за запълването му. Това е тотален абсурд и може да накара човек да се развълнува, да е по-уязвим, като си помисли, че нещата и вътре в него се движат по този начин. Защото, все пак, сградите са един вид творчество, тоест вид преображение на човека в статичен обект, който служи на някого. Разбира се това е комбинирано и с факта, че един от най-силните моменти причинили албума се осъществи точно пред него. Там няма светлини.

Коцептуален албум ли е „Успех” и премате ли успеха като своя концепция?

Със сигурност албумът е воден от няколко конкретни идеи, които или са довели до събитието, което ни убеди да направим „Успех“ или са произлезли от него. Но понеже конкретно събитие само по себе си не може да се нарече концепция, тъй като албумът не разказва за него специално – то по-скоро идеите довели и произлезли от него биха попаднали под шапката на тази дума. Трудно е да се каже по-точно, защото не искаме да изпадаме в особено много детайли. Може да се каже със сигурност, че ние зависехме от успеха в конкретната ситуация и от „Успех“ като цяло. Това е албум от първа необходимост.

Изпреварихте следващия ми въпрос – защо „Успех” е албум от първа необходимост?

Когато „няма въздух“ – нещо трябва да се направи и то много, много бързо, защото иначе просто нямаше да ни има. Успехът идва под много различни форми и това е всъщност ироничното в цялото нещо, затова и така го кръстихме. Защото успехът наистина може да е провал и обратното. В такъв смисъл успехът далеч не е само позитивно нещо. Даже напротив.

Как решихте да прибегнете до indiegogo кампания, за да финансирате албума?

Накратко не искахме да правим концерти, просто за да изкараме пари от тях, защото това е безмислено. Ние сме хора, които много обичаме да правим музика и се опитваме, до колкото можем, да я правим по-възможно най-добрия начин. Това включва, освен развитие на способностите и малко по-широко отворени очи и уши, и другите неща, които са свързани пряко с пари. Те струват доста и за съжаление не ни бяха по финансовите възможности. Наистина да се занимаваш с музика е доста скъпо, може и да е евтино, но тогава качеството страда и то осезаемо. Единственият начин, по който можехме да избегнем това да имаме един недобре звучащ и изглеждащ албум беше въпросната кампания. Това ни позволи и да въвлечем хората, които ни слушат в процеса по създаването на един албум. Той, напрактика е наш, което включва освен бандата и близките ни и още 171 души, които са направили този албум възможен. И това е супер, защото въпреки всичко изкарахме огромен късмет и се надяваме крайният резултат да е повече от добър. Какъв Успех!

Искрено се изкефих как за умопомрачително кратко време (само 103 часа) успяхте да постигнете поставената първоначална цел на кампанията. Днес вече сте я преизпълнили с 68%. Очаквахте ли подобен резултат?

Не. Ама никък, въобще в никакъв случай не очаквахме това да се случи. Това надмина всичките ни очаквания, защото ние подходихме с адски много песимизъм и това главно заради самите нас, а не заради хората. Просто не смятамe, че ние, хората, които сме, сме способни да създадем нещо, което някой да намери за ценно. Честно казано, след реализирането на целта,  се чудихме какво да правим до края на кампанията. Един човек предложи да играем хоро, което щяхме да направим, но за съжаление криво садовско хоро, от хора без опит в народните танци, се учи доста, доста трудно.

Според мен кампанията нямаше как да не е успешна. Вие обаче изглеждахте подготвени и за този вариант. Какво фактически щеше да се случи, ако бяхте претърпяли „НеУспех”?

Ние бяхме подготвени най-вече за вариантът, в който кампанията е провал. Един от смислите на Успех е именно това – че очакванията и трудът, които полагаш в дадена посока нерядко водят до пълно разочарование.

От чисто функционална страна – ние бяхме събрали една част от сумата нужна за осъществяването на записа, но в доста по-орязан вид. След това нямаше да можем въобще да направим каквито и да е носители, тениски, видеоклипове – въобще нищо. Щеше да е един албум, който щеше да излезе само и единствено на дигитален носител. Щеше да се случи, но много по-осакатен начин.

Разкажете повече за работата Ви със светила като Allan Douches и Jesse Gander. Трудно ли се достига до такива хора и как избрахте на тях да поверите труда си?

За Alan не можем да кажем много неща, освен това, че е невероятен професионалист, който спазва поставените срокове до секундата и е адски добър в комуникацията с банди. Той знае какво иска да чуе една банда и знае как да извлече нужната за него информация. Буквално процесът с него отне няколко дни и адски малко имейли. Всъщност повече имейли бяха изпратени покрай процеса на резервиране на сесия, отколкото такива отнасящи се за самата сесия. Другото невероятно нещо е, че човек, който има Грами е работил по албума ни. Това пък е направо от света на глупостите, които си говорим късно вечер понякога. За Jesse нещата вече са много по-различни. Съвсем искрено можем да кажем, че бихме могли да напишем любовен роман за този човек – вътре изпълнен с всички характерни за млади любовници превъзбудени и ненаситни слова. Jesse буквално дойде от другия край на света заради нас. Накратко историята е следната:

В средата на 2019-та трябваше да решим с кого ще записваме и при кого ще се прави миксът и мастърингът. Обсъждахме варианти, успяхме да навием пичовете от Black Dolphin Productions (Папо, Жорката и Ванката, които са сигурно най-страхотните хора) да дойдат с нас на 400 км от София, където им е студиото, с цялата си техника и започнахме да обсъждаме вариантите, които имахме към този момент за миксинг инженер. Спряхме се на Jesse заради една от любимите ни банди (белгийците от Brutus). Писахме му мейл – така и така, искаме да си пратим песните на тебе, може ли, занимава ли ти се, ние ще ги записваме еди-къде-си, знаем, малко е странно, но все пак искаш ли, можеш ли? – и разни ей такива неща. Той отговори след по-малко от час, разменихме още няколко мейла и просто каза, че страшно много му харесват демотата на песните, които сме му пратили и иска да дойде в България, за да запише на място, тъй като доста се кефи на идеята. Така този човек, който ние сме гледали като Господ на снимките му в инстаграм, дойде в едно село, на другия край на света, което е с външна тоалетна. И това въобще не го смути. В рамките на тринадесетте дни, в продължението на които записвахме албума, той работеше всеки ден по десет часа, почти без почивка, освен в един ден, който бяхме нарочили за почивен, в който се работи само четири. Супер високо темпо, много добре организирано и с ясна представа как да мотивира и да предразполага. Jesse притежава опит, който е абсолютно непреходен. През цялото време усмихнат, съсредоточен, супер топъл, човек със страхотно чувство за хумор. Един от най-впечатляващите за нас моменти беше как борави с Pro Tools (Music Software). Той използва един пад, който играе роля на контролер и с писалка манипулира всичко на екрана. Звучи супер нормално, но когато го гледаш отстрани и като внимаваш с каква скорост какви неща извършва ти става лошо. Той приличаше не на звуков инженер, а на хирург. Реално, Jesse ни препоръча Allan и така се стигна до това да работим заедно. Но Jesse го намерихме само по езика на музиката и той, естествено, не разочарова. Невероятен момент в човешката история, наистина.

Смятам музиката за отражение на душата. В този ред на мисли ми идва някак нормално албумът да е по-различен от първия. Още повече с тази предистория. Но доколко промените в звука са свързани с промените в състава?

Най-краткият възможен отговор е, че ако Никола не беше останал вокал – това нямаше да звучи като албум на ТДК. Но със сигурност може да се каже, че ако съставът беше останал в предишната си форма музиката щеше да е различна, въпреки че и с този състав в крайна сметка можеше да излезе нещо много по-друго. Две години не са малко време и можехме да достигнем до други музикални заключения много лесно, ако ни се бяха стоварили други неща, разбира се. В случая желанието за еволюция на звука в конкретна посока доведе до промени в състава. Резултатът, който имаме в момента е възможно най-близкото до това, което си представяхме. Което, повярвай ни, е супер трудно постижимо. В много от случаите така става, че излъсканият, полиран и хубав звук те дразни и предпочиташ грозотията от запис на телефон в репетиционната. Да, на втория се чуват и по-малко грешки, де, но все пак има и друг чар. Хахах

Кой всъщност е Григор Мишев и защо избрахте неговото лице за обложката на албума?

Григор Мишев е дезертирал партизанин, който през 1947 г. основава „Сепаратитско Движение Добрина“ – първото движение в България, което разпознава болезненото разочарование от наложения тоталитарен режим. Той е бил върл последовател на Лев Троцки и е бил симпатизант на културната реформа, направена от Ленин в началото на съществуването на СССР. Тогава артисти като Маяковски, Хармс, Малевич, Густав Клуцис, Василий Кандински, Любов Попова и други са сред най-уважаваните хора в младия СССР. Разочарованието на Григор Мишев се генерира от това, че макар стотиците хора в района да са отвоювали властта от ръцете на „фашисткото“ управление със своята собствена кръв, отново като управляващи идват приятели и познати на ръководните фигури. Той достига до момент, в който жена му, той и болното им дете живеят в апартамент състоящ се от една стая четири на четири метра, а в съседство, току-що настаненият братовчед на регионалния ръководител живее в тристаен апартамент, с, както в записките си самия Мишев казва „жена му и проскубаната му котка“. Григор Мишев има няколко опита за самоубийство, всички от които неуспешни. За него научихме в нашето село, от уста на уста, от поглед на поглед и с малко въпроси и доста търсене намерихме неговия портрет, който се превърна в обложка на „Успех“. Той е там за да ни гледа човека, който цял живот се е борил за нещо, достигнал го е и след това идеалът го е предал – класически Успех.

Умеете доста добре да обличате музката си в картини. Фотосите, избрани в пресрилийза (които предполагам ще влязат и в оформлението на албума), са като взети от соц плочи на „Балкантон” отпреди 30 години. Изглежда ми така, сякаш те са вдъхновили всяко от парчетата. Има ли нещо вярно?

Всъщност точно обратното се случва. Хахха. Процесът е интересен, защото започва с един неизвестен момент, в който се ражда някаква идея. Ако тя е добра – често привиква разни „картини“, както ние ги наричаме. След това започва да се гради парчето, да приема още по-ясна форма, а с него и картините, докато не се стигне момента на завършеност. И тогава „картините“, които сме си представяли, започват да бъдат търсени в действителността – някои успяваме да намерим и сме много радостни, когато в цветове можем на живо да видим музиката си, но понякога не успяваме.

Сигурно сте доволни, че този път ще успеете да издадете албума на свещения за всички от нашето поколение носител „касетка”? А защо „никога диск”?

Живот като на лента, никога в кръг. 

Текстовете пак ли са на Никола? И как се случи този път – първо текстовете или първо музиката?

Да, всички са негови без част от текста на „Тих Труд“, в който има пасаж от „Пътека“ на Пеньо Пенев. А освен него има препратка към един доста ключов за българската литература стих, но засега няма да казваме кой е, защото ще развали изненадата. За разлика от първия албум тук текстовете бяха създадени или паралелно със създаването на музиката или след като музиката е достатъчно отлежала. Това частично се дължи и на факта, че в процеса по създаването на албума нямахме втори китарист и тази роля дълго време беше запълвана от Никола. Това направи нещата по-интересни и по-различни спрямо първия албум, частично разликата се дължи и на това. Затова и инструменталът и вокала в този албум са на почти едно и също равнище, точно заради тяхната равнопоставеност и смислово и темпорално.

Съществена част от атмосферата на музиката Ви играят въздействащите речитативи. Те като част от текстовете ли се раждат или се добавят допълнително после?

Музиката сама оформя пътя на текста и често нямаш избор, когато става въпрос за използване на различни изразни средства. Особено, когато историята в дадена песен е относително конкретна – тогава нямаш никакво място за мърдане. Рояк 102.9 е страхотен пример за това, тъй като там инструменталът става адски хаотичен, а в следващия момент се свива до размерите на горяща свръхбързодвижеща се топка, което те оставя с желание за две неща – или да я надбягаш, да я надвикаш, да я покориш или да заемеш позицията отвъд нея, да ѝ наложиш контрол и самия глас да определя цялостния контекст, в който тя се движи, а от там и скоростта ѝ. Понякога това са и истински разговори, които са били проведени в даден момент. После пък записът на разговора се е спънал на прага на времето и е паднал на точното място, както е в края на „Дом.

Понеже е важно „хората да падат на правилните места“, кога и къде феновете ще могат да чуят новите парчета на живо?

Нямаме никакво търпение за това, почти две години не сме излизали с ТДК на живо и концертът във Военния Клуб ще е най-чаканото нещо в следващите месеци. Та – 01.02.2020 г. – Централен Военен Клуб – София, заедно с Feedbacker. Ще се постараем да е невероятно, нямаме избор.

И накрая идва неизбежният въпрос – какво предстои за Вас оттук нататък, след реализирането на такъв „Успех”?

Тепърва предстои да издадем двата видеоклип към песни от „Успех“. Ще излезе и късометражен документален филм за преживяването ни по време на записи, който колкото е за феновете, точно толкова е и за нас, да можем да го показваме някой ден на внуците. Надяваме да успеем да сътворим една много красива лайв сесия, но това е още само в очите ни късно вечер. Иначе концерти, концерти и колкото се може повече концерти, защото твърде дълго стояхме у дома. Искаме да стигнем до колкото се може повече хора и да им помогнем, ако имат нужда и ако можем. Това би било истински Успех.

Тъпо е да Ви пожелавам успех с „Успех”, защото Вие вече сте постигнали и двете. Затова Ви стискам палци да останете себе си и да не спирате да правите такава музика!

Успех и от ТДК!

Автор: Иван „iDTemplar“ Стоянов