Шести ноември е и е време лятото окончателно да си отиде. Време е да стане тъмно, да стане спокойно. Студено е и е време да приберем себе си на топло. В себе си. Празник е, един по-особен. Това е петдесетият концерт, организиран от Amek и ще ви разкажа за него, шепнейки.

Leaver

Осем часа́ е и е време Leaver да започнат. Осем часа́ е и все още се опитвам да стигна до Swinging Hall, приканвайки и тригодишната си дъщеря да спре да се мотае в падналите листа и да побърза. Ще си призная. Това, което се случва (колко готина дума) зад името Amek, за мен е важно.

Осем минава и не съм закъсняла. Време е. Или времето няма значение. В следващите два часа ще пропаднем между времената. Трудно ми е да говоря за Leaver. Трудно ми е да говоря за чувствата си. Leaver са ми близо. Имаме една споделена тъга. Споделени болка, давене. Познаваме се с тях, още преди времената.
Swinging Hall e място, което ги допълва. Топло е, но и навява типичната за тях леко призрачна носталгия, забрава. Гласът на Даниел успокоява. Грижовен е и нежен, гали. Носи се плавно. Безмълвна меланхолия, рязко прорязана от крясъците на Ангел. Крещи сам, без микрофон. Искам да крещя и аз, заедно с него. Искам да изкрещя всичко. Да ридая. И барабанът, сигналът да се издигнеш, да приключиш работата си долу, преди да си се изгубил. Барабанът е счупен, но той продължава да го удря, не ни оставя. Ще си призная. Обичам Leaver, всеки един тон.

Life Is Killing My Rock’n’Roll

Когато за първи път чух името Life Is Killing My Rock’n’Roll моменталната ми асоциация беше с едноименната песен на Singapore Sling и, че това ще е нещо, което ще е psych fuck, т.е. трябва сериозно отношение. Мистерията, около групата – кой участва, от къде идва, какво прави, а тримата заедно какво ще правят – още повече изостри вниманието ми. Отговорът дойде точно на време, когато се качиха на сцената. Пламен и Владимир от вече познатите ни Comasummer в компания на Крум от също познатите ни Doesn’t Frogs.

Tежък блус, много fuzz. Тежко поведение, извън контрол, бой с маракасите по чинелите. И то със свободата, която ти позволява джем-концепцията. Продължавам с асоциациите относно тях и се сещам не за кой да е, а за самите месии в тоя рокенрол – Truckfighters. Признавам, би било добре да ги видим заедно на една сцена. Изненадващо добър дебют.

thisquietarmy

Време е времената да се изкривят. thisquietarmy. Забележете изписването. Равно, тихо и без прекъсване. Така звучи Eric Quach. Aко кажа, че вади звук, който не е от тази планета ще се вкарам в клишето и ще го затвърдя. Не, тези звуци не са от тази планета. thisquietarmy звучи като тантра. В деветото измерение. Плътен звук, пълнота. Опитвам се почти през цялото време да го гледам в ръцете и да попия всеки допир на струните. Няма как да успея. Съзнанието ми се въргаля в едни други плоскости. Едни други реалности, започващи с „ако“. Задава въпроси и търси отговори. Прости въпроси и сложни отговори. Такъв е светът.

Тихо, шепнейки погребваме лятото. Заравяме себе си в себе си. Правим равносметки. Време е да си признаем на себе си. Кой си? Какво правиш тук? Какво искаш? Отговорите са сложни. Ще презимуват и ще разцъфнат през пролетта. Спокойствие.