Rain or Shine – W.O.A. 2015 – част 2

(Материалът е разделен на части, които ще бъдат пускани няколко поредни дни)

Първа част

Спомените на Вакенските Хрътки Иван Иванов и Никола Копаров

Ден 1: 30.08.2015

Четири реални часа сън, схванати, но сухи излизаме от колата. Навън си вали… Резидентният италианец предлага нова чаша животоспасяващо кафе. Закуска в селото и после на лов за непромокаеми панталони, чорапи и ветровки. Търсим хотел в района – 20 км радиус, после 40…  Няма! Най-близкият хотел със свободни стаи е в Хамбург. Усмивките по лицата на хората, когато ни отговарят, са иронични, но и изпълнени със съчувствие. Стигаме до Brunsbuttel и намираме бленуваните дрехи. Вече нищо не може да ни спре по пътя към мейн стейджа.

Продължава да вали… вече 12 часа.

Вземаме на един дъх (мноого дълъг дъх) разстоянието между кемпа и сцените. Вече не се вижда кал. Пътищата са черни и гладки като асфалт от водата. Изглежда все едно можеш да тичаш по тях… докато не опиташ. Ходим в 40-сантиметров шейк от кал, вода и трева. В долните лагери трактори евакуират палатки и каравани. Помните ли какво казах за високото? Хората, които минават до нас обаче не изглеждат нито учудени, нито разстроени. „Just another Wacken“ казват!

След леко затъване на колата в кемпа успяваме да „излъжем“ секюритито и да се вмъкнем през бек стейджа до цирка (Bullhead Circus) тъкмо навреме за изпълнението на единствената и първа българска банда на феста Dash The Effort. Момчетата и момиче се представят на ниво. Около 1500 човека в шатрата се радват на стегнат саунд и доста прилично изпълнение. Сетлистът им оставя по-популярните изпълнения като Redemption в началото. Не съм убеден, че това е добро решение, защото публиката леко изстива в средата на гига. Бандата прави всичко възможно да поправи този факт. Най-доброто описание на концерта им е „не изглеждат не на място“. Вписват се добре на голямата сцена и публиката е доволна. Динамичното сценично присъствие на Жо се комбинира добре с по-нежното присъствие на сцената – Маги. Инструменталната част също работи прилично, но някак присъствието на останалите членове на бандата не е толкова харизматично. Вижда се, че всички в групата са млади и има какво да добавят към сценичното поведение, но все пак по никакъв начин не изглеждат тромави и неподготвени. Оставаме доста доволни – сънародниците ни са на ниво! В края на гига се чуват скандирания „Българи-юнаци“ (???) и се развява българското знаме. Проронвам сълза…

Доволни тръгваме към True Metal Stage-a, където U.D.O. забиват заедно с военния оркестър Bundeswehr Musikkorps. Шейсет и три годишният ветеран е класа в изпълненията си. Музиката, която звучи е прилично аранжирана и брилянтно изпълнена. И все пак няма магия. Подредбата на песните и динамиката, преминаваща между рифове, акустични китари, руски и немски традиционни мелодии и вокални изпълнения, не успяват да изградят хомогенна атмосфера и съответно насладата за мен е непълна. Чакаме търпеливо в калта. U.D.O. завършват гига с класики на Accept. Публиката е видимо по-заинтересована. Явно оригиналното exclusive шоу в днешно време е риск, а класиката е елемента на сигурност.

На Black Stage-a се вихри подготовка за изпълнението на In Extremo. Визията на Берлинската трупа и средновековните немски химни, превърнати в метъл маршове, трогват хилядите германци и групата е посрещната от екзалтирани и доволни фенове. Бандата прави страхотно изпълнение, но в това време ние сме по-фокусирани да намерим добри места за изпълнението на Rob Zombie.

Успяваме да се вмъкнем на платформа пред сцената (V.I.P. и журналистическите пасове отварят някои затворени по принцип врати. Благодарим BGTSC!) и се подготвяме за изпълнението на индъстриъл-хорър гиганта. От комфорта на платформата и благодарни за този момент, в който не газим в кал (един от малкото през този ден), гледаме шоуто. Поостарял е Rob. Всичко звучи супер, но по задължение. Няма я характерната за него харизма. Страхотните декори не помагат. Установявам, че ми е по-интересно да наблюдавам тълпата пред сцената. Музиката става добър саундтрак на морето от кал, бира и дълги мокри коси. Черни от кал индивиди газят в образували се дупки в тълпата, оградени от плътна стена от хора и пълни с черна вода. Флагчета със знаменца на Becks маркират стюардите, които обикалят тълпата и пълнят празните халби с бира. По същия начин се продават и цигари. Публиката може и се концентрира върху изпълнението на сцената, вместо да обикаля с добре познатите ни 6-pack картони с чашки от евтина пластмаса.

Време е за храна и обратно пътуване към палатката. Чувствата са миксирани- впечатлени сме от организацията на фестивала и от страхотните индивиди, които срещнахме. Никаква агресия, никакво насилие, учтиви усмивки дори от видимо пияните фенове… В същото време сме мокри и е студено. Това успява да поохлади ентусиазма да стоиш на полето целия ден. Трудно се придвижваме от една сцена до друга и обикновено успяваме да видим по-малко от средата на един сет. Така хващаме изпълненията на Savatage, Noctiferia и Combichrist.

Прибираме се. Още вали. Калта вече е заляла част от лагерите. Палатките са подгизнали, както и багажите в тях. Мракът прави ходенето трудно. Отвсякъде обаче се чува музика и смях. Just another Wacken…

След поредния преразход на чорапи влизам в спалния чувал (който е попил доста вода), поплясквам с ръка входния брейк на Painkiller в локвата под дюшека и размишлявам над слогана написан на всички официални Wacken дъждобрани- Wacken- Rain or Shine! Решавам, че на другия ден ще разбера дали това е вярно и за мен.