Операция: „Концепция“ (Still Life)

След известно прекъсване продължаваме рубриката за историите, разказани в метъл лириката, на групи от различен стил и поколения. Тук на фокус е четвъртия албум на шведите OPETH – Still Life и заряда от настроения, които носи чрез музикалната и текстова импресия.

Историята в Still Life(Peaceville Records, 1999) е приказка за загуба, самота, разказана с много мрачен чар и финес. Развитието на историята в албума е дълбоко и все по-дълбоко навлизане в самотната човешка душевност, противоречията пораждани в нея,  преливане на чисто физическо изгнание в мрежите на вътрешната пустота, опит за триумф на истинските чувства над тези, които ги потискат , пътуване, опосредствано от музикално разнородни пасажи, които преминават в рязък контраст между меланхолията и гротеската в музикалния изказ.

Историята на албума ни води по пътя на един низвергнат персонаж, бит и прогонен, принуден да напусне замъка и общността поради неверието си и отклонението от догмата на религията, която проповядват, носещ в годините на изгнанието си ненавист в очите си за всички и любов само към един човек. След 15 години в изгнание, пътят на низвергнатия обратно през тресавището на съдбата се озарява от лице, прозиращо в мрака, от капката роса върху въглените и пепелищата на кладата – Мелинда, неговата любов, която е принуден да остави след прокуждането му от града . Пътят обратно е труден и мъглив. Страховете са дузина, неясните перспективи хиляди. Връщайки се в града низвергнатия е принуден да наблюдава, копнеейки Мелинда от далече. Страхът да бъде разобличен от религиозната управа на града като неверника и анатемосания не му позволява да покаже истинското си лице, но копнежът в него е силен. Въпреки, че Мелинда е част от контролирано религиозно общество, че се е сляла като същност и е претопила идентичността си с религиозното цяло, посветила му се е, копнежът по нея и надеждата, че ще са отново заедно, като в единство, му дават  сила да продължи.

Низвергнатия е принуден да се укрива в сенките и мрака и да бъде много предпазлив, знаейки, че ако го открият ще бъде убит и нов път обратно към изгнание вече няма. Принуден е да използва прикритието на нощта, промъквайки се в цитаделата на фанатичната вяра, борейки страха със желанието и образа, който го зове. Самотна душа, носеща светлината в себе си, отбягваща светлината на деня. Търейски път към тихото и мрачно създание Мелинда, обрекла се да служи предано и до гроб на религията, дала обект като монахиня.

Мъгливата перспектива да са отново заедно, придобива все по-отчайващ вид, след като той успява да се срещне с Мелинда исе разкрива. Опитва се да я убеди в същността на религия, която я претопява и че се погубва в нея, а може да постигне целостта си с него, който я обича. Низвергнатия насочва цялата си страст , копнеж , воля и дързост и търси себе си в погледа, помрачен от празната вяра и безумния аскетизъм. Мелинда му разкрива, че приела монашески начин на живот след прогонването му, разкрива и греховете си, но накрая разкрива и че го обича. ..

Силата и всепростиращата се ръка на религиозния фанатизъм разкрива и двамата като Мелинда е уличена, че се е отклонила от пътя на бога, чиято невеста се е обрекла да бъде и затова си непростимо прегрешение е наказана със смърт. Мракът окончателно завладява душата на низвергнатия. Болката, скръбта и празнотата образуват взривоопасна смес, довела до експлозията в неговото съзнание, изпаднал в транс, неконтролируемата му агресия е пагубна за екзекутиралите Мелинда войници и той ги избива до един. Връщайки се отново в реалността е изправен пред облечените в бяло членове на Съветът на Кръста, които го призовават да се покае, да се обърне към вярата и предания религиозен аскетизъм. В този момент няма религиозна сила, която да обърне хода на съдбата му. Изгубил най-ценното, към което се е стремил, пътят за низвергнатия е един – към бесилката и когато краят му е близо, той усеща ръка на рамото си. Обръщайки се вижда Мелинда, очакваща го да поемат заедно по пътя към едно ново начало заедно…