На прощаване с DEEP PURPLE

DEEP PURPLE са една от институционалните групи в рока. Едни от пионерите на по-твърдата музика и една от трите групи, проправили пътя й през 70-те години на миналия век наред с LED ZEPPELIN и BLACK SABBATH. И макар, че не достигат култовия статус и остават в сянката на прочутите си сънародници, никой не може да отрече приноса им за развитието на стила. Плеяда от отлични музиканти минават и оставят своята следа в творчеството на групата. И сега, 50 години след Началото, DEEP PURPLE отново са на път – може би за последно – за да си вземат сбогом с феновете си и да ни докажат, че въпреки напредналата си възраст още ги бива. Турнето, озаглавено “The Long Goodbye Tour”, мина и през България, по-точно София и още по-конкретно – зала Арена Армеец. Датата – 14.05.2017 г., неделя.
Месец преди датата концертът се оказа разпродаден, а интерес до последния момент не липсваше. Събитието обещаваше много емоции. В неделния следобед разнородна публика – от най-възрастните, докоснали се до изкуството на именитите англичани още от тяхното основаване, до най-малките рок фенове – се стече пред входовете на залата. Началото бе обявено за 20:00, а отварянето на вратите – за 18:00. Колкото по-малко време оставаше до старта на концерта, толкова повече хора се струпваха отпред с желание да влязат. Организацията бе на много добро ниво. Влизането ставаше почти безпроблемно, проверките се извършваха спокойно и щателно. Във фоайето пък щандът за артикули очакваше клиенти, а пред пунктовете за напитки се виеха опашки. В крайна сметка като цяло организаторите се справиха.
Точно в 20:00 угаснаха светлините в залата и на сцената се появи първата група за вечерта – канадският квартет MONSTER TRUCK. Момчетата забиха бясно още от първите секунди, без да се притесняват от хилядите погледи, вперени в тях. Приятна смес от хард рок, блус, стоунър и южняшко звучене се разля от тонколоните. Музикантите представиха песни от двата си албума стегнато и без много излишни приказки. Солидното свирене бе допълнено от енергично и адекватно сценично поведение и съм сигурен, че канадците си спечелиха много нови почитатели, тъй като публиката им импонираше и аплодираше всяко тяхно изпълнение. За около 40 минути сет MONSTER TRUCK доказаха за пореден път, че в Канада се твори качествена музика и слязоха от сцената, удовлетворени от изявата си.
30-минутната пауза бе използвана от зрителите за отдъхване, някоя и друга бира и цигара, разговори, както и просто за вземане на въздух. И, естествено, за пренареждане на сцената и донастройване на инструментите. Около 21:10 отново притъмня в помещението, а на сцената излязоха петимата, подвизаващи се под името DEEP PURPLE. Стартът на изявата им бе отреден за единия сингъл от последния албум – “Time For Bedlam”. Пред ентусиазираната публика Ian Gillan и компания показаха, че са настроени за страхотно шоу. Въпреки това обаче още от началните минути стана ясно, че озвучаването не е на необходимото ниво – нещо, което не се промени до края. След сравнително доброто начало, последва серия от три безспорни класики – “Fireball”, “Bloodsucker” и “Strange Kind Of Woman”. Една от силните страни на славните ветерани са концертните изяви и по-специално различното представяне на песните и постоянните импровизации. Е, тази характерна черта се прояви и тук, като преди финалното соло в “Strange Kind… “ Gillan изнесе цяла реч на китариста Steve Morse. Направи впечатление и балансираният сетлист – стари класики бяха редувани с нови парчета. В началото на серии, после по една, а краят бе оставен за по-познати неща. Та, след първите 4 песни и кратко слово на певеца (от което почти нищо не се разбра) дойде моментът за представяне на новия албум “Infinite”, излязъл преди малко повече от месец. От него чухме “Johnny’s Band” и “The Surprising”, а между тях бе вмъкната “Uncommon Man” – песен от излезлия през 2013 г. “Now What?”. Класиката “Lazy” ни върна към славните времена на албума “Machine Head”, след което отново се озовахме в настоящето с парчетата “Birds Of Prey” от “Infinite” и “Hell To Pay” от “Now What?”. Бавно се насочвахме към кулминационните моменти. За първия бяхме подготвени от кратко кийборд соло, в което Don Airey показа майсторството си и напомни донякъде на Маестро Jon Lord (R.I.P.), въпреки, че двамата в никакъв случай не може да се сравняват. Колкото и да е добър Airey, не може да замести предшественика си. Всъщност, клавиристът бе най-ентусиазираният от музикантите, опитвайки се да даде най-доброто от себе си и в известна степен му се получи. Солото завърши с въведението на “Perfect Strangers” и пренесе зрителите към ключовата 1984 г. – годината на голямото завръщане на DEEP PURPLE. Тук вече и публиката даде най-доброто от себе си и се раздаде максимално. Последвалата “Space Truckin’” отново ни върна към 1972 г., част от “Machine Head”. Основната част от концерта приключи с един от вечните рок химни и може би най-чаканата песен от голяма част от феновете – “Smoke On The Water”. Емблематичният хит бе изпълнен и с помощта на екзалтираните почитатели, които не спестиха гърлата си, особено на припева. Финалът на парчето бе бурно аплодиран, а музикантите се оттеглиха за кратко. Част от зрителите пък решиха, че концертът е завършил и си тръгнаха. Явно бяха решили, че са чули каквото искат и не им трябва повече. Но това не бе всичко. Петимата заеха местата си и изпълниха “Hush” – онзи хит, който ги прави известни и дава начален тласък на групата. Последният кулминационен момент дойде с “Black Night” – една от най-известните песни на DEEP PURPLE, добила популярността си най-вече от концертните им изяви. Като свръзка между двете песни Roger Glover показа уменията си на баса с кратко соло. Достоен завършек, поклон към публиката – и окончателно оттегляне. Почитателите също се изнизаха, някои удовлетворени, други – разочаровани, трети със смесени чувства. А извън залата припевът на “Black Night” дълго огласяше нощната шир.
DEEP PURPLE дойдоха, посвириха и си тръгнаха. Може би ги видяхме за последен път. Може би не. Но какво видяха непредубедените зрители? Видяха една уморена група, едни музиканти, чиито погледи горят от желание за изява, но напредналата им възраст не им позволява да се изявят по най-добрия начин. Усетиха, че пърпълският дух се е изгубил още в 2002 г. с напускането на Lord. Видяха също така, че от DEEP PURPLE е останало само името. Новите песни на групата, колкото и да изглеждат майсторски направени, звучат като някаква съвсем нова банда, нямаща нищо общо с името й. Като че ли стари приятели са се събрали в квартала да се видят, да посвирят ей така за кеф, пък защо да не издадат албум… Тъжно е, че приказката DEEP PURPLE вече отдавна е намерила своя финал, а членовете на формацията предизвикват тъга и съжаление с изявите си. Но всяко хубаво нещо си има край. Вероятно краят на DEEP PURPLE и като име вече е съвсем близо.