METAL ALL STARS: Симфония на разрушението с крале на метъла

Както са си казали хората – многото хубаво не е на хубаво. Или „прекалено е хубаво, за да е истина“.  Все се надявах, че до последно първоначално обявеният лайнъп няма да намалява, а ще нараства с още по-яки имена. А при самото обявяване на концерта Metal All Stars в София, имаше два вида реакции –  на скептично настроените, които не разбират кому е потрябвало нещо такова, и такива като мен, които си казаха „Еха, представи си само всички тези хора на една сцена“. Дори мнозина да останаха с неоправдани очаквания, ясно е, че скоро такова шоу няма да видим, всички тези музиканти в такъв състав – също.

Обявяването на отпадането на едни от най-чаканите гости у нас – Phil Anselmo, Cronos, Nick Menza – оставиха повече от половината фенове разочаровани – факт. Но всеки, който е поне малко запознат с останалите звезди от списъка, трудно би могъл да остане разочарован.

Пред обидно малък брой хора българските метъл надежди от Odd Crew връхлитат, за да загреят най-нетърпеливите. Стегнатият кратък сет, включващ песни като „Death trap’“и „Can’t bring me down“, за съжаление, беше с лош звук (който се надявах да бъде поправен по-късно, но уви..), но умело подтиква ентусиастите за първите питове за вечерта. Бързите китари, грубите вокали и синхронизираният хедбенгинг скоро отстъпват място на класическия пауър метъл, който са ни приготвили пичовете от Death Dealer.

На сцената се качва групата на китариста Ross the Boss, и в рамките на половин час визуално-Rob Haford- подобният вокалист Sean Peck (Cage) демонстрира завидни мъжки певчески умения. Докато тълпата в залата продължава да нараства, пред нас глас и китари наравно мерят мрачни сили в не много дълъг песенен сет. Чуваме парчета от дебюта на Death Dealer – “War Master” (2013) – като например “Curse of the Heretic”, “The devils mile”, “Death dealer” и “Hammer down”. Феновете на пауъра не остават разочаровани и с първата порция Manowar за вечерта с “Hail and kill”, с която подобаващо се разделяме.

Малко преди 20ч. на сцената излиза единствената жена сред участниците, и която очаквах да видя с нетърпение – симпатичната Kobra Paige (Kobra & the lotus), която мигновено привлича погледите в залата и бърза да доразгрее публиката с Manowar и “Kings of metal” и с къде успешната- къде не – версия на “Fear of the dark” на Iron Maiden. След “Fifty shades of evil”на групата й, публиката все още се чуди коя, аджеба, е тази руса мацка.
Дълго време си мислех как най-точно бих могла да опиша изживяната вечер. След всяко едно от отделните участия имаше едни такива нелепи и ненужни, увиснали дупки, които само повдигаха напрежението в залата. Така се образуваха своеобразни мини концерти, разделени от 5-минутни паузи. И както е тръгнало, няма как да разкажа за чутото, видяното и изживяното с две думи.

Завръзката на вечерта се пада на интересният тип с жестоките завидно дълги дредове – вокалистът на Shadows Fall – Brian Fair, който скоростлерно ни отвява – буквално и преносно. Трите хита на групата, които той изревава, само помагат приповдигнатото вече настроение да нарастне повече при появата на емблематичния чичко с разпознаваемия глас – Udo Dirkschneider.
Съвсем скоро го видяхме в столицата с групата му U.D.O, но колкото и пъти да се срещаме, бившият вокалист на Accept все си остава метъл фаворит на родните фенове. Това си проличава и когато вече позапълнилата се „Арена Армеец“ мирно се подчинява и припява на любимите “Animal house” (U.D.O), “Metal heart”, “Balls to the wall” и “Fast as a shark” (Accept). „Винаги е хубаво да се съм тук в София!“, казва той с усмивка на лице и признателност в очите.

Вероятно една от най-очакваните звезди на шоуто е друг народен любимец, който определено знае как се прави купон. Max Cavalera отново не проявява милост и между прескачанията из творчеството му с “Refuse, Resist’ (Sepultura), “Back to the primitive” (Soulfly) и “Eye for an eye” (Soulfly), получаваме в замяна и няколко реплики на български като „Здрасти, как сте!“ и „Обичам ви!“.
Точно когато вече започвам да се изморявам от паузите по средата на нищото и постоянното следене на смяната на музикантите, на сцената излиза и личният ми фаворит сред присъствалите – Joey Belladonna, който, типично в негов стил, не спира да се движи и да предава от енергията си на публиката. Последно в България видяхме вокалиста с индиански корени на онова запомнящо се шоу на Голямата четворка, когато чухме хитове на Anthrax, които нямаше как да се поместят сред програмата на тазвечершния концерт. От репертоара на Anthrax се докосваме единствено до“Medusa” и “Madhouse”, последвани от свежарската версия на “TNT” на AC/DC.

Но това, което до момента сме видели, за някои може и да не се равнява на това, което тепърва предстои да се изживее сетивно при новия хедлайнер на вечерта. Викингоподобният китарен факир Zakk Wylde безкомпромисно и лаконично се впуска в компанията на своята любима – китарата, докато оставя незапознатите със случая ‘Zakk Wylde’ със зинали ченета. Четирите песни, които е подбрал да изпълни, за добро или лошо, обаче се усещат като десетина – дългите му китарни сола хем масово подбуждат комплекси, хем след третата минута започват да пописват. Но точно в подобни моменти си проличава удоволствието, с което музикантът свири – тук-там ще речеш, че Zakk люби китарата си: само те двамата, изправени пред многохилядната публика в един здрав и професионален синкретизъм.

Може би тук, след “NIB” (Black Sabbath) и “Stillborn” (Black Label Society), е трябвало да настъпи същинската кулминация и да се случи истинската размазвация с парчетата на Pantera и Down с Phil Anselmo. С мъка преглъщаме случилото се и вече градим планове за нови срещи с батко Phil, които, мили промоутъри, би било чудесно да са по-рано от близките шест години (: С фенско неудовлетворение от породилите се обстоятелства, премахвам лошите мисли за неосъществени сценарии, за да се донасладя на оставащото.

Краят на вечерта е т.нар. jam, в който за финал, на сцената отново се редуват музикантите Rhino, Aaron Rossi, Ross the boss, Jasin Todd, Jesse Bilson, Matt Banchard, Blasko, предвождани от гласовите превъплъщения в лицата на Max Cavalera, Joey Belladonna, Brian Fair, Kobra Paige и Zakk Wylde. По време на тази раздяла, за която до последно не разбрахме, че е такава, чухме “Roots bloody roots” (Sepultura), “Man on the silver mountain” (Rainbow), “Kill with power” (Manowar), “Symphony of destruction” (Megadeth), видяхме вокалиста на Shadows Fall с тениска “I love BG”, и отново получихме обяснения в любов, този път от русокосата Kobra.

Без да мога да пресъздам накратко тазгодишното издание на Loud Festival, бих посъветвала недоволните от крайния резултат следващи пъти да не си поставят много високи очаквания – така човек винаги би бил доволен, дори при риск от разочарование. Безспорно го имаше слабият звук, имаше ги проблемите на входа, бирата също свърши рано, нарушителите пушачи бяха безброй, също така хедлайнърите (с най-голямата фен база в залата) пропуснаха Metal all stars турнето, ала шоуто си беше на ниво. Купонът беше налице, усмивките, хедбенгинга и солидната доза метъл – също. Вероятно песните не бяха обаче достатъчно репетирани, за да се изшлайфат нещата отведнъж, и до последно очаквах всички гореспоменати заслужили музиканти да излязат заедно за „довиждане“ и да изпълнят нещо заедно (кой знае, може би нещо в памет на Jeff Hanneman?), но и това не се получи. „Нищо, следващият път“, ще кажат някои. Дано по-често се случват подобни събития, защото представляват интерес на нас, феновете на колаборациите и нестандартните комбинации. Само пожелаваме другият път всичко да протече безпроблемно и безаварийно. 🙂

Очаквайте пълния албум със снимки от концерта в нашата галерия съвсем скоро.