Интервю със Steve „Lips“ Kudlow (ANVIL)

Разбира се, има групи, които влизат на по-високи позиции в класациите, продават повече албуми и пълнят по-големи зали от ANVIL. Въпреки това има едва няколко банди, които са си спечелили уважението на колегите им. ANVIL са едни от тях. От 1978 г. Steve „Lips“ Kudlow и Robb Reiner са олицетворение на страстта към метъла, а ANVIL отказват да спрат независимо от неуспехите, погрешните решения и отношението на бизнеса. И последният им, седемнадесети албум „Pounding The Pavement“ доказва издръжливостта и решимостта на групата – никога преди това ANVIL не са били толкова разнообразни, решителни и вдъхновени.

Интервюто със Steve „Lips“ Kudlow (ANVIL) е излъчено в „От другата страна” по радио Варна на 28.05.2018 година.

От другата страна – Привет, Lips, поздравления за новия албум на ANVIL! Лесно ли намерихте обложка за него?

Steve „Lips“ Kudlow – Всъщност не, защото първо трябваше да намерим точното заглавие на албума, което да ни отведе към обложката. Това е трикът. Някак си доброто заглавие ни провокира да открием и най-подходящата корица за него. Можеш да се сетиш за най-различни фрази, но трябва да избереш тази, с която недвусмислено да заявиш за какво става дума и тя да е толкова добра, колкото и обложката, която я илюстрира. Наистина е много, много труден процес. Имаме някъде около хиляда различни заглавия за албуми и Pounding the Pavement беше едно от тях, но първоначално го отхвърлихме. Просто към онзи момент не му обърнахме достатъчно внимание. Един ден стояхме на някакъв паркинг и от близкия строеж се носеше шум от парен чук. Изведнъж ми просветна идеята за заглавието Pounding the Pavement – изкъртване на паважа. На английски тази фраза се използва за продавачите, които обикалят домовете на хората и им продават разни неща. Погледнах Robb (Robb „Robbo“ Reiner — барабанист на групата – бел.авт.) и осъзнах, че ние сме като тях – обикаляме градовете, разставяме оборудването, свирим, след което се опитваме да продадем музиката на ANVIL и тениските, после сваляме всичко, прибираме го и се отправяме към следващия град. Имахме вече заглавието и се чудехме как да го онагледим. В главата ми се въртеше идеята да изобразим китарата ми като някакъв чудовищен пневматичен чук и пичът, който нарисува корицата, направи точно това. По този начин заявихме позицията на бандата и успяхме да вмъкнем и името на групата – наковалнята – в обложката на албума. Всички тези детайли и случайности проработиха едновременно и заглавието успя да ги обедини. Втората ни дилема беше какво име да дадем на инструментала в албума.

От другата страна – Това май не е първият инструментал в албум на ANVIL?

Steve „Lips“ Kudlow – Имаме няколко, които сме записали през годините – „March of the Crabs“, „Pussy Poison“, „Flight of the Bumble Beast“ – и всеки от тях си има специално заглавие. Но тъй като този път нямахме заглавно парче, решихме, че новият инструментал е подходящ за целта и го нарекохме просто „Pounding the Pavement“. Това е страхотна композиция, която демонстрира възможностите ни като музиканти и не намерихме нищо нередно в това да ѝ дадем за име заглавието на албума.

От другата страна – Днес по-лесно ли е да създавате музика?

Steve „Lips“ Kudlow – Да, така е, защото напълно разбираме какво се очаква от нас. Когато знаеш какво е желанието на феновете, процесът е по-лесен, нали? Наясно сме какво точно трябва да направим и не ни се налага постоянно да опитваме различни неща. Не се сблъскваме с тези проблеми и затова днес ни е по-лесно.

От другата страна – Тогава какво е за теб музиката днес и има ли тя определена форма и посока или е точно обратното?

Steve „Lips“ Kudlow – По малко и от двете, защото понякога правим нещата, които се очакват от нас, но друг път поемаме в непознати посоки. Никой не ни ограничава и ако пожелаем да експериментираме, свободни сме да го направим. Вярвам, че успешно комбинираме познатото и новото.

От другата страна – Първата песен, която чух от новия албум на ANVIL, беше „Nanook Of The North“…

Steve „Lips“ Kudlow – Както и в предишния албум с песента „Daggers and Rum“, така и този път се опитах да създам нещо интересно. Работих почти по същия начин. Казах си, че с ANVIL трябва да продължим да правим песни по теми, типични само за Канада. Нещо, което заявява или поне намеква откъде сме и по някакъв начин това да бъде „облечено“ в музика. Изведнъж се родиха цял куп идеи, една от които беше свързана с гърленото пеене на инуитите – група ескимоски народи. Първото, което направих, беше да напиша музика, в чиято основа стои трайбъл ритъм, чрез който исках да пресъздам местния традиционен племенен звук. От този елемент започна изграждането на самата композиция. След това се върнах в училищните ми години. В колежа учех кинематография и там попаднах на първия документален филм, направен някога – „Nanook Of The North“, създаден през 1922 година от Robert J. Flaherty, който отива много далече на север и остава при ескимосите две-три години. Там той филмира живота на едно семейство и неговия клан. Това е ням филм, но е абсолютно невероятен. Невероятен! Няма наслагвани гласове, а единствено музика, изсвирена на пиано. Всичко е ясно и разбираемо. Много, много добре направен филм. И тук вече дойде моята идея за далечния север и отношението ни към ескимосите. Robb твърдо беше решил, че с тази песен трябва да заявим нашата позиция като канадци – какво чувстваме, какво е сторил светът на тези чисти, хубави северни хора и как в края на краищата сме разрушили тяхната среда и живот. Всичко това имаше нужда от изразяване. И един от начините беше да използваме гърленото пеене на ескимосите. Голямо ровене из интернет падна, докато намеря нещо подобно. Натъкнах се на различни варианти, включително монголски, което ме изненада, но в песента използваме ескимоско пеене. Търсех мъжко изпълнение, защото исках да си тежи на мястото, но не открих такова. Попаднах обаче на две сестри, ескимоски сестри, които пеят по този начин. Това, което чуваш, е просто семпъл – използвахме по-малко от две секунди от изпълнението на тези момичета и от това малко парче звук изградихме линия, която да включим в песента. Любопитното е, че при търсенето ми в интернет, а то беше къде ли не, попаднах на различни начини на изпълнение, различни темпа, постройки. Беше много трудно да открия вариант, който да ни свърши работа. Двете момичета правят нещо, което е много повече от онова, което се чува в песента, но звучат по странен начин, който не пасва на идеята. Затова използвах само няколко секунди и чрез тях създадохме една съвременна композиция. Дори бих казал, че се получи естествено – взех двете секунди и ги преработих до 20-секунден семпъл. Направихме го дигитално и всъщност това е нагледен пример как могат да се използват новите технологии. Семпълът отваря и затваря песента. Това е истинско ескимоско гърлено пеене. Интересното е, че успяхме да вплетем малко реалност в парче музика.

От другата страна – Има ли голяма дистанция между младежката наивност и реализма на възрастния?

Steve „Lips“ Kudlow – Разликата е огромна. Онова, което направихме в „Metal on Metal“ (вторият студиен албум на групата от 1982 г. – бел.авт.) и въобще в онзи момент, беше в резултат на случайност. Получихме шанс и го използвахме. Истината е, че не знаехме какво правим. Попита ме по-рано кога е по-лесно да създаваме музика. Безспорно днес, защото вече имаме като пример „Metal on Metal“. Тогава нямахме никаква база за сравнение. Опитът идва с възрастта. Учим се от миналото и използваме наученото в настоящето. Знаем какво можем и какво трябва да направим. Така е по-лесно да се идентифицираме. От друга страна обаче е възможно и да изгубим посоката, защото понякога се появява усещането, че е необходима промяна, а това е доста опасна ситуация за групата. Настъпва момент, в който си казваме, че трябва да създадем песен като тази или онази. А всъщност тя трябва да е резултат от усещанията, които те връхлитат, а не от самоцелно движение в определена посока. Песента трябва да се излее, а не да се насилваш да я създадеш изкуствено. Тогава и наивността става част от успеха, защото тя предполага да не мислиш много-много какво правиш, а просто да го правиш. Това е изкуството – позволяваш на душата ти да се изрази, без да се страхуваш от резултата. Така се получи и с „Metal on Metal“ – създадохме го, без да използваме никакви примери. Просто това беше най-доброто, на което бяхме способни тогава. Ако правиш нещата по този начин, всичко ще е наред. Това е поуката от опита, който съм придобил през годините. Ако съм губил посоката, причината е, че сам съм се опитвал да се вкарам в някакви рамки. В крайна сметка обаче стигнах до извода, че много по-важно е да си верен на себе си и да оставиш всичко да се развие по естествен път. Както стана и с „Metal on Metal“. Отне ни точно 10 минути да създадем едноименната песен. Не сме седнали да правим парче, което да звучи като химн, който всички да харесват – чуй този риф, звучи като „Metal on Metal“, дай да направим песен, която да се казва „Metal on Metal“… Не трябва да мислиш за крайния резултат, а да хванеш момента и да го използваш. Точно затова новият ни албум звучи едновременно свежо и разпознаваемо – защото се появи органично, от само себе си. Това е най-добрият възможен път на развитие. И единственият, който трябва да следваш. Същото се отнася и за работата в студиото. Никога не прекалявай с репетициите и не прави предварително всичко, което си планирал. Защото, ако го направиш, това ще повлияе на крайния резултат и няма да имаш шанса да надхвърлиш ограниченията, които сам си си поставил още преди да почнеш записите. Никога не влизай в студиото с напълно завършени песни. Дай им шанс да се доразвият. Аз например пиша текстовете, но започвам да ги пея едва когато съм вече в студиото. По този начин мога да създавам вокални мелодии, да им променям ритъма, да ги персонализирам, да извлека възможно най-добрия звук. Така не ми се налага да прекроявам нещо, което вече съм повтарял милион пъти по време на репетиции. Магията, за която говорех по-рано, никога няма да се появи по този начин, в резултат на което се пропускат много други възможности, които биха могли да се използват за сметка на напълно завършения предварителен план. Това го установих най-напред със солата, защото едни от най-добрите ми изпълнения са тези, за които първоначално не съм имал представа какво да изсвиря. Когато Chris Tsangarides (продуцент на албума „Metal on Metal“ – бел.авт.) ми казваше да изсвиря соло в тази част, му отговарях, че нямам идея какво да направя. Тогава той казваше: Просто свирѝ. По този начин съм създал най-добрите си сола и така открих за себе си, че когато се съсредоточиш върху онова, което правиш и осъзнаеш как то се отразява върху музиката, която създаваш, тогава си най-креативен. И след като го открих за солата, го мултиплицирах и върху вокалите. И откакто вървя по този път, разликата е голяма. Го-ля-ма!

От другата страна – Един въпрос, свързан с документалния филм „Anvil! The Story of Anvil“, който излезе през 2008 година – според теб групата получи ли през годините онова, което заслужава?

Steve „Lips“ Kudlow – В някои случаи късметът беше на наша страна, но в други нещата се объркаха. Работата е там, че вече нищо не можем да направим. Това е положението – не всичко е честно и нищо не ни се дава наготово. Късметът, възможностите, правилното място и време, точните хора – всички тези фактори могат да се комбинират по различен начин. И няма смисъл да си губиш времето в търсене на печелившата комбинация, защото такава няма. Нещата просто се случват в някакъв ред и затова не трябва да ти пука особено за тях. Усмихвай се и не им обръщай голямо внимание. Ние сме си извоювали нашето място. Бих казал, че сме много успешна група, също като MOTORHEAD. Да, никога няма да бъдем като AC/DC, но какво от това? Просто продължаваме напред. Това е. Така стоят нещата. Справям се с живота, постигнал съм повечето неща, които съм искал. Има хора, които са влезли в университет, за да станат зъболекари и след като завършат, работят в кабинети и имат пациенти. Аз пък съм музикант. Искам да издавам албуми и феновете да си ги купуват. И аз имам „клиентела“. И тя е достатъчна, за да продължавам да се занимавам с това вече 40 години. Ако трябва да определя дали съм успешен музикант – абсолютно! Няма от какво да се оплаквам. Колкото до филма – той е за създаването на тринадесетия студиен албум на ANVIL. Няма нищо смешно в него. Това е живот, преминал в здраво бачкане. Музикална история, която не можеш да си купиш. Подобна история се преживява, не се купува. И част от нея са и хората, които ни подкрепят и продължават да го правят.

От другата страна – Заради последния ти отговор – кой е твоят най-рокендрол момент?

Steve „Lips“ Kudlow – Рокендрол момент? Забавен ли? Ето един: Бяхме съпорт на Ronnie James Dio тук, в Торонто. В началото на групата излизах на сцената в бондидж облекло с кожени каиши. Ако познаваш историята на ANVIL, знаеш за какво говоря. При първия ми подобен костюм имах бандаж, който покриваше гениталиите ми, но не носех бельо, защото исках задникът ми да е гол, когато се обръщах към публиката. Звучи логично – бях с кожен бандаж, но под него не се виждаше дали имам бельо. И ето ме по време на втората или третата песен, обут във високи ботуши и с кожен ремък на кръста с малка закопчалка. Е, тя взе, че се счупи и резултатът от това беше, че бандажът започна леко да се плъзга надолу по краката ми. Заради ботушите обаче нямаше как да го изхлузя. Трябваше да ги събуя, за да махна тази препаска. Публиката ме видя съвсем гол, с бандаж, заплетен около глезените ми. В паузата между песните отидох зад сцената и закърпих положението с тиксо, за да мога да продължа концерта. Това е рокендрол!

От другата страна – А биографична книга?

Steve „Lips“ Kudlow – Книгата излезе заедно с документалния филм. В нея няма нищо спестено, освен някои имена, които не исках да споменавам.