Интервю с LAST HOPE

Пространно интервю с LAST HOPE:

last-hopeВие сте една от най-старите хардкор групи в България. Как успяхте да останете на сцената толкова много години и освен това да станете може би най-популярната българска група както в България така и по света?

Съвсем не сме най-популярната група в България, а и никога не сме имали подобни амбиции. Извън България, в рамките на международната хардкор сцена, може би сме най-познатата българска група, просто защото сме почти единствените от тези земи, които в последните 13-14 години, пътуваме, правим турнета и сме свирили по всички краища на Европа с малки и големи банди. Не знам дали има точен отговор на въпроса как сме останали толкова години – предполагам, че сме имали късмет или просто прекалено силно обичаме това което правим.

Според вас на какво се дължи успеха ви?

“Успехът” ни е много относително понятие – от една гледна точка сме постигнали много за група от Балканите, но от друга страна това би трябвало да бъде нещо съвсем нормално. А и ние винаги сме се стремели, към стандартите наложени в западния свят. За мен това, че сме издали добри албуми и имаме възможност да пътуваме и да свирим по света е личен успех. Спечелили сме уважение и признание от важни за нас хора и музиканти – в този смисъл, мисля че това се дължи на постоянството, упоритостта и последователността, с която работим в посока на нашите идеи за развитието на групата… Всъщност откровено казано, ако бяхме по-постоянни и организирани в някои отношения, щяхме да сме постигнали и много повече…  Винаги може и още, но и това което имаме не е малко – оценяваме го и гледаме да се наслаждаваме максимално на плодовете на труда си… И пак, много е относителен този успех, защото за нас тези постижения могат да означават много, но генерално погледнато е нещо съвсем нормално за редица американски и западно-европейски банди. Не че се правим на скромни, но и не желаем да си придаваме някаква изключителна важност, защото това би било пагубно, а и просто не сме такива хора.

В България, където естествено са ни едни от най-силните концерти, от край време идват хора при нас и ни хвалят “колко сме яки”, как “мачкаме” и т.н. – тези ласкателства са забавни и въобще е хубаво да получаваш някакво признание за това което правиш, но нашата мотивация никога не е била да сме “успешни и признати”. Най-истинското и естествено признание идва от публиката по концертите ни – тези които си плащат, за да ни гледат, купуват си наши дискове и мърч, слушат ни, гледат ни, и ни подкрепят… това е. Всичко останало е само приказки. Хвалебствията обаче понякога доста силно изпомпват, така или иначе напомпаните егота на някои локални творци и те си заживяват в една леко нереалистична фантазия, а пък сблъсъците с реалността често оставят горчив вкус… И ние като всички други сме минали през наивния си начален период,  но сравнително бързо се ориентирахме, и ако нямахме реален поглед над нещата, много лесно бихме могли да си втълпим, че наистина сме много велики, и че останалия свят ни чака с отворени обятия просто да се появим, и да ги изумим с невероятната си уникалност. Мисля, че сме реалисти и добре знаем качествата и недостатъците си – знаем къде се целим, какво можем и какво не можем. А успехите според мен се равняват на постигнати цели и мечти – когато започвахме, мечтаехме да запишем демо и да правим концерти, след това мечтаехме да си направим албум, искахме да излезем и извън България, да свирим с любимите си групи, мечтахме си някой ден да отидем на истинско турне… и т.н. и т.н. – постепенно постигахме тези цели, една след друга, година след година… Никого не сме чакали да ни помага или да ни забелязва. Така и продължаваме – с всеки следващ етап от развитието на групата идват нови идеи и цели… Така че, успеха е постоянно променяща се величина.

Каква идея стои зад Last Hope?

Не знам как да отговоря на този въпрос, без да звучи банално, но наистина Last Hope е нашата терапия, нашето спасение и убежище от негативното влияние на заобикалящата ни действителност… Предполагам, че това се отнася за повечето банди, като нас. Освен това Last Hope е хардкор група – винаги гордо сме афиширали нашата принадлежност към тази сцена и култура, независимо че до някаква степен сме излезли от рамките на затворената общност и постоянно свирим на всякакви концерти с всякакви разностилови банди. Никога не сме се ограничавали и не сме поставяли граници и може би за това публиката по нашите концерти е толкова разнородна. Но хардкор сцената е тази, която ни е дала възможността да бъдем днес това, което сме и там където сме. И в този смисъл, в основата на Last Hope стоят ценностите и идеите на тази наша култура.

Защо решихте да създавате точно Хардкор музика?

Когато събрахме групата, всички в нея бяхме 16-17 годишни – бяхме открили тази така наречена суб-култура и музиката, която я представляваше, най-точно пасваше на емоциите и нуждите ни тогава. В общи линии, за добро или лошо това не се е променило до ден днешен – поне за хората, който сме в групата сега. Тази музика и цялата философия около нея, беше нещо с което ние можехме напълно да се асоциираме… и продължаваме да го правим.

Моля разкажете малко повече за времето, когато започнахте да свирите. Каква беше сцената по онова време?

Когато започвахме да свирим, в България нямаше хардкор сцена – имаше наченки, но не и истински активна сцена. Спокойно може да се каже, че всичко започна с Конфронт във Варна – не съм сигурен дали самите те се смятаха за хардкор или по-скоро за пънк банда, но в музикално отношение си бяха автентична българска версия на еволюиралия британски хардкор пънк. Бързи и яростни парчета със социални текстове – Конфронт бяха уникална за мястото и времето си група, а освен това бяха много добри музиканти, нещо нетипично за “пънк” група според тукашните стандарти. В София единствената истинска хардкор група, за която знаехме беше Face Up – те се бяха сформирали около година преди Last Hope. Face Up си бяха чистокръвна хардкор банда – и като звучене, и като отношение, и въобще като хора… По онова време понятието “хардкор” беше доста неясно в България – и масово се бъркаше с т.нар. Crossover и с всякакви там производни. Появяваха се някакви групи и си лепваха етика хардкор, без въобще да са наясно и да имат нещо общо нито с музиката, нито със сцената. Ние съответно, типично по тийнейджърски бяхме много крайни и надменни по отношение на всичко това и ревностно защитавахме хардкор името, като тотално се разграничавахме от всички останали. Беше забавно. После в София се появиха още групи, като Strategy X, Forward, Human Mask, Stand Strong… Във Варна вече свириха Indignity, Outrage, Not Broken In Spirit, Just A Product и най-вече Meanstream, които за онова време звучаха феноменално. Сцената започна да се оформя в следващите години, благодарение на задружните усилия на тези няколко банди и хората около тях във Варна и София. Началото безспорно беше поставено във Варна и въобще в последвалите години, варненската сцена беше много по-сериозна от софийската – с много повече групи и чести концерти. София тепърва прохождаше в това отношение тогава, колкото и странно да звучи това днес за някои хора. Спомням си, когато варненци правиха концерти и канеха някоя от нашите групи, се събирахме и отивахме по 30 и повече човека… бяхме малки, пътувахме с влака и въобще всичко това беше голямо приключение. Но абсолютно винаги групите бяха съпровождани с антураж от поне 20-30 човека… Същото важеше и за варненци, когато идваха да свирят в София. Хората и бандите от варненската и софийската сцена бяха много близки и задружни – наистина, като едно голямо семейство. Всички ние тогава участвахме в създаването на тази сцена в България – нямаше никои преди нас, нямаше от кой да се учим или да взимаме пример. Говоря за периода  94-та – 98-ма. След това се появиха момчетата от Плевен – Pool Punishers, Brothers In Blood, Stride Forward и т.н., Counterfit и Spot в Русе, а по-късно и Взрив в Пловдив. В последствие, в София се зароди една силна вълна от нови банди, някъде около 2000-та година – първо Skinflick, а след това Breakaway, Switchstance, ТВУ и много други. Започнаха да се правят много повече концерти и всичко това доведе до един мини-бум на сцената като цяло. Тогава все пак вече имаше интернет и информацията достигаше много по-бързо и по-лесно до много повече хора. Трябва да се отбележи, че преди това, концерти се случваха рядко и поради тази причина бяха много специални и вълнуващи събития – всички ги чакаха с огромно нетърпение и след това дълго се говореше за тях. Това се дължеше на факта, че нямаше клубове или зали, които да дават възможност на нашите групи да свирят. Налагаше се сами да си организираме всичко, което пък беше изключително трудно и скъпо начинание. Накратко, практиката беше такава – търсим зала, обикновено  това бяха залите на стари читалища по кварталите, след това преговаряме със съответните директори на съответното читалище да ни я дадат под наем за концерт, след това наемаме техника и озвучители, охрана и т.н. за да може да се случи концерта, а междувременно излизаме нощем и лепим плакати из града. В повечето случаи, за всеки следващ концерт се налагаше да търсим нова зала, защото читалищната управа виждайки какво се случва ни казваше, че повече никога няма да ни даде да се върнем в залата им. Сега звучи забавно, но наистина беше изключително трудоемко и ако не беше ентусиазмът на шепа хора, тази сцена щеше да изчезне още в зародиш – абсолютно всичко си правехме сами, не защото искахме да сме “D.I.Y.”, а защото просто нямахме друг избор. Години по-късно се появиха клубове, които започнаха да дават поле за изява и на хардкор банди и това естествено улесни процеса, особено за по-младите групи, за които не беше нужно да се сблъскват с всичко това, с което се блъскахме ние години наред. Сега ми е малко странно, когато чуя някой да се оплаква, че няма поле за изява при условие, че всичко, което трябва да направи, е да се обади на един или два телефона и да си запази дата в някой клуб, а после да направи събитие във фейсбук.

Какво се промени в музикалната среда в България от 90-те години до сега?

90-те години бяха интересен период, но честно казано в никакъв случай не ми липсват. Да, може да се каже, че генерално ъндърграунд сцената изживяваше подем и въобще като цяло се беше оформила някаква активна музикална среда… Със сигурност беше забавно време изпълнено с много ентусиазъм и енергия, но и с типичния пост-соц наивитет, който лъхаше почти от всякъде… Ние тогава бяхме още малки и зелени, и се движехме в собствената си среда, нямахме много тесни взаимоотношения с останалите сцени. А и те май не ни приемаха много на сериозно. Може би имаше малко повече креативност и оригиналност тогава, за сметка на други неща. Но това е малко относително.  Знам, че много хора изпитват някакви носталгични чувства по онези времена, особено хора които са били замесени по един или друг начин в тези среди тогава – вероятно има причини за това, но аз мисля че ако си музикант и имаш група, в днешно време има много повече възможности за свирене и някаква реализация на идеи.  Според мен съвременната музикална култура в България се разви много за тези години, особено в последните 10 и за това има два основни фактора. Първо – вече има много повече места за свирене, на всякакъв тип групи, тоест клубната сцена се разви, и второ – в България започнаха да идват много повече чужди артисти от всякакъв ранг и съответно нашите банди, започнаха да вдигат нивото и въобще да имат много по-реалистичен поглед над това което правят. Не всички разбира се J

Кои са основните вдъхновения за вашата музика?

Ние всички слушаме много музика и постоянно се вдъхновяваме от това, което слушаме – както класиките, които са ни инспирирали още от самото начало, така и новите неща излизащи сега.

През 2010 година издадохте ЕП в което участие вземат Roger Miret и Vinnie Stigma, разкажете как се стигна до сътрудничеството ви с тях?

Това е песента New Breed от въпросното EP “Reality Check”, което беше записано в началото на 2008-ма, по време на едно наше турне – по точно имахме дупка от 3 свободни дни без концерти в Италия и решихме да използваме това време за да запишем EP-то в Alpha Omega Studios в Милано. Собственикът на студиото Alex Azzali е стар наш приятел, бяхме работили с него и преди това по албума Test Of Time. Всъщност тогава записахме общо 7 песни, но две от тях бяха издадени в сплит-диска с What We Feel в Русия. Честно казано, записите за това EP бяха малко спонтанни и прибързани, и може би за това единствената песен от всички, която присъства в сет-листа ни и до днес е Reality Check. Направихме и репетирахме парчетата, непосредствено преди турнето, буквално в рамките на една седмица, записахме ги за още три дни, между концертите… В последствие си дадохме сметка, че не сме съвсем доволни от това, което сме сътворили и ако си бяхме дали малко повече време, тези песни щяха да бъдат много по-различни… Но това са уроците, които всяка група получава по пътя.

С Agnostic Front сме свирили не веднъж още преди години, дори ги съпортвахме на източно-европейското им турне през 2005-та, а пък аз лично познавам Роджър и Стигма още доста преди това. Agnostic са били за нас винаги една от най-фундаменталните хардкор групи и тъй като имаме честта да ги познаваме и да поддържаме приятелски отношения през годините, когато записахме това EP попитах Роджър дали иска да се включи с гост-вокали, а той каза че би се радвал да го направи. Няколко месеца по-късно АФ свириха в България за втори път, и тогава отскочихме до едно студио, Стигма също реши да се включи и двамата с Роджър записаха вокалите.

Преди време говорих с Алекс от Vendetta,  той каза, че ти (Алекс Бояджиев) си „виновника” за съвместния сплит. Разкажи малко повече? Как реши да запишете подобно издание?

“Виновници” сме всички, защото това беше едно много задружно начинание. Идеята може да съм я дал и аз, но не е много сигурно – помня, че бяхме някъде – аз, Дидо и Марин от Vendetta. Много често се случва да сме заедно, точно тази комбинация – в случая идеята се появи, а след малко имахме и изградена цяла концепция, за сплита, за общата песен и за всички останало около това издание. След това всичко стана много бързо – повикахме Alex Azzali, той долетя от Италия, записа ни тук и след това взе материала и го смеси и мастерира в студиото му Alpha Omega. С Vendetta имаме дългогодишна обща история, още от времето, в което те се казваха Face Up. През ’96-та, когато все още бяхме прохождащи демо-банди, издадохме една сплит-касета. През 2002-ра година, когато Face Up бяха станали вече Vendetta, записахме и издадохме един така наречен 3-way split диск, в който включихме тогава и Skinflick. Това издание се превърна в класика за времето си и всъщност това бяха първите официални записи на Vendetta. Сега решихме да продължим традицията и да издадем нов сплит, след всичките тези години заедно, но този път да направим нещо ново и различно – идеята за съвместно парче беше спонтанна, и в интерес на истината така беше записано – почти до последния момент се дооформяше, а текста го написахме буквално минути преди да го запишем. Беше забавно и удовлетворяващо начинание.

Двете компилации, които излязоха под шапката на 141, са много интересни, мислите ли да издавате и други подобни проекти в бъдеще?

Да, в момента работя над Balkan Hardcore №2 – рано е да се ангажирам със срокове, но се надявам да излезе до началото на лятото. Същото се отнася и за втора част на компилацията Break Down The Laws, за края на 2015-та.

Кой ваш концерт ще помните винаги?

Ще помня със сигурност първия концерт на Last Hope, през лятото на ’95-та – може би едно най-вълнуващите ми преживявания. Сетът ни беше около 15 минути – изсвирихме целия си репертоар от 8-9 парчета + един кавър. Дори ни викаха на бис, но нямахме повече песни J Явно сме късметлии, защото публиката ни прие много радушно още тогава – концертът беше във Варна, всъщност беше един малък ъндърграунд фестивал, в легендарната зала Орбита. За нас беше най-великото събитие. Имаше и много приятели, дошли с нас от София. Бяхме още ученици и пътувахме цяла нощ с влак – въобще цареше страшна еуфория. Иначе имаме още десетки незабравими концерти – в България и чужбина. Наистина сме големи късметлии в това отношение.

Какви трудности сте срещали докато записвате албумите си?

В началото срещахме основно финансови трудности, като всяка самофинансираща се група, но това е нормално. Винаги сме искали да звучим яко и да изкарваме адекватен звук от записите, които правим – това беше много трудна задача в началните години… Със сигурност нашата неопитност също си е оказвала влияние, но факт е че така наречените тон-режисьори в България, бяха също много неопитни, що се касае до звук за най-общо казано “по-тежка” музика или всичко по-различно от традиционен рок. За щастие това се промени в последните години. Мога да кажа, че в България все пак успяхме да работим с едни от най-добрите, които свършиха доста добра работа за времето си. Между другото, с албума “My Own Way”, който записахме през 2002-ра в студио Стейн с Гепи и Десо, за първи път получихме звук на съвсем друго ниво… Може да не сме най-добрите музиканти, но в общи линии винаги сме знаели как искаме да звучим. През 2006-та, когато дойде време да записваме албума Test Of Time, взехме кардинално решение да работим с чужд продуцент. Наскоро се бяхме запознали с Alex Azzali от италианското студио Alpha Omega – нямахме бюджет да отидем до там, за това го наехме да дойде до тук, да запише с нас и после да смеси и мастерира материала в Италия. По същия начин процедирахме и няколко години по-късно с албума “More Than Ever”, както и със сплита с Vendetta от миналата година. Според мен нивото на студийната работа в България се вдигна доста напоследък, например продукцията излизаща от студиото на Николай Берберов (SubZero Studio), където записвахме и ние. Но с Last Hope за сега мислим да продължим работата си с Alex Azzali, тъй като сме доволни от досегашните резултати – за новия албум обаче планираме да отидем до Италия и да запишем в самото студио Alpha Omega.

Какво ви дава и какво ви отнема Last Hope?

Last Hope не е група, която от време на време се събира, за да репетира и да направи по някой концерт – LH е активна група, която пътува често и работи на пълни обороти. За това се иска сериозно посвещение и много често се налага да жертваме някои аспекти на личния си комфорт в името на групата. Разбира се това е съвсем свободен и съзнателен избор. В “цивилния” живот всеки от нас се занимава с различни неща за да се изхранва – някои ходят на редовна работа, някои имат бизнес или пък други дейности – всичките тези пътувания и най-вече по-дългите турнетата, заемат изцяло свободното време и дори повече от това. Правим средно по около 50 концерта на година, понякога по-малко, понякога повече, като обикновено по-голямата част от тези концерти са извън България. Групата не ни изкарва прехраната, но поне се самоиздържа от дейността си и ни дава възможност да пътуваме често, и да бъдем на места, където иначе едва ли бихме били – и да изживяваме неща, за някои от които дори не сме мечтали. Естествено всеки плаща своята цена в личния си живот – пропуснати шансове, разбити връзки и т.н. Случват се. Но може да се каже, че успяваме да балансираме сравнително добре за сега. Веднага се сещам за 2012-та, когато излезе албума “More Than Ever” имахме едно цяло лято, в което абсолютно всеки уикенд пътувахме за концерти  – България, Румъния, Сърбия, Хърватска, Македония, Турция, Гърция… след това Германия… всеки уикенд по 2-3 концерта и стотици километри до някъде и обратно… тръгвахме в четвъртък или петък, в зависимост от концертите и се връщахме в неделя през нощта, за да може тези които са на работа да са там в понеделник сутринта, а често се случваше от буса направо на работното място. Това беше всяка седмица в продължение на може би 3 месеца. Беше уморително, най-вече физически, но си струваше за всеки един концерт. След цялата тази серия, есента направихме 2 седмици турне в Германия, след това летяхме до Русия за няколко концерта и след това имахме още малко уикенди тук и там. Разбира се не винаги е така натоварено, но разказвам това, защото така най-лесно човек може да получи отговор на въпроса какво ни дава и отнема LH.

Как ще опишете харкдор музиката с две-три изречения?

Хм, това е въпрос, който предопределя отговор изпълнен с клишета, хаха. С риск да се повторя… първо – това не е просто музика, това е култура обединяваща общност от последователи и поддръжници по цял свят. Хора с идентичен мироглед, споделящи общи ценности и страст към тази музика. Това не е просто определен стил, а музика с отношение към света – може да звучи като метъл, може да звучи като пънк, може да звучи като нещо подобно или като смес от всичко това… хардкор музиката отдавна е излязла от рамките на първоначалното си звучене.

Кои са 5-те най-силни хардкор албума от тази година?

Madball “Hardcore Lives”
Slapshot “Slapshot”
Comeback Kid “Die Knowing”
Old Firm Casuals “This Means War”
Sick Of It All “Last Act Of Defiance”

Благодаря ви за отделеното време, какво е посланието ви за всички фенове на бандата и читателите на сайта?

Надявам се че ще се видим на някой от нашите концерти – бъдете здрави!

 

Facebook:
https://www.facebook.com/lasthopehardcore

YouTube:
https://www.youtube.com/user/lasthopehardcore

  1. #1 написан от Noodles (преди 4 години)

    Великани! Чак ми се приходи супер много на концерт!

  2. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  3. Коментари за тази публикация
В началото