Интервю с Dave Wyndorf (MONSTER MAGNET)

Днес гласът на MONSTER MAGNET празнува своя шестдесети рожден ден. Това даде повод на колегата Ивайло Александров да се свърже с Дейв Уиндорф и да вземе едно изчерпателно интервю за Sofia Live. Ето какво сподели Дейв по телефона относно плановете на групата ( цялото интервю можете да намерите тук):

Здрасти, Дейв! Как си и къде те хващаме?
Добре съм. Обичам есента, тук е доста хубаво по това време на годината. Сега точно си седя в кухнята в Ред Банк, Ню Джърси. Днес е супер, друже. Перфектното есенно време – не е студено, слънчево е и е чудесно за каране на колело.
Ти често ли караш?
О, да, карам като луд. Полезно е за главата. Много помага на мозъка. Най-якото е, че е по-бързо от ходенето пеш, но не е толкова бързо, че да изпуснеш какво става около теб.

Този петък ставаш на 60, нали?
Точно така (смее се).
И как е чувството – изпаднал ли си в Сатурнова дупка или пък си надъхан и ентусиазиран покрай рождения ти ден?
Хм, да ти кажа, очаквах да се сдухам повече, но бях по-притеснен, когато ставах на 50. Сега на 60 по-скоро си казвам „Виж бе, успях – жив съм!“. Не се притеснявам и дори се чувствам доста по-добре, отколкото си го представях. Защото, когато си млад, си мислиш как на 60 ще си в инвалидна количка или ще куцукаш с бастун, като истински старец. Само дето в по-добра форма не съм бил от повече от 10 години.

Да, а като се замислиш, че Дейв Брок от Hawkwind в момента е на 75 …
Да, тези хора наистина ме вдъхновяват – пичовете от Hawkwind или от която и да е друга банда, която е на сцена по-дълго от мен. Че даже им и харесва. Няма как като ги погледна да не си кажа: „Ама те си изкарват страхотно!“. Забавното е, че ако оставиш на мен, изобщо няма да се сетя на колко години ставам, за разлика от хората около мен. Ето сестра ми, която от няколко дни ми разправя „Леле, ставаш на 60!“, а аз й отговарям „Добре де, защо толкова ми го натякваш?“ (смее се). Но не ме притеснява, наистина. А и както сам казваш, хората от Hawkwind, UFO, The Rolling Stones са на по 70 и отгоре години. Никога не съм си представял, че рокаджиите могат да изкарат толкова, а някои наистина не успяват. Но тези, които го правят, са доста яки.

Направи ли си вече равносметка за миналите години и план какво да се случва занапред?
Плановете са ми в посока: „Гледай да правиш най-доброто, на което си способен и не върши глупости“. Със сигурност мога да го формулирам и по-добре, така че предпочитам да пиша песни по темата. Винаги ми се е искало като ударя 60, да не ми личи на колко съм. И засега ми се получава.

Да си поговорим за рокенрол. Вече близо 40 години се занимаваш с него. За това време промени ли се начинът, по който го свириш и по който слушаш рок?
Начинът, по който слушам рокенрол винаги е един и същ. Слушам го първо със сърцето, а после с ума си. Слушането на рокенрол е като физическа прожекция в главата ми – създава образи там. Музиката генерира видения и настроения. Музиката е най-великото нещо. Та – слушам я както винаги. Променил се е начинът, по който я свиря, защото съм натрупал опит и познания. Когато правя нова песен, вече ми отнема по-малко време отпреди. А и винаги гледам да излизам извън рамките, да се провокирам да правя неща, които никога не съм правил. Точно в момента предизвикателството ми е да направя парчетата възможно най-добри и най-бързи; да ги напомпам с енергия, така че да пращят от нея. В миналото често ми се е случвало бая да се озоря, за да уловя живото усещане от музиката и да предам вълнението от свиренето й. Сега съм задобрял, вече знам кога мога да си кажа: “Да, така е супер, звучи вълнуващо”. Годините са ме научили как да постигам това, което търся в музиката.

А мислиш ли, че рок сцената се промени през последните 40 години?
Да, доста се промени. Ако сравним преди и сега с деня и нощта, в момента май сме на тъмно (смее се). Светът се промени, културата му също, хлапетата търсят различни неща, публиката се променя, медиите също определят начина, по който хората намират музика.

Плаши ли те споделянето на музика в Интернет и мислиш ли, че това е вид кражба?
Твърде тежко е да го наречеш кражба, но пък не получавам пари за песните ми. Преди имаше пари в рокенрола, а сега почти липсват. Не продаваш ли милиони албуми, ще фалираш, ако рок бандата е единствената ти професия. Затова и не очаквам днешните рок банди да изкарат дълго време – няма как да си го позволят финансово. За съжаление, капиталът върти света, така че ако с Monster Magnet не идвахме от 90-те, с над 25 години история, в която посъбрахме пари, искрено се съмнявам, че щях да съм в група в момента. Поне не и в постоянно активна такава. Вероятно щях да си дрънкам вкъщи с някакво евтино оборудване. А когато няма пари в това, няма как и да има развито рок общество – аз поне не виждам такова. Да, има Bandcamp, Soundcloud, но все по-рядко излизат наистина убийствени рок албуми.

Е, вие правите такива.
Благодаря ти! Наистина се старая (смее се). Независимо дали губя пари или печеля, винаги гледам да направя най-добрия албум на който съм способен. За мен е важно хората – дали сега, след 10 или 20 години, когато чуят Monster Magnet да си кажат: “Хей, тия пичове винаги правят яки албуми. Не се ебават и не мрънкат, не заливат публиката с глупости.” А има немалко групи, които вадят скапани албуми, само и само да тръгнат на турне, където да си продават тениските.

Да, дори при банди като Black Sabbath, феновете обичаме основно първите 6 албума, при Led Zeppelin най-популярни са първите 4. От друга страна имаш Monster Magnet, където с еднакъв кеф въртиш Spine of God (1992) и Last Patrol (2013) или Dopes to Infinity (1995) и Cobras and Fire (2015). Как успяваш постоянно да правиш толкова живи и честни албуми?
Уау, благодаря, това означава адски много за мен! Тайната може би е в това, че винаги свиря музика, каквато бих искал да слушам. А пък слушам доста различни неща, така че гледам да разделям нещата – да се захващам с това, в което ме бива и да се пазя от музика, която макар и да харесвам, да знам, че не мога да изсвиря. А повярвай ми, има доста музика, в която съм адски зле (смее се). Вслушвам се в 16-годишното или 24-годишното ми аз и ако ме грабне, се захващам с парчето. Защото във възрастта между 12 и 24, да кажем, музиката ти въздейства най-емоционално и остава в теб завинаги. Така че, това се стремя да правя и досега изобщо не ми е писнало – обичам тези акорди, обичам фъз звученето на китарите, харесвам звука на старите 70-арски Marshall-и и Les Paul, затова и ги използвам. Като гледам едновременно да не звучи съвсем същото, но и да носи този дух, така че да мога да кажа: “Да, това съм аз, аз все още съм този човек”. Не ми е трудно да зарадвам 16-годишното си “аз“.

Какво ти липсва от времето, когато започна да свириш?В началото на 70-те само ходех на концерти, а след средата на 70-те вече имах собствена пънк рок банда (Shrapnel, бел.ред.). От времето, когато ходех на концерти, ми липсва това колко велики банди правеха турнета тогава – лудница беше. Седиш и гледаш кой свири следващата седмица – Led Zeppelin. А след това? Black Sabbath. И после? Hawkwind. Направо не е за вярване сега. И ходех на всички концерти, защото имах късмета да израсна в южната част на Ню Йорк, откъдето минаваха всички. Тогава бачках в една автомивка и си харчех всичките пари за трева, билети за концерти и плочи (смее се). Това ми липсва – каква част рокенролът беше част от живота ми. И сега има много концерти, но има толкова смотани кавър банди или тъпа пенсионерска музика – не е същото.

Е, в последните 20 години има страхотни рокенрол банди – например Clutch, 1000mods, Red Fang, The Sword, само че малко или много си стоят в ъндърграунда. Защо според теб рок музиката не е толкова силна, колкото беше преди 30 или 40 години?
Рок културата не е така силна както преди, не е такава гигантска част от младежката клутура, както беше през 60-те, 70-те и 80-те, а това я правеше мейнстрийм. В момента мейнстриймът е съвсем различно нещо, не мисля, че нещо по-различно или революционно може да влезе там – светът е твърде поп. Парите за промоция отиват за поп музика, защото оттам продуцентите имат пълна възвръщаемост и сериозна печалба. Никога досега парите не са били чак толкова водещи, което пък оставя всякакви неконвенционални артисти извън периферията на мейнстрийма. Това и търсят децата – все пак си говорим за неща отпреди 40 години, абсолютно нормално е днешните хлапета да имат тотално различни интереси. Днес музиката за тях не е форма на изкуство или поезия, а по-скоро фон на купоните.
Музиката не е такъв извор на поезия, както беше през 70-те. Тогава албумите се записваха и слушаха така, сякаш има някаква тайна зад тях. Какво намекват тук, какво искат да кажат там; обложките си бяха съвсем отделна мистерия – всички тези неща са важни. Албумите навремето бяха като книги или като филми – отваряш обложката, гледаш я, докато слушаш песните и си казваш, че там наистина има нещо много повече под повърхността. Е, много често нямаше такива неща, но пък и също толкова често имаше. Поне аз и приятелите ми намирахме скритите намеци и тайни, гледахме на албумите на бандите като изследователи. А днес май младежите рядко изслушват албум от първата до последната песен, без да прескочат нещо. Не знам дали нещата биха се върнали като едно време, защото и хората са различни.

Днес рок бандите, които правят стадионни турнета се броят на пръстите на ръцете май?
Да. Стадионните концерти стават все по-малко. Днес на почит са фестивалите, на които събираш на едно място банди, които навремето сами събираха повече публика от цял фестивал. В днешно време рок музиката е поела по пътя на джаза. В средата на ХХ век джазът беше най-голямото нещо, а след 30 години взе да потъва. Не е умрял, разбира се, но далеч не е в апогея си. И мисля, че рокът в момента е в същата ситуация. Но пък това може и да е за добро, тъй като веднъж изгубил комерсиалния си фокус, джазът взе да става още по-интересен.

А виждаш ли положителни белези в днешната рок сцена?
Добрата част е, че в момента изобщо не ни пука от мейнстрийма, което пък позволява на бандите да поемат музикални рискове.Стана по-лесно и удобно да правиш музика. От моята гледна точка на човек от вече стара група е, че има нещо освобождаващо във факта, че може и да не те завъртят по радиото, нито пък да отидеш в голям лейбъл и да се превърнеш в марионетка на бизнеса. По-свободен си, не ти пука от дължината на песните или пък да изпсуваш в някое парче. Сега си правя каквото искам. Ако реша да запиша нов албум, а веднага след него издам стар запис с нови аранжименти, изсвирен с 60-арски орган и ситар, това и ще направя – масовият слушател така или иначе не го интересува. По-добре да зарадвам истински по-малък кръг от хора, вместо да отегчавам широката публика.

Спомена лейбълите – доволни ли сте от Napalm Records? При тях сте повече от 6 години.
Да, подписах договор за няколко албума с тях. Този, който сега пишем, ще е последният за тях. Ако искат още, ще трябва да дойдат и да ми предложат пари (смее се). Но и днес не мисля, че звукозаписните компании имат кой знае какъв смисъл. Все ти се навират ту хеви метъл лейбъл, ту алтърнатив, но аз все си мисля, че Monster Magnet имат достатъчно идентичност, че да им се лепят етикети. Напълно окей съм с всичко, стига да ми дадат пари, за да платя на хората в групата и не ми пука да скачам от лейбъл в лейбъл до края на живота ми. Ако някой фалира, а друг предложи добри условия – отивам при него. Но до момента не съм видял перфектната звукозаписна компания за Monster Magnet. А и няма истински голям stoner rock лейбъл. Би било супер ако има такъв и видя под един флаг банди като Monster Magnet, Kadavar и всички останали яки рок групи.Знам, че Napalm се опитаха, ама… Пък и днес считат всяка по-шумна банда за метъл. Обикновените хора не правят разлика между метъл и стоунър. За тях щом има шумни китари, значи е метъл. Ебати глупаците!

Вашата музика също е шумна, само че е и доста мелодична и психеделична. Въпреки това, повече момчета я слушат около нас, отколкото момичета. Според теб защо е така – заради силната сексуалност в нея, твърде мъжкарска ли е или пък заради фантастичните текстове?
Може и това да е… Така и не разбрах какво харесват момичетата (смее се). Така де, знам какво им харесва – поне музикално сме окей с мацките. Поне по-добре, отколкото съм очаквал (смее се), но и никога не сме били някаква мачо банда. Сигурно ако успокоя малко парчетата, махна психеделията от тях и пропея за отношенията между хората, може и повече момичета да ни слушат. Ама пък дали това ще им хареса? Коя е любимата рок банда на момичетата? Guns n’ Roses?
Когато записвахме Powertrip (1998) нарочно направих имиджа на бандата малко по-стереотипен – сложихме кожени якета и панталони, тъмни цайси – голям майтап беше. И доста момичета идваха на концертите тогава.

Пък и албумът е доста по-директен рокенрол, не е толкова трипаджийски.
Не е толкова плашещ (смее се). Давам си сметка, че последните два албума звучат като някакъв странен старец, който ти шепне в ухото през микрофона, но какво да правя? Така ги усетих. Трябва да свириш музиката, която чувстваш, иначе е напънато и си личи. Ето сега например песните, които пиша, са праволинеен рокенрол – тъкмо ще влезем в студиото през ноември. Албумът ще е по-кратък, 10 парчета, директен рокенрол като в Детройт през 70-те – в духа на MC5 и The Stooges. Искам да видя феновете как ще го приемат. Разбира се, пак си звучи като Monster Magnet, но е по-малко психеделичен и повече пауър рок.
Пак ли през Napalm Records ще го издадете?
Да, това ще е последният ни албум за Napalm. Би трябвало да излезе през юни. После ще видя дали ще продължим с тях или с някой друг.

Преди години казваше, че подготвяш солов албум със ситар, хамънд – в духа на 60-те. Какво стана с него?
Знам, все си повтарям, че ще го направя някой ден. И всеки път момчетата от бандата питат кога пак тръгваме на турне. И си казвам: „Окей, това излиза под името Monster Magnet“. А и честно казано, реализирах много от идеите и инструментите за соловия албум в последните два римейк записа. Това е посоката, в която бих тръгнал соло. Само че не ми остава време, защото всички искат да сме на турне. А и не мога да ударя спирачка на Monster Magnet – прекалено е забавно!

Пък и Monster Magnet си е твоята банда и всеки албум на Monster Magnet е албум на Дейв Уиндорф.Така е. Ако ще правя солов албум, ще трябва да е доста различен – много по-различен от нещата на Monster Magnet. Започнах да заделям някои парчета. Пиша някаква песен и си мисля, че никак не се връзва с Monster Magnet, хората ще си помислят: „Ебати, това звучи като Елтън Джон“. Доста друсан Елтън Джон, де. Само дето и Елтън Джон е взимал доста есид. Но да, позаделил съм няколко песни и може някой ден и на тях да им дойде времето.

Какво те накара да презапишеш Mastermind и Last Patrol?
Така го усетих. Исках да вляза в студио и да работя с различни инструменти – орган от 60-те, по-малко дисторшън в китарите или пък повече дисторшън в китарите. А и не ми се пишеха нови песни точно тогава. Бях писал доста музика, тъкмо бяхме завършили Last Patrol, издадохме го и го скъсахме от концерти. Исках да се върна в студиото, но да не пиша нови песни. Но пък все ми се въртяха идеи как тази песен би прозвучала така или онази иначе. Стори ми се добра идея да сложа такива албуми в каталога на Monster Magnet. Реших, че ми се занимава с това, пък да видим какво ще стане. И съм доволен, защото ни беше адски приятно, а и мисля, че тези два албума звучат супер.

Така е. Но пък се замислихме дали просто не искаш да си изпълниш договора с Napalm, за да се отървеш от тях и затова да издаваш стари албуми, записани наново.
Определено добро предположение. И ще ти призная нещо – точно така бих направил, ако имах проблеми с лейбъла. Но не беше такъв случаят, просто това ми се правеше тогава. А и имах нужда да издавам музика и да правя концерти, за да се закрепя и излекувам – обичам да ходя на турнета и се опитвам да го правя колкото може повече.

Говорейки за писане на музика, при теб комиксите и научната фантастика имат огромно влияние. Още ли е така?
Определено. В картинките има нещо повече от писания текст. Изкуство и илюстрация – една отделна рисунка, която отключва въображението ми, блъска ме в гърдите и ме кара да творя. По някакъв начин комиксите символизират свободата на въображението повече от всеки филм или каквото и да е друго, защото само един човек е направил един комикс, един човек е нарисувал илюстрациите и това е велико. Този човек е сътворил това с ръката си! Това ме вдъхновява мощно – самата работа по рисунката, дори не толкова историята, колкото и принципно да харесвам всички фантастични комикси и романи (смее се). Възможностите пред художника са безкрайни. Има нещо в комиксовите илюстрации, което много ме хваща. Категорично вярвам, че има брилянтни екземпляри в комиксите – не просто яки рисунки, ами абсолютно върховни неща. Ентусиазмът ми е като на тийнейджър и не е секвал.

Четеш ли още комикси?
Всеки ден. Всеки ден преди да си легна, чета комикси. През деня чета художествена литература, а преди сън прочитам два или три комикса. Като обсебен съм, не мога да спра. Чета стари комикси, нови комикси, чета всичко, каквото излиза. Чета комикси и на iPad – обожавам физическите издания, усещането да ги държа в ръцете си, но да четеш комикси на iPad е жестоко. Мога да го нося с мен по целия свят и по всяко време, когато ми се чете комикс просто да извадя машинката и да седна да чета.

Като фен на комиксите, какво беше усещането, когато Marvel създадоха герой по „Negasonic Teenage Warhead“?
Голям кеф, а? Това е дело на един страхотен комикс артист на име Грант Морисън. Той е доста известен автор. Той го направи в края на 90-те и това беше поклон към Monster Magnet, защото е фен на групата. Героят беше създаден така, че да участва само в няколко броя. Странното е, че той напусна Marvel и въпреки това те запазиха героя. И когато излезе, се изкефих много. И сега, 20 години по-късно правят филм и някой от сценаристите решава да вкара в него Negasonic Teenage Warhead – абсолютно различен образ от този в комикса, но името е същото. И е страхотно усещане.

Харесваш ли филмите по комикси?
Този беше окей. Забавен е. Бих искал да харесам повече тези филми, само че те не са комикси. Комиксите са силна медия, щастлив съм от това, което са. Прехвърлянето им на киноекран не е задължително да ги прави по-добри, независимо колко милиона носят на създателите си. Харесвам класическата форма на комиксите, така са си истински. Доста често филмите по комикси ме дразнят. Най-якото при тях са ефектите – невероятни са. Ако някой ми направи монтаж само от специалните ефекти в тия филми, няма да спра да го гледам.

Кои са любимите ти филми по комикси?
Любимият ми филм по комикс е Watchmen, защото прилича най-много на комикс. Watchmen, първите филми за Спайдърмен и вторият и третият за Капитан Америка. Готини са, доста са нелепи и забавни и не са типичните холивудски продукции. Трудно е да уловиш настроението на комикс и да го превърнеш във филм, а при тези се е получило. Напомнят ми на Капитан Америка на Ед Брубейкър отпреди. Зимният войник напомня на неговия стил.

Ако някой направи комикс с Дейв Уиндорф като основен герой, кой искаш да го нарисува и да напише историята?
Е, ти ме уби! Хм, май Гарт Енис би бил най-добрият писател за него или Грант Морисън. Би било фантастично. И ако зависеше от мен… ох, не ми се иска да се задълбавам в тази посока, но със сигурност искам да съм като Спайдърмен – загубеняк, който живее във въображението си и изведнъж получава възможността въображението му да се материализира. Цял живот съм го усещал така – аз съм автор. Не съм се мислел за някой друг, не съм си казвал „Искам да съм Иги“ или „Искам да съм Ози“. Аз съм човекът, който харесва Ози и Иги. И в един момент започнах да пиша песни и станах като героите си, но съм си аз. Винаги съм възприемал това нещо като някакъв комикс, това е моето алтер его. Ей така, от нищото изведнъж си на сцена, свириш рокенрол, отзад те чакат мацки, жестоко е. Съвсем като в комикс.

Мислил ли си някога да напишеш твой комикс или да адаптираш твои песни за такъв?
Никога. Имал съм такава възможност и може някой ден и да се случи. Но харесвам комиксите толкова много, че не ми се иска да се занимавам с това – страх ме е че може да объркам нещо. Много по-комфортно бих се чувствал като редактор на поредица в някое издателство. Работата ми да бъде да откривам таланти, да си говоря с художника и писателя и може би да им подмятам някоя идея – това би било интересно. Но се притеснявам, че ако се забъркам твърде много в комиксите, ще взема да ги намразя. О, не! А те уверявам, не е имало миг в живота ми, в който да не съм харесвал комикси. А съм на този свят от доста време. Това е от нещата, които не ти минават с времето – точно като музиката.

Каква е разликата между Дейв Уиндорф рок божеството и Дейв Уиндорф рок таткото?
Огромна! Доста странно съществуват заедно две така различни личности. И все пак не са различни – това е един и същи човек. Някои аспекти в личността на човек са по-детински от други. Така рок-личността ми беше някъде между 16 и 21 години, а тази на рок-таткото беше точно там, където трябва, за да бъда добър баща. Дъщеря ми сега е на 24, но когато беше малка, тя нямаше никаква идея с какво се занимавам. Не съм чупел рок пози пред нея, казвах й само, че татко е музикант. Тя беше малка и не знаеше какво правя, докато не стана на 10 някъде. А аз бях постоянно на път, където бях абсолютен психопат. Тогава бях разведен и живеех както би очаквал от рок-музикант – човек, който постоянно е на възраст между 16 и 21 (смее се). И прекарах в тази възраст около 25 години! Свириш, правиш най-яката музика, на която си способен и после напълно откачаш. В студиото си напълно в кондиция, после хващаш пътя и подивяваш. После обаче се прибираш вкъщи и се държиш нормално. Харесвах и двете – уюта на дома и лудостта на турнетата. В един момент вече дъщеря ми ме попита „Кой си ти?“ и седнах да й обясня. А тя е много печена и след малко ми каза: „Ясно, разбрах. Ти си рокенрол тип. Няма нужда да ми обясняваш с подробности“. Страхотна е, тя е най-якият човек на света. Беше най-забавното и мило хлапе, а сега е най-забавният и мил възрастен. Извадих страшен късмет с нея.

Ако 25 години си бил някъде межзу 16 и 21 годишен, сега на колко си?
Днес се чувствам на 35 (смее се). Сега, когато тръгвам на турне, се чувствам много по-добре от преди. Разбира се, трябва да внимавам да не се разболявам, докторите ме предупредиха да си пазя гърлото. След като си крещял цял живот, един грип може да попречи на пеенето ти. Така че сега внимавам с купоните след концерт. Но наистина, последните 5-6 години на пътя са най-добрите, които съм имал. По-събран съм, повече се наслаждавам на всичко. Преди прелитах през живота и гледах да създам колкото се може повече хаос около себе си. Имах адски много енергия, може би прекалено много. Така че може би остаряването е добре в това отношение. Така че в момента съм доста добре.

Прави впечатление, че в последните години гласът ти звучи много стабилно, плътно и мощно – може би по-добре отколкото през 90-те.
Старая се. Това е нещо, което направих умишлено. Когато бях на 48 някъде, се пристрастих към медикаменти. Взимах хапчета за сън и се закачих яко – класическа история. Бях постоянно друсан, почти съсипах живота си, две години бях в абсолютна дупка. И когато успях да се изчистя от тези неща, отидох в болница, където ми предписаха едно лекарство, което забавя метаболизма и те прави много отпуснат. И напълнях като прасе. Стоях, гледах се и си мислех: „И сега какво – свириш в рок банда, а си дебел като свиня! Какво ще правиш?“ (смее се) Сега е смешно, но преди никак не ми беше до смях. Казах си: „Мой човек, трябва да свалиш килограмите“. Да, ама проклетите килограми си стояха залепени за мен. Постоянно карах колело, но и не можех да спра да ям, заради шибаните лекарства. Тогава се запитах: „Нима ще зарежеш кариерата си, само защото си дебел? Не!“ Знаех отлично, че спра ли с музиката, никога няма да се върна. Така че, майната му, тръгнах пак на турне. Обаче като се качвах на сцената приличах на Мийт Лоуф. Казах си: „Окей, не можеш да тичаш и да се търкаляш по сцената, така че ще стоиш там и ще пееш колкото глас имаш. Само това ти остана.“ Това и направих. И тогава се зачудих защо не съм го правил и преди 20 години. Защото звучеше по-добре. По-малко дивеене и повече пеене. Ах, уроците, на които ни учи животът, приятелю! Така започнах да пея по-добре.

През годините записахте страхотни кавъри на различни песни, които във вашия вариант звучат, сякаш са писани за Monster Magnet. Как решаваш на коя песен да вдъхнеш от пулса на Monster Magnet?
Обикновено ги избирам според албума, по който работя в момента. Понякога той има нужда от определен тип песен, която обаче все не се получава. И тогава изниква някое чуждо парче, което пасва идеално, когато го пречупим през призмата на Monster Magnet. Тогава го правиме по начин, по който ни лепва и ни се удава. Това е, няма голямо умуване – действам според интуицията си. Решавам какво да добавя или какво да махна от парчето и го правим.
Например, когато записвахме „Into the Void“ на Black Sabbath, беше доста забавно. Абсолютна лудница. И стана адски бързо. Бяхме в Калифорния, по средата на едно турне и имахме само два дни да го направим – един за запис и един за миксиране. Когато ни поканиха да участваме в трибют на Black Sabbath, доста се поколебах, защото никой не може да свири Black Sabbath – това е Black Sabbath, не си правиш ташак с тях. На концерт може, но в студио? Ще го чуеш и ще се чудиш какво лайно си сътворил. По това време обаче слушах доста една банда от Ню Йорк – Suicide. Те са от 70-те години, електро-пънк банда, невероятни са. Първият им албум е супер, трябва да го чуеш! В един по-добър свят, те щяха да са мега популярни. Певецът на Suicide правеше някакви ненормални неща, докато пееше, абсолютен психопат. И все се чудех как би звучало, ако Suicide направят кавър на Black Sabbath. И точно това направих – престорих се на певеца на Suicide. Да де, пак съм си аз и звуча като мен, но използвах тях за вдъхновение. Исках да е супер различно от Black Sabbath, така че никой да не може да каже, че сме осрали песен на Black Sabbath, само за да участваме в албума.

Защо така и не издадохте концертен или видео албум?
Да, така и не се случи. А и имаме професионални записи на цели концерти едва от турнето към Last Patrol, на което свирим целия албум плюс доста парчета от Dopes to Infinity. Така че вероятно ще сглобим нещо от него, защото записът стана страхотен. Знам, че феновете харесват лайв албуми, но не и звукозаписните компании. За тях тия неща трябва да са безплатни – бонуси към специални издания, допълнителен DVD към албума. Но ще го направя!

Говориш ли все още с планетите?
Всеки ден. И ми казват хубави неща, приятелю. Сега имам нужда да си говоря с тях повече от всякога. Само като погледна към политиката по света и ми се иска да си поговоря с някой, който не е от тук. И планетите ми казват да свиря рок!

А кой е Дейв Уиндорф?
Все още се опитвам да разбера. Постоянно се питам сам. Аз съм писател, който е излязъл от въображението си. Това съм аз – човек който пише фантастични неща и се е превърнал в тях. Голям кеф е.

Благодаря за интервюто! Весело посрещане на рождения ден!
Благодаря, огромно удоволствие беше за мен.

Текст Ивайло Александров