Evergrey – Glorious Collision

…стоиш на ръба на отчаянието. Молиш за помощ, но сякаш вътре в себе си знаеш, че нещата са по-дълбоки и изискват повече от една протегната ръка. Чувстваш се наранен, но раните ти не могат да бъдат излекувани. Въпреки това посягаш към поредната подадена ръка с надеждата, че можеш да оставиш всичко зад гърба си и да започнеш отначало. Дали?…

“We should leave it behind us
Cause we’re lost and astray
All things that were known now are changing”

“Leave It Behind Us” е поредният безупречен Evergrey хит с невероятни прочувствени вокали, красиви клавири, неповторима атмосфера и с може би не толкова типични нотки на надежда в същността си. Но след нея остава празнота, мрачна и потискаща празнота…

…с “You” светлината потъва в нищото. Крайно минорна и с доста тежък и мощен инструментал, тя променя изцяло настроението в албума. Това, че в краят се включва и Carina, издига песента дори повече. Трябва да спомена и новата енергия и свежест, вляла се в кръвта на групата от новите членове – Marcus, Johan и Hannes, като ритъм секцията е в известна степен различна от тази, с която сме свикнали.

“Wrong” е избрана за сингъл и напомня за някои неща от “Monday Morning Apocalypse”, но сякаш може да предложи дори повече. По-баладична и лирична от предните две, тя звучи хитово и запомнящо се… а финалната част е просто разтърсваща! Том е гениален и доказва себе си за пореден път с изключително драматично и въздействащо изпети вокални линии. Лирическият герой се опитва да намери грешката в една разпаднала се и болезнена връзка, в която замесен. Дали става въпрос за любовна или за приятелска такава, остава да се реши от въображението ви.

“Somehow I thought I’d always known
If you were hurt, it would show
We are broken and I’m left alone
Then I was wrong!”

“Frozen” започва с ударно нестандартен ритъм и могъщ риф, готов да схруска всяка потенциална жертва и да я изплюе на парчета – нещо, което правеше и “Fear” от предходния албум. Замечтаният припев се забива в главата ти като пиявица и изсмуква всяка капка кръв и разсъдък от нея. Тя е втората по-мажорна песен в албума и е сред най-бързите и енергични в иначе доста тегавия и среднотемпов като атмосфера и настроение албум.

“Restoring The Loss” е удавена в симфонични пасажи и е може би най-ударното парче в тавата. Припевът е отличен, а съотношението текст-музика както винаги е на ултра високо ниво. Marcus допълва звученето на албума по уникален начин с неговите техничарски и смислени изпълнения. Henrik също се справяше перфектно със задълженията си, но след толкова дълъг пост в бандата сякаш имахме нужда от някой като г-н Jidell.

“To Fid The Mold” възпява падението на човешката раса, на което ставаме свидетели с всеки изминал ден и с изгарянето на моралните и чисто хуманни ценности. Пропита с апокалиптична атмосфера, песента е доста тежка и задушевна, а акустичните части и солото са наистина красиви. А вокалите… са болезнено гениални.

“We are liars and vultures
Rapists of the weak
Plunderers of peace”

Първата половина на албума е отминала, а място за разочарование няма. Но дали албумът ще успее да удържи цялата тази мощ, която свистеше дотук? Останалите композиции са дори още по-обречени и потискащи.

“Out Of Reach” е първото доказателство за това, започвайки с тежък риф и преминавайки към лирични вокали и мелодичен и крехък припев. Героят е обречен на падение, което не може да избегне – той иска да се възпротиви, но няма тази сила.

“Falling out of reach
Can’t break free from chains
You can’t, ‘cause wounds won’t heal up”

“The Phantom Letters”, която ни шашна още със семплите си, се оказа дори по-силна от очакваното. Защо да не я наречем дори една от най-добрите песни на Evergrey? Картината е следната: драматичните откровения на сгрешилия лирически герой в неговото писмо до скъп човек. Такива текстове можем да чуем само в тази банда – пропити с тъга, преминаващи през тотален катарзис. Парчето започва баладично, по-късно ритъм секцията забързва леко ритъма, но настроението и внушението си остават същите – болезнено за слушане, но и мазохистите няма да са малко!

“And I know it takes
Tears from sorrow, not forced in hate
Too late to change”

“The Disease” е парчето, което израсна от второстепенно до любимо при мен. Спорно е доколко шведите са прогресив в същинския смисъл на думата, но това, че правят такива многопластови и растящи парчета, оправдава всичко. Някак нетипично звучат вокалите на Tom заради по-блус тембъра, на който все още не сме свикнали напълно, но специално с тази композиция се връзва перфектно.

Преходът към “It Comes From Within” е осъществен плавно с тихи хорове, които след броени секунди избухват в рифова фурия, типична за бандата, но все така отвяваща. Песента донякъде напомня с рифовете си за първите два албума, а китарните сола са бързи и агресивни. Лирическият герой възпява умората си от всичко и нежеланието да се бори срещу вече твърде силният мрак.

“It’s taking me over
It’s making me weak
Bought my dust to the surface
It’s leaving me helpless with no way to breathe”

“Free” задушава сетивата! Комбинацията от клавири, акустични китари, вокали и текст е неописуема и може да бъде опасна за неподготвените. За песен като тази няма какво повече да се каже.

“I’m Drowning Alone” е сякаш последната молба и опит за загърбване на всичко. Героят усеща, че душата му е износена и сякаш е загубил желание дори да живее – той не усеща същата мотивация, както преди; моли се чувствата му да бъдат излекувани и това ни пронизва все по-силно с всяка изминала секунда, а на по-късен етап комбинацията от тихи цигулки и детски вокали (дело на дъщерята на Tom и Carina) вдига градуса дори повече.

…това е! Войната е загубена! Няма как да върнеш нещата, които си загубил. В теб остава просто празнина, която не може да бъде запълнена по никакъв начин. Има ли смисъл да се бориш срещу враг, когото не можеш да победиш дори в мислите си? Този враг е самата твоя същност! Светлината в тунела е просто илюзия! Единственото, което ти остава в такъв случай е да се надвесиш над ръба…

Това отразява финалната “…And The Distance”, която освен че е поредният изпипан дует между съпружеската двойка е също така и тъжен, но и завършен край.

Ние, феновете на Evergrey, много добре знаем, че музиката на любимата ни банда не просто се слуша – тя се чувства и преживява! След като “Glorious Collision” ме накара за пореден път да почувствам онази магия и емоция, която ми липсваше цели 3 години (от излизането на “Torn”) то тогава за какви оплаквания може да става въпрос? Остава да чакаме и да се надяваме, че следващият опус ще ни хвърли в същия филм!