CYNIC и OBSCURA – Фокус на прощаване

Не си бях и мечтал, че ще дойде момент в живота, когато ще мога да видя и чуя Cynic на живо. След всичките разделяния, събирания и особено след двойната загуба на Sean Malone и Sean Reinert… Това е една от групите, които промениха изцяло представата ми за метъла и до голяма степен определиха музикалния ми вкус в този жанр. След Focus никога повече конвенционалният брутален метъл не ми беше достатъчен. Оказах се във вечно търсене на тази магическа есенция, сплав от агресия, енергия, транс, технология и мистика, която Cynic въведоха и направиха възможна и мислима в контекста на твърдата музика. И сега, до последния момент, чакайки реда си в рехавата опашка подредила се пред La Nau в Барселона не осъзнавах напълно какво ми се случва. Някак между другото бях попаднал на рекламата, купих билетите и станах част от публиката на съвместното турне на Cynic и Obscura, с гост Criptosis, под обещаващото наименование “The Focus of Valediction”

Вратите отвориха по план в 18:30 и запъплихме навътре.

Залата е малка, за не повече от 400 души. Екипирана единствено с най-необходимото: сцена, малък щанд за мърч и два за наливна бира. Беше странно усещане да очакваш идолите от детството в подобна скромна зала. Тълпата е разнородна. Естествено доминират хора на и над средна възраст, но не липсват и младежи. Интересът към щанда с мърч е огромен и едвам се дореждам за тениска.

След около 40 минути залата вече е пълна и зазвучава футуристичното интро на Cryptosis, чисто ново прогресив траш трио, създадено 2020, с дебютен албум ‘Bionic Swarm’ издаден 2021. Впечатляващо откриване! Бърз, енергичен, техничен и солиден траш с death елементи. Вокали напомнящи смесица между Obituary и Kreator, средно високо крещене на китариста Laurens Houvast, много ефектно дублиран с нисък бекинг growl на басиста Frank te Riet в припевите. Сравнително семпли композиции, но с висока скорост и технични елементи. Изключително стегнато, сработено и прецизно изпълнение. Добре преценен сет лист и продължителност.

Бях изумен от качеството на озвучаването в залата. Всичко беше перфектно балансирано. Струваше ми се, че чувам отделно всеки чинел от дръм секцията на Marco Prij. В никой момент не се случи досадното доминиране на един или два инструмента.

Последва заслужена пауза за бири и пренареждане на сцената и след малко несгоди при смяната на бекграунда изгря логото на A Valediction, последният албум на Obscura. Много удачен co-headline със Cynic. Тази свръх виртуозна немска банда отдавна ми беше привлякла вниманието, напомняйки ми на симбиоза от Death и Cynic на бързи обороти 😉

Тълпата значително се сгъсти, зазвучаха първите акорди на Forsaken и след краткият лиричен пролог Obscura превключиха на скорост. Отново страхотен звук. Специфичният мек бас на Jeroen Paul Thesseling, беше изнесен значително напред, но запазвайки баланс и без да изпъква прекалено или да заглушава останалите инструменти. Вокалът на Steffen Kummerer беше дръпнат сравнително назад, но въпреки това осигуряващ му достатъчно мощ. Китарите на Christian Münzner – кристално чисти. David Diepold – абсолютна машина зад барабаните. За пръв път ги виждах на живо и беше зашеметяващо. Прецизни и точни, въпреки невероятната скорост на композициите им. Междувременно и децибелите бяха скочили значително, което ме хвана неподготвен, защото не се бях екипирал с тапи и се наложи да изслушам част от нещата със запушени уши. Невероятно е как успяват да подържат безумната си скорост на сцената. Виртуозни музиканти и съвършени професионалисти!

Някъде по средата на сета Steffen имаше амбицията да мотивира тълпата за един мош пит, но резултата не беше кой знае колко впечатляващ сред каталунските фенове. Донякъде се получи, но бързо се разпадна. Изглежда болшинството хора бяха дошли на този концерт именно с идеята да СЛУШАТ, повече отколкото да упражняват вратните си мускули.

В една от паузите Steffen подкани тълпата да аплодира както “легендите” от Cynic, така и “гостите” от “Cryptosis”. Приключиха сета с When the stars collide, eдно от малкото парчета, в което има включен и чист вокал “I hear you say Good bye”.

Нова пауза, бири, пренареждане. Aз използвам момента да опитам да се приближа максимално до сцената. Не е лесно, защото този път тълпата не оредява толкова в паузата. Намирам място. А Veledicion бекграунда отстъпва място на логото на CYNIC, а непосредствено пред него се появяват образите на Sean Malone и Sean Reinert на огромен постер. Барабаните се изместват от централната си позиция до самият ляв ъгъл на сцената и освобождават цялото място в центъра. Прожекторите покриват всичко в загадъчна червена светлина, прозвучава гонг последван от медитативни камбанки, чиито звук постепенно ескалира, докато някакви сенки, сред облаци червена мъгла заемат местата си и медитативната увертюра плавно се прелива в първите акорди на Veil of Maya. Публиката изригва. Аз съм във някакъв ступор, сякаш все още не мога да повярвам, че това се случва, че Paul Masvidal се намира на 5 метра пред мен и чувам гласът му изкривен в характерният компютърен тембър на вокодера, сред цялата експлозия от звуци, която сякаш се върти над нас във залата. Гроулинг вокалите са поверени не на друг а на самият Steffen Kummerer от Obscura, който е отново на сцената, на заден план, в компанията на Malone и Reinert от постера. Не бих си представил по-подходящ кандидат, за тази позиция. Дуетът му с модулираният глас на Пол, насечените китарни и синт рифове, характерният фретлес бас и безумната ритъм секция създават тази автентична кибер-мистична атмосфера, заради която всички са тук. Новите попълнения  Max Phelps китари и Brandon Giffin бас пресъздават оригиналните партии съвършено. Почти без пауза влизаме в Celestial Voyage. Да, ще изсвирят целият Focus подред.  За съжаление имаше някакви технически проблеми малко след началото и се наложи да прекъснат няколко пъти, което отнемаше малко от преживяването, но го и направи по-земно и реално. Paul поздрави публиката на испански. Благодари, че хората са намерили начин да дойдат, въпреки че е сряда. Учуди ме разваленият му испански, защото знаех, че е с латиноамерикански корени, но така или иначе не беше лесно да се разбере какво казва, защото през цялото време имаше някакъв проблем с вокодера, който не се изключваше между песните и се налагаше да говори през него. Първата част завърши грандиозно с How Could I, според мен най-солидната и въздействаща композиция от албума, след което Пол обяви пауза и помоли да помълчим в памет на Malone и Reinert…

Логично след това излезе сам за да изпълни акустично Integral, отново в тяхна памет, споменавайки, че след тази загуба песента и придобила за него съвсем различен смисъл и ме накара да се замисля и да почувствам болката на “ A million doves, orbit round the Earth with tears of blood” но и смисълът в посланието от “Nunc stans”, че всяка несгода и загуба в живота е подарък, който ни помага да разберем, че в същност не притежаваме нищо и никого. Самото присъствие на Пол на сцената излъчва тази спокойната увереност и изглежда заразява публиката с нея. Виждам до себе си възрастен човек, с дълга коса и брада, в не особено трезво състояние, който се разплаква. Вместо мош пит, виждам група младежи които изпълняват специфичният змиевиден headbang, на Robin Zielhorst, басист на групата около 2010. След паузата сме потопени изяло в новият период на Cynic, където езотериката доминира, публиката изпада в медитация, а възрастният човек до мен запалва джойнт в залата… Изключително въздействащ финал с две от любимите ми композиции от Traced in air –  Adams Murmur´s и Evolutionary Sleeper, но този път изпълнени без growling вокали.
Последва битка за перца и ръкувания с Пол от сцената и всичко постепенно утихна. Аз се помотах да разгледам с какъв gear свириха и да видя дали не е останало нещо интересно на щанда, докато по-голямата част от тълпата се изнесе и на изхода почти се сблъсках с Пол, който се снимаше с фенове. Почувствах се като тийнейджър, и се чух как с пелтечене го моля за едно селфи. Още треперех, докато се прибирах с колелото и си мислех какъв късмет е да бъдеш фен на група извън комерсиалният мейнстрийм и да имаш възможност без особени усилия да се докоснеш до хората на които се възхищаваш.

Автор: Безум