Chris Cornell с акустично шоу в Античен театър Пловдив – за истината, любовта и 90-те

Фотограф: Orlin Nikolov

Chris Cornell с акустично шоу в Античен театър Пловдив… Колко утопично и невероятно звучи това, може да разбере единствено човек, който през 90-те е бил в своите ученически или студентски години в България… Но все пак това се случва, билетите се появяват и фронт стейдж са изкупени моментално. Въпреки, че съм от онези непоправими фенове на Audioslave, Soundgarden, Pearl Jam, Mad Season и цялата вълна гаражен рок и гръндж от Сиатъл, не се втурвам веднага да купувам билет… със смесени чувства съм – искам ли да се върна тези 20-на години назад? А ще успее ли Cornell да ни върне там? И тогава идва анонсът, че са останали само 100 билета и се стартирам – трябва да имам билет за това шоу! Набавям си билет ден-два преди да обявят шоуто за разпродадено и както всички други, все още не зная какво значи буквичката на билета ми. Научавам, че това е секторът, в който организаторите са определили моето присъствие, когато най-накрая заветната дата дойде, без да имам правото на избор. Но това вероятно няма значение – амфитеатър е, вижда се всичко и отвсякъде (вероятно).

На 10-ти се стичаме към Пловдив с коли, влакове, автобуси, на стоп – българските деца на Сиатъл. В точно 18:30 се нареждам пред входа на моя сектор, както бяхме подканени от организаторите. Някакси се оказва, че всички сме си купили билети с различни букви и сега сме пръснати из целия амфитеатър. И сега чакаме, и чакаме… половин час по-късно все още сме пред вратата и започвам да се чудя дали няма скрит замисъл. Вероятно организаторите ни дават възможността да се огледаме добре и да се разпознаем след тези 20-на години и така и правим: „Марто, ти си нали? Познах те! Знаех си, че никога не можеш да пропуснеш Chris – Soundgarden бяха твоята религия във втори курс :)“ Причината за едночасовото закъснение се оказа много по-прозаична – закъснял саундчек, но пък ни даде възможност да си припомним латинската азбука – „оттук ли се влиза за сектор N? А P?” Накрая влизаме откъдето можем и вътре се наблюдава мощна миграция между секторите – огражданията са ниски и не пречат много. Докато все още се разместваме и се намираме из руините на древния амфитеатър, на сцената излизат солистките на ансамбъл Тракия, избрани да пеят акапелно преди акустичното шоу от самия Chris Cornell. Разхождат ни из почти всички фолклорни региони на България, през кръшните песни на Тракия, бързите и игриви шопски подвиквания и извивки, като завършват с две от най-сложните в многогласен аранжимент, български песни – „Полегнала е Тодора“ и „Хубава си моя горо“, на която се включва и публиката.

Не чакаме много, скоро на сцената излиза Chris Cornell, който веднага изразява възхищението си от мястото – Античния амфитеатър е много силно въздействащо място за всички. Представя талантливия мултиинструменталист Bryan Gibson, който го съпровожда в това турне като виолончелист и, както ще се убедим по-късно, нежният и тъжен звук на виолончелото изключително добре допълва акустичните версии на добре познатите ни парчета от 90-те, но да не избързвам. Chris започва с три парчета от различни негови солови албуми, които, за съжаление, почти не успяваме да чуем поради технически проблеми със звука. Независимо от това, припяваме с Cornell и ясно заявяваме, че не, не можеш да ме промениш – можеш целия свят да промениш, но не можеш да промениш мен! Дали?… Гледам този мъж на средна възраст на сцената и си мисля – никога няма да остарее, нали… Да, вече не е онова щуро момче с неизчерпаема енергия, което изпълваше сцената и вместо да си говори с публиката, просто скачаше в нея, но стар никога няма да бъде 🙂

Фотограф: Orlin Nikolov

За радост на по-новите фенове на Chris Cornell, звукът се оправя на емблематичното парче „Nearly Forgot My Broken Heart” от най-новия му албум „Higher Truth”, дал името и на акустичното турне. Продължава да разбива сърцата ни с неговата интерпретация на вечното „Nothing compares 2 U” в памет на Prince, чиято ненавременна смърт наскоро разтърси дълбоко много музиканти и фенове.

Вероятно тук е моментът да поясня, че еуфорията от първото съприкосновение с красивия, синеок вокал на Soundgarden съм я преживяла преди около две години, когато имах щастието да го гледам от около 10-на метра по време на световното турне по случай 25-годишнината на групата. Сега наблюдавам случващото се на сцената на Античния театър почти безпристрастно и обективно, доколкото е възможно това, когато там е Chris Cornell. Подхвърля серия от шеги по отношение на американските политици, 70% от които са алкохолици, както научаваме и заедно се чудим какво ли прави чудесният кмет на Пловдив, с когото днес Chris се е срещнал. И така, в шеги и закачки, обявявайки цялата публика за негови лични приятели, харизматичният вокал на Soundgarden и Audioslave продължава серията песни от самостоятелни албуми и забавния си диалог с публиката. Отнякъде мъжки глас подвиква „Hunger Strike”, на което музикантът отговаря – „Моля, имайте малко търпение“. Следва размяна на обяснения в любов с публиката, при което на извиканото „I love you”, Chris отговаря „I love you too”, но когато поредния женски глас прави следващата стъпка за сближаване с „I do!” Cornell отговаря – „Хм, не звучиш като жена ми 🙂 „

И тогава разказва за следващото парче, писано цели 12 години, което, както и половината от албума „Higher Truth“ е посветено на Vicky Karayiannis, жената, която спечели сърцето на Chris Cornell. Разказва как преди години, с един провален брак зад гърба си, в средата на 30-те си години, вече известен, рок звезда, се е чудил какво да прави с остатъка от живота си и тогава негов приятел (на 11) го съветва – „ти вече си рок звезда, сега трябва да си намериш много по-млада жена“ и Chris разумно следва този съвет. Така че, момчета, има още време и звездния небосклон ви зове, дерзайте и може да се обзаведете с много по-млада жена! Само не забравяйте, че и при рок звездите любовта трае 3 години, а бракът както стана ясно наскоро, трае 33. Но да не се отклоняваме много, следва романтичното „Josephine“ с което Chris предлага брак, любовта и живота си на Vicky , неговата чудесна жена, майка на две от децата му.

Фотограф: Orlin Nikolov

Следващата серия ни припомня точно за какво сме се събрали. Зазвучават акордите на „Fell on Black Days“, преплетени с красивия, меланхоличен звук на виолончелото на Bryan, който изпълнява кратко, но брилянтно соло. Имат пълното ни внимание и умело го задържат с изпълнението на „Blow out the Outside World“ (Soundgarden), „It does not Remind Me“ (Audioslave), „Call me a dog“ (Temple of the dog). Вече пеем. Знаем тези думи, много пъти са звучали в нас, излизат естествено, като красив спомен, като deja vu. Имали ли сте парче, което да звучи в съня ви и ви буди сутрин? Имате ли песен, която кара сърцето ви да прескочи два такта при първите акорди? Следващата песен е една от тези мои песни, които смущават съня ми, тъжната и безутешна изповед на една безгранична, безнадеждна любов – „Like a Stone” (Audioslave).

Докато съм още зашеметена, Chris продължава с парчета от самостоятелните си албуми и идва време да ни припомни един от хитовете от единствения албум на още една емблематична за 90-те супергрупа, чиито два вокала са едни от най-брилянтните гласове на 90-те – Chris Cornell и Eddie Vedder. Докато разсъждавам дали не трябва меланхоличния звук на виолончелото да стане задължителен атрибут на съвременния алтърнатив, ме зашеметява до болка позната мелодия, неочаквана за тук, неочаквана за този свят. Chris ни представя своята версия на „River of Deceit“, безсмъртното парче от единствения албум на друга любима група – Mad Season, с вокал – вечното дете на грънджа Layne Staley. Оставя ме със смесени чувства, но последващите отривисти, откровено кънтри акорди ме изкарват от вцепенението. Решавам, че е нова закачка, но започвам да разпознавам „Rusty Cage“… Преглътвам обяснението, че това е аранжимента на Johnny Cash, от популярния му албум с кънтри версии на хитове от 80-те и 90-те години в отговор на многобройните кавъри, изпълнявани по негови песни от същите тези групи.

Засилващият се дъжд отвлича за момент вниманието ни. Притъмнялото небе и упоритият, постоянен дъжд, се изсипва тихо над нас. Дори времето подготвя декора за „Black Hole Sun“, брилянтно изпълнено от двамата музиканти на сцената. Изумително е, колко прецизен е Chris Cornell в изпълнението на парчета, които е пял на 20-годишна възраст. Както казва в едно интервю: „Разбрах, че мога да пея, когато бях на 9 -10 и оттогава гласът ми постоянно се променя…“ Истина е, че чуваме по-възмъжал, по-дрезгав негов вариант от 90-те, но абсолютно неповторим, разпознаваем. Със същата красота и точност, Chris излива над нас своята молитва към небето и заедно чакаме черното слънце да ни погълне.

Дъждът продължава да се сипе, половината от публиката, незнайно откъде, изважда чадъри, под които виждам не един хубав, нов професионален канон с телеобектив, незнайно как убягнал на охраната на входа. Е, нищо, поне ще има повече хубави снимки, въпреки, че пред сцената присъства един от най-талантливите и дългогодишни концертни фотографи Ross Halfin, прекарал 80-те и 90-те обикаляйки с редица рок величия, запаметявайки във фотографиите си незабравими моменти от концерти и турнета.

Cornell ни успокоява, че в Сиатъл това време е нещо обичайно и ако искаш изобщо да правиш нещо, трябва да се научиш да го правиш под дъжда, освен „да пушиш трева в леглото на мама, докато гледаш анимационни филми“, което моментално се визуализира в моето съзнание и предизвиква бурна вълна смях.

Сърцата ни са в плен, следва „Hunger Strike“, огладняваме, бунтуваме се срещу робството, крадем хляб и това постепенно ни води към твърде скорошния край на повече от двучасовото шоу, но достатъчни ли са два часа, когато си в сбъдната мечта?

Chris Cornell отново благодари и ни уверява, че за него това е много специален концерт и наистина го има предвид – не са празни думи. Мястото е най-древното място, където е излизал на сцена, а публиката е прекрасна. Изпълнява популярния си кавър на „Billy Jean“ и след кратка пауза излиза за да приключи с песни от последния си солов албум, като оставя акордите на „Higher Truth“ да звучат след като напуска сцената, докато бавно си тръгваме от Античния театър.

Получили висшата истина, със светнали очи, децата на грънджа се смеят в сбъдната си мечта под безкрайния сиатълски дъжд в стария град на Пловдив.

Накрая, искам да се обърна към организаторите от Radio Tangra Mega Rock, както и към други заинтересовани български промоутъри: моля, продължавайте да сбъдвате нашите мечти, моля, доведете Eddie Vedder, Pearl Jam за първи път в България, а защо да не мечтаем и още по-мащабно, особено след слуховете, разпространявани тия дни за желанието на Mike McCready да възроди Temple of the Dog?!? И благодаря за прекрасното изживяване 🙂