Chaplin’s Dream: „Хората не са готови!“

Chaplin’s Dream безспорно са едно от най-нашумелите и атрактивни имена от родния ъндърграунд напоследък. Първото им демо Chapter One предлага философска смесица от няколко музикални стила и заслужено привлече доволно внимание. Усещаме, че шуменците са хора с бъдеще и се срещаме с харизматичния ‘мастърмайнд’ на групата Ивайло Тодоров:

Здрасти. Да започнем от там – как всъщност се събрахте, как се намерихте, каква е историята?
Всъщност през 2014-та, на 6-ти май, ми се обадиха стари познати от едно време, Радо Стоянов и Явор Костадинов, които навремето бяха в Immortal Discordia, и с които се знаем от 90-те. Търсеха си човек, с който да си ‘джамват’ от време на време и така, малко спонтанно, започнахме да свирим заедно. Оставаше да намерим барабанист, но в нашия град това е трудна задача, особено за такава музика. Така започна всичко. Аз имах разни идеи за песни, които не бяха съвсем готови и това беше началото на онова, което впоследствие се превърна в Chaplin’s Dream.

А как се стигна до текущия състав?
Няколко месеца по-късно Ники Тошев, който е удивителен барабанист, ми препоръча Явор Станчев. Пратих му да чуе едно демо, срещнахме се на кафе, обсъдихме ситуацията и решихме да опитаме, за да видим дали ще си паснем преди да поеме ангажимента. Той е сериозен човек и не прави нещата наполовина. Тъй като Явор е барабанист в още една група –Infanta– и те имаха ангажименти по това време, трябваше да изчакаме около месец – месец и половина преди направим репетиция заедно. За щастие кликнахме и групата вече имаше пълен вид, с един страхотен човек и музикант на ударните инструменти. iPod-ът, който дотогава изпълняваше перкусиите, премина в пенсия. През май 2015 се наложи да си търсим басист и, след няколко допитвания и препоръки, мястото бе заето от Филип Любомиров. Филип е човек с опит в ъндърграунда, свирил е в различни групи, всички които не съм компетентен да изброя, но се сещам за Vile and Evil, Abaddon и Квартет Жорж. Той е и човекът, на когото разчитаме да се погрижи да звучим оптимално добре в комплексните акустични условия, които клубната сцена предлага. С една дума, бинго. В този състав се готвехме за първото си участие на сцена. Един месец преди концерта се разбра, че Радо няма да може да участва заради други ангажименти и трябваше да реагираме бързо. В тази ситуация, нямаше човек по-подходящ от Данаил Петков, фронтмен на Ignore the Hate. Той е на 17 години, много талантлив китарист, природно музикален и успя само за три седмици да влезе в ритъм и да се подготви безупречно. Първата ни сценична изява беше на 14 септември миналата година и май се получи доста добре. В YouTube могат да се намерят няколко видеоклипа от този концерт.

Името ви е ясно откъде идва. Но защо точно мечтата на Charlie Chaplin ви вдъхнови?
Избрахме това име през август миналата година. Повече от година всъщност си нямахме официално име и точно затова винаги малко се колебая, като казвам че сме група от 2014-та. Да, тогава започна всичко, но началото по-скоро го виждам като предварителен период. Както стана ясно, в сегашния състав свирим от август 2015. Името Chaplin’s Dream избрахме две седмици преди да направим първия си концерт. Преди това имахме цяла торба с названия, списък от три страници, в който се записваше всичко, което ни хрумне. Имаше временни имена като Majority of One, The Grand Mental и куп други. Предполагам се досещаш, че идеята се появи докато гледах финалната реч в онзи велик филм. Хрумна ми, че „Мечтата на Чаплин“ би било много яко име за рок група. Но това беше дълго преди да се спрем точно на това име. То беше просто едно от попълненията в списъка.

Ясно, а постижима ли е неговата мечта днес, според теб?
Дали е постижима днес… хм. Много трудно е да се каже. Мисля си, че хората не са готови. Всяка една промяна на външните условия минава през вътрешен растеж във всеки човек, или поне в мнозинството от хората. Всичко минава през порастването на отделния човек, а това е процес, който в исторически план се случва изключително бавно. Виждаме, че днес дори това е почти невъзможно, защото хората не сме узрели. Тоест, нещата от времето на Чаплин не са се подобрили особено. Още от едно време, преди повече 2000 години, когато един човек го разпънаха на кръста, нещата не са се променили. Така го виждам аз.

Как жанрово определяте музиката си?
Никак. Даже като ми се налага да изпращам визитки насам-натам винаги пиша, че избягваме да определяме стила си, понеже не искаме да се вместваме в някакви рамки. Това сигурно звучи като клише и хората може да си кажат „Абе, тия какво се правят сега на интересни…“, но е така.

А идеята за обложката, как ви дойде? Много оригинално е това оригами, говори за добър вкус и още преди да сме чули музиката в диска, то някак подсказва, че сте хора с вкус.
Благодаря ти за комплимента. Важно е всеки човек, който се занимава с изкуство, да проявява вкус, според собствените си разбирания. Идеята за обложката не дойде от самото начало, тогава мислехме да е нещо съвсем обикновено. Започнах да проучвам фирми, които се занимават с репликации и да разглеждам различни варианти за обложки. Един ден се обадих на приятел, Кристиан Желязков (Глоба, Пълен минус), който ми спомена за някакъв много интересен начин за сгъване на хартия A4. Даде един диск на Глоба, направен по този начин. Видях го, допадна ми и започнахме да търсим подходяща хартия. Аз самият харесвам ръчно изработени неща и сякаш се получи добре.

Текстовете ти са предимно на социална тематика. Интересуваш се и от политика. Мислиш ли, че с тях би могъл да накараш някой да се замисли за реалността и да се опита да промени нещо в себе си?
Социални ли? Не бих казал, че са точно социални. Да, сигурно има и такъв елемент, но текстовете са по-скоро многопластови и се занимават с личното отношение към тези неща, а не толкова към самите условия. Например, The Friday Song – хубаво би било хората, за които текстът представлява интерес, да си задават въпроси, а не да получават готови отговори. Искаме да се замислят как ходят някъде без желание и продават голяма част от времето си, вършейки нещо за някой друг, само заради насъщния. Какъв е смисълът от всичко това? В крайна сметка го правиш, за да си осигуриш следващото ядене и да можеш да си глътнеш спокойно ракията, която да накара ума ти да спре да работи за известно време и да можеш да си кажеш „Е, какво толкова, майната му. Такъв е животът!“. Кой мечтае за такъв живот?! Защо да не следваме мечтите си и истинските си стремежи, да бъдем наистина това, което искаме да бъдем, без да влизаме в шаблони? Според мен живеем в свят на разрушаване на шаблоните и всичко е пропукано…

Ти си голям пич! Звучиш като идеалист, който очевидно е повярвал в себе си и знае, че може да промени себе си и света. В същата тази реалност живее мнозинство от хорица, които дори нямат време за музика всеки ден.
Да, и това е много жалко. Точно тях се опитваме да събудим и да ги привлечем в клубовете и на местата, на които свирим. Спомням си, че имаше един период, в който имаше по-голям интерес към концертите и музиката. Сега не е така, всички са презадоволени и далеч не говоря само за България. По-скоро е така в световен мащаб. С развитието на технологиите стана по-лесна и личната комуникация, вече всичко е на един клик разстояние. По-трудно е сега да изкараш хората вън от домашния им комфорт. Казват си „За какво да ходя, като мога да си пусна вкъщи концерт на HD“. Което, за такива като нас, е жалко, защото това, което правим изисква доста време, труд и пот, които ние неизменно влагаме в музиката и съпътстващите я дейности. А се оказва, че е много трудно да накараш хората само да чуят това, което си направил. Не говорим да го слушат или харесват – просто да го чуят. Има страшно много музика, която е изключително достъпна и това разваля изкуството. Спомням си времето, когато излезе албума „Human“ на Death. През 1991-ва аз ходих до Варна в едно студио, занесох си една касетка, на която да ми го запишат срещу пет лева. Друг начин нямаше. Нямаше откъде нито да го чуеш преди това, нито да си го купиш. Интересното тук е, че и днес на много места е така – няма откъде да си купиш диск, ако ти се прииска, няма такъв магазин, такава институция. Отношението към музиката беше различно. През 88-ма, като излезе …„And Justice for All“, го въртях три месеца от сутрин до вечер. Казвам това без носталгия, времената и нравите се менят.

Да, така беше, спомням си. Относно магазините – тук има само един и си спомням, че наскоро местна преса направи материал за него. Разпитваха собственика така, сякаш е някакъв чудак и продава нещо кой знае какво необичайно… А какво слушаш напоследък?
Рядко слушам метъл. Свиря го, защото ми харесва и защото мога да го правя. Иначе, напоследък слушам повече джаз, седемдесетарски рок, прогресив. Зависи на каква вълна съм. (Ей сега ми хрумна да си пусна новия албум на Tanita Tikaram).

Супер! Кажи ми сега за младия Данаил Петков. Всички останали сте музиканти с повече опит. Как решихте да го поканите да свири с вас?
Моментът изискваше временна смяна, която в последствие премина в перманентна. Трябваше да се действа незабавно и той беше в репетиционната. Докато се чудехме какво да правим, Наско Василев, който държи студиото, каза „Добре де, толкова ли няма кого да вземете? Мога и аз… ама аз пък съм много зает… Вземете него! [сочи Данаил, който беше седнал зад барабаните]“. И Дидко отвърна „Ами аз съм навит“.

В този ред на мисли, наистина на сцена звучите много добре заедно, човек може да си помисли че сте група от двайсет години. Как успяхте толкова бързо да се сработите?
Не знам, може би се дължи на това, че всички сме с известен опит. Включително и Данаил – с Ignore the Hate имат много участия зад гърба си, свирят от дванайсетгодишни. Мисля, че с всяко излизане звучим все по-стабилно, но определено има още върху какво да работим.
В последните месеци направихте няколко концерта. А къде можем да ви видим до края на годината?
Тази година през януари и началото на февруари записвахме и после повече от месец изкарахме в репетиции. Концертната година за нас започна през април. Имахме участия в София, Велико Търново, Шумен и Русе. Предстоят ни изяви на летните фестивали в Русе, Миндя и Мъглиж, където хората могат да дойдат, да ни видят и, най-вече, да ни чуят.

А работите ли по първи дългосвирещ албум и ако да – кога планирате да е готов?
В начален етап на планиране сме. Ние естествено на живо свирим и други песни, освен тези, които записахме в началото на годината. Поводът да направим това демо беше участието ни във Wacken Open Air Metal Battle Bulgaria 2016, откъдето искаха студиен запис. Пък такъв така или иначе трябваше да направим.

А колко общо са готовите песни?
Десет. Седем и половина от тях сме свирили до момента на живо, осмата и деветата репетираме и доизглаждаме в момента. Остава да поработим и върху десетата песен, в която има известно предизвикателство. Ще го направим в най-скоро време.

Супер, значи сте почти готови с музиката за албума.
Като времетраене имаме достатъчно музика. Парчетата са дълги, десетте са общо над един час. Но не искаме да бързаме и да издаваме нещо посредствено. Ще го направим както трябва. Можем и сега да запишем още няколко парчета в същите условия като Chapter I, но смятаме, че трябва да стъпим на следващото стъпало.

Текстовете са твои, музиката пак ли ти я пишеш?
Да, така се случи с тези песни, понеже имах доста идеи, на които им беше дошло времето да видят бял свят. Когато някой предложи да променим нещо в някоя песен, и четиримата постигнем съгласие, го променяме. Живот и здраве, тези десет песни смятаме да запишем до края на годината. Това ще рече, че ако всичко върви по план, албумът трябва да излезе през първата половина на следващата година. Надяваме се да попълним разликата между 8,5 до 10 точки, които си ни дал…

Оценката е такава само защото парчетата са само 4, хехе. Много Ви харесвам и смятам, че правите стойностна музика. Имате пълната ми подкрепа...
Благодарим ти. Демото си има и слаби места. Срокът, в който трябваше да го направим, беше кратък. Записвахме, смесвахме и продуцирахме предимно с наша апаратура и с помощта на Наско Василев, който беше така добър и търпелив да ни даде време и условия в студио Proxy. Стресиращо си беше. Предпочитам да обръщам по-голямо внимание на музиката и изпълнението, отколкото на техническите елементи, които са неизменна част от една музикална продукция. При тези условия, Филип и аз трябваше да се погрижим за техническия аспект. Това отнема време, внимание и малко от душата ти.

В едно интервю казвате, че най-лошото нещо, което може да ви се случи като банда, е да свирите кавъри. Защо е толкова лошо да правиш кавъри?
Ние всъщност изпълняваме два кавъра на живо, но сме много далеч от кавър банда. Като цяло нямам нищо против кавърите, стига да има елемент на съ-творчество, да предлагат различен прочит на оригинала и да се чуе гласа на изпълняващия. Има хора, които слушат Iron Maiden в колата, Iron Maiden вкъщи и като отидат на бар пак искат да слушат Iron Maiden, едно към едно. Няма проблем, разни хора – разни идеали. Това обаче вреди на сцената, защото тя не се развива. Много музиканти се подават на изкушението да се съобразяват с тази кръчмарска практика и така не успяват да развият умението си да правят собствена музика. А това не е нещо, което се получава от първия опит, от днес за утре – оформянето на собствен почерк отнема време и изисква доста труд и упоритост.

Така е. И аз се дразня, че наоколо се предлагат главно трибют и кавър банди, които в повечето случаи са пълна трагедия.
Разбирам те, в края на краищата днес всеки може да си направи запис много лесно, дори сам в къщи, както се казва. Има такова оборудване, което изобщо не е скъпо.

Да, но пък тогава качеството не е добро.
Абе, нека не е, но да е авторско. Все отнякъде трябва да се започне. Свиренето на кавъри и трибюти за мен е чисто кръчмарско музикантство. Но всеки си знае. С тези думи не искам да съдя никого, всеки си знае за себе си, а човек за всичко може да си намери оправдание.

Стана дума вече за Wacken Open Air Metal Battle Bulgaria 2016? Как си изкарахте там, доволни ли сте от представянето си и какво е мнението Ви за конкурса?
От нас се искаше да излезем в определеното за нас време и да дадем всичко от себе си и мисля, че го направихме. За жалост, излязохме на сцената в 17:00 часа в четвъртък и не много хора станаха свидетели на това. Не искам това да звучи като оплакване, просто такъв ни беше жребият. Организацията на BGTSC беше чудесна, особено като се има предвид колко много групи участваха. Изобщо не е лесно да се организира едно такова събитие, откъдето и да го погледнеш. Music Division, които осигуриха озвучаването, се справиха на световно ниво. Графикът беше спазен, доволни сме, че ни беше дадена възможност да бъдем част от това събитие.

Като стана дума за конкурси, видях във фейсбук, че и ти като мен презираш Евровизия. Защо?
Не гледам телевизия, но преди години съм гледал Евровизия и знам за какво иде реч. Като оставим настрана политическия характер, не съм почитател на конкурсите от този вид, защото изкуството не е спорт и няма как бъде оценявано в състезателен формат. Не можеш ясно да кажеш с какво една група е по-добра от друга. Въпрос на вкус, нали така? Въпрос на усещане и на моментно състояние. Ако сега ми се слуша Stan Getz, довечера може да имам желание да си пусна Gojira. Как мога да ги сравня и да преценя кой е по-добър? А и защо трябва да го правя?!

Така е. Добре, това е от мен. Ще се видим на Миндя с теб. Нещо за финал?
Освен на Миндя Рок Фест, който ще открием на 26 август, ще бъдем на сцената на Ruse Summer Festival на 9 юли и на We Are Going To Мъглиж на 3 септември. Радваме се, че ще имаме възможност да участваме в тези прекрасни събития и се надяваме да срещнем много нови хора.

Снимки 1 и 6: Бояна Петрова, снимка 3: Цецо Папазов, снимки 4 и 5: Цветелин Кръстев (BGTSC)

Chaplin’s Dream