В началото бе HAGGARD

Връщам лентата назад към средата на гимназиалния ми курс, когато за пръв път се сблъсках с HAGGARD. Вярна на себе си, както винаги, се прехласвам по омагьосващия сопран и настръхвам при всяко трепване на струните на цигулката. Пф, казвам си, баси, как съм им изтървала всички концерти, кой знае кога пак ще минат насам.
Ама те пък взеха, че минаха.

Елегантни рокли, вечерен грим, високи токове. Не, това не е Софийската опера по време на Вагнеровите празници, това е част от публиката на концерта, случил се на 12 май в столичния Микстейп. Обичайните заподозрени „плюс едно“, бих казала – бройката на присъстващите е прилична, на HAGGARD няма да им се наложи да свирят пред публика, по-малобройна от тях самите. Сцената в клуба си има удобна пристройка, която да приюти звездите на вечерта. Всички предпоставки изпълнението да мине по вода – дори времето навън пожелаваше попътен вятър на музикантите!

Но не би. Почти веднага след забележителното излизане на сцената настъпва хаос заради първия възникнал технически проблем. Има челист, има проблем; няма челист – няма проблем, и по тази логика вместо с „Upon Fallen Autumn Leaves“ концертът започва с „All’inizio è la Morte„. И наистина, божествената сила на тази песен решава всички затруднения на милия ни Johannes Schleiermacher – вторият старт е повече от успешен.

Това, което прави изключително впечатление още от самото начало, е увереността, с която всички тези хора на сцената правят това, за което са дошли – нито за момент не се усеща колебание, сякаш за това са били родени, това е призванието им. Повече от всичко ще запомня атмосферата. Дружелюбна, топла, ей сега ще ни наредят трапезата и ще повикаме придворния музикант да ни разсее от ежедневните тревоги.

И така, върнати назад във времето и оставени в грижовните ръце на HAGGARD, ние празнуваме. Празнуваме в името на изкуството. Нашият празник е твърде далеч дори от мисълта за грузинските тостове в стил „нека пием!“ Чак се учудвам – как не се задъхва Asis от толкова говорене между песните? Явно талантът идва в много и различни проявления.
Обичайно дивата българска публика този път е необикновено тиха, което обаче по никакъв начин не смущава нашите уважаеми гости. Тази наглед неловка тишина (когато чуваш вокалиста, а не феновете, нещо не е наред!) бързо е нарушена от диригентските способности на харизматичния фронтмен на немските класици. На любезната му покана да попеем заедно „The Final Victory“ никой не може да откаже.

Малко са ми думите. Дъхът ми беше отнет още докато мачках нервно листчето с въпросите си към Asis и два дни по-късно все още не успявам да си го върна обратно. Да, това определено не беше нищо друго, освен един истински тържествен и дълбоко затрогващ празник на музиката и красотата – нагло би било от моя страна да поискам още нещо от тази група при все, че ми доставиха такова несравнимо удоволствие.

ГАЛЕРИЯ

Haggard
99 снимки