Alice In Chains – The Devil Put Dinosaurs Here

AIC_TDPDHПовечето хора казват, че когато един емблематичен вокалист на дадена група си отиде от този свят, тази банда вече не е същата. Примери много – The Doors без Jim Morrison, Queen без Freddie Mercury, Nirvana без Kurt Cobain… изключение от правилото са може би само AC/DC, които дори и след смъртта на Bon Scott продължиха уверено напред с Brian Johnson.
При Alice In Chains обаче, нещата сякаш са някъде по средата. Признавам си, за мен лицето на бандата винаги ще бъде Layne Staley, и без неговата харизма групата придобива съвсем различен облик от този, който имаше през 90-те години. Въпреки всичко, още с миналия си албум – “Black Gives Way To Blue”, Alice In Chains показаха, че не смятат да живеят в миналото и в интерес на истината поднесоха на феновете си никак не лош материал от нови песни.
Четири години след завръщането, сиатълската четворка издаде “The Devil Put Dinosaurs Here”. Този албум може би е имал за цел да даде окончателен отговор на въпроса “Ще възкръснат ли Alice in Chains или ще бъде поставено начало на една нова група?”. Още с първото парче “Hollow” слушателят бива потопен в една позната атмосфера, изпълнена с мрак и безнадеждност, така характерна за гръндж музиката. Наред с това, стоунър и дуум елементите също се включват в палитрата на новия албум и постоянно се появяват и по-нататък, като доказателство за това е следващата песен “Pretty Done”. В “Stone” пък поне на мен ми се струва, че има леки заемки от “Acid Bubble”, която фигурираше в миналия албум, но това не пречи парчето да е може би едно от най-силните в настоящето издание. Лежерната “Voices” сякаш идва точно навреме, за да си поемем малко дъх, но веднага след нея слушателя бива хипнотизиран от заглавната “The Devil Put Dinosaurs Here”, която е изпълнена с мощна доза псайхаделия. Тук е моментът да спомена, че повечето вокали в албума са поети от соло-китариста Jerry Cantrell, а William DuVall се е нагърбил с ритъм-китарата и повече бек вокали в сравнение с предходния „Black Gives Way To Blue”. Резултатът от това е, че Alice In Chains постигат един малко по-различен звук, като в същото време се опитват да запазят и нещо от стария саунд от периода с Layne Staley.
Поради една или друга причина обаче, лично на мен останалата част от албума ми се струва по-невзрачна и някои от парчетата просто играят ролята на пълнеж. Въпреки това, и тук има силни моменти като например солото на Jerry в “Low Ceiling”, който продължава да бъде така добре познатия двигател в бандата. “Phantom Limb” пък определено въздейства с мощните си китари, които я изпълват в продължение на цели седем минути. Накрая, дискът завършва с баладичната “Choke” – подход, който бе използван и в предходния албум.
Като заключение ще кажа, че ми се наложи няколко пъти да прослушам “The Devil Put Dinosaurs Here”, докато придобия цялостна представа за него. В началото си мислех, че е доста по-слаб от “Black Gives Way To Blue“, но после осъзнах, че и новия диск си има своите достойнства. На всички е ясно, че Alice In Chains вече няма как да издадат хитове като “Man In The Box” или “Would”, с които през 90-те години покоряваха класациите и заедно с Nirvana, издигаха грънджа на самия музикален връх, макар и целта на този стил никога да не е била такава. Но след издаването на най-новия албум, стана ясно и друго нещо – Alice In Chains все още са тук и дори без Layne Staley, бандата продължава да създава композиции, които съдържат малко или много от духа на една отминала епоха, която да намира място и в днешния свят.

Оценка: 6,5/10

  1. #1 написан от Анонимен (преди 10 години)

    Много адекватно ревю.

  2. Можете да използвате тези HTML етикети и атрибути: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>

  3. Коментари за тази публикация
В началото