Един басист разказва …

Основната цел на тези истории е да забавляват. Повечето от тях са лично преживени и може би съвсем малко украсени.

Случката е от преди доста години, когато съвсем не можех да свиря. Обадиха ми се едни познати, имали ангажимент вечерта в някакъв клуб, а басистът им в последния момент изчезнал някъде. Помолиха ме да ходя да свиря с тях само за концерта. Обясних им, че макар да свирят доста стандартен репертоар – кавъри на класически хеви метъл парчета и авторски в подобен стил просто няма как с една репетиция да изляза на сцена с тях. Планът им обаче беше по-различен – аз да изляза колкото да има басист, иначе инструментът ще е намален до дъно, те като вдигнат ниските на китарите ще позамажат някак положението. Не бяхме кой знае колко добри приятели, ама те пък горките не се сещаха за друг басист за цвят да познават и се съгласих.

На саундчека озвучителя на няколко пъти се чудеше, че баса хич не се чува, кара ме да увеличавам. Аз увелича малко и като засвирим някаква песен пак се намаля. След саундчека кратка почивка, хапнахме сандвичи, вкарахме по някоя бира за кураж и хайде на сцената. Аз като знам, че няма как да си объркам партиите се раздадох – то стойки, то чупки, то куфеене, то ръцете ходят по грифа и правят каквото си искат. Абе все едно съм на Уембли, а не в някакво квартално кръчме.

Как да е свърши ни първия сет и някакъв тип идва към мен и ми вика:

– Абе готино свирите всички, обаче най-много ме изкефи ти как импровизираш и колко добре ти се получава.

Завеса!