В края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век на Острова се ражда така наречената Нова вълна на британския хеви метъл. Тя дава на света банди като IRON MAIDEN, DEF LEPPARD, SAXON. Но тези три групи са само върха на на айсберга. Под водата остават банди и бандички, които така и нямат шанса по една или друга причина да постигнат успехите на трите големи. Някои се отказват след един сингъл, други с кратки прекъсвания доживяват до днес. Едни от последните мохикани от онзи период са и TOKYO BLADE, които през 2020 година издадоха може би един от последните си студийни албуми „Dark Revolution”, категоричен е китаристът и основател на групата Andy Boulton, който даде специално интервю за От другата страна.

Интервюто с Andy Boulton (TOKYO BLADE) е излъчено в „От другата страна” по Радио Варна на 21.12.2020 година, както и в предаването „Евробокс” на програма „Хоризонт” на БНР.

От другата страна – Привет, Andy, новият албум на TOKYO BLADE се казва „Dark Revolution”. Това заглавие по някакъв начин свързано ли е с Брекзит?

Andy Boulton – Абсолютно. Текстовете са на вокалиста ни Alan Marsh. Аз съм автор на музиката. Постоянно работим по този начин. Политическите ни възгледи са много близки. И двамата бяхме срещу Брекзит. Смятаме, че е голяма глупост. Разбира се, наясно съм защо толкова много хора гласуваха за излизането на Великобритания от ЕС. Направиха го по много тъпи причини. Те няма да доведат до никаква промяна, а положението ни извън Европа само ще влоши още повече нещата. Всички, които бяха за Брекзит, станаха жертва на политическа пропаганда, на лъжи, на пълни глупости. Повечето песни в новия ни албум „Dark Revolution” са основно за това как ние от средната работническа класа, говорим на хората, които работят здраво, за да живеят, хората, които не се раждат с привилегии, които са забравени от тяхното правителство. Т.е. те имат права единствено да изпълняват каквото им се нареди. Това ни прави гневни. Всички тези наши мисли по един или друг начин са включени в албума.

От другата страна – Но защо точно „Dark Revolution”?

Andy Boulton – Вярваме, че зад името има нещо повече. Вярваме, че то е свързано с много неща. По света има толкова много проблеми, които се крият от хората. За това пеем в новия албум на TOKYO BLADE. Вземи големите корпорации. Всичко при тях е скрито от очите. Тяхната дейност влияе на климата, на дивия свят, води до унищожаването на горите, защото единствената им цел е печалбата. Техният единствен интерес в живота е да трупат пари. Парите и властта са тяхното кредо. С музиката ние искаме да покажем, че тяхната дейност е забулена в мрак и всичко, което правят е скрито-покрито. Те извършват една потайна революция далече от очите на хората. Заглавието има и друго значение. От една страна то е свързано с истината, която не ни се предоставя. От друга – с хората, за които промяната на системата е наложителна. Ситуацията трябва да се промени, тя не би трябвало да е такава, каквато е. Доказателствата, колкото и иронично да изглежда, са пред очите на всички. Революцията вече е в ход. Тя става покрай различните движения за права на малцинствата. Дали си съгласен или не, революцията е вече налице по целия свят. Гласът на хората, без значение дали са прави или не, които досега са били потиснати, вече се чува и те могат да говорят свободно – една от революционните страни на промяната. За всичко това е и новият ни албум „Dark Revolution”.

От другата страна – Защо е важно изкуството Ви да е се олицетворява с действителността?

Andy Boulton – Трудно е да отговоря, защото текстовете са на Alan. Той може би ще даде по-точен отговор. От друга страна не мисля, че кой знае колко слушатели им обръщат внимание. Повечето въобще не ги чуват. Не им пука за текстовете. За тях са без значение. Имам много приятели, които никога не са се заслушвали в думите на една песен. Аз обаче го правя и те оказват голямо влияние върху мен. Аз приемам песента като история, облечена в музика. Но много хора, средностатистическият хедбенгър въобще не обръщат внимание на текстовете. Дори не си задават въпроси какви са темите в тях. Ние самите не се опитваме да променим света, защото и да искаме, не ни е по силите. Но текстовете са възможност ние или по-точно Alan да предостави своята гледна точка, разочарованието и гнева, които го връхлитат от случващото се, като го облече в музика.

От другата страна – С вашата музика въпроси ли задавате или давате отговори?

Andy Boulton – По-скоро задаваме въпроси, отколкото да даваме отговори. „Dark Revolution” не е предложение към всички да излязат на улицата и да започнат борба. Той е по-скоро въпрос за това, как се чувстваме от онова, което става по света. Не се опитваме да го променим, не се опитваме да отворим очите на хората за онова, което се случва около тях. Дали ще стане, зависи от самите тях. Ако погледнеш към някои от нещата, които стават по света, примерно Брекзит, защото говорихме за него, хората чуват само едната част от дискусията, те чуват само онова, което им предоставят проправителствените медии. А те следват линията на правителството, защото обществото е покварено. Така водещите медии казват, че е по-добре да инвестираме парите, които даваме на ЕС в собствената ни страна. И хората чуват само това. Те са достатъчно мързеливи, за да не подложат на критично мислене това твърдение, да се опитат да потърсят повече информация, да се самообразоват, да погледнат и фактите от другата страна. Те не слушат истината такава, каквато е, а каквато им е предоставена.

От другата страна – В такъв случай каква е ролята на артиста в обществото?

Andy Boulton – Освен да забавляваме хората, едва ли имаме по-голяма роля. Не вярвам, че някой ще излезе на улицата, дори и да напишем песен, с която да призоваваме всички да се изправят, да грабнат пистолети, ножове, боксове, да излязат и да свалят правителството. Не няма как да стане, независимо че сме ги призовали. Не мисля, че като група имаме някаква определена роля. Просто това е нашият начин чрез музиката да обявим позицията си и разочарованието си. Хората може и да се заслушат в текстовете, и да се опитат да разгадаят посланията ни по всякакъв възможен начин, който им се струва правилен. Има хора, които идват и ми казват, че албумът „Dark Revolution” е вдъхновен от движението „Black Lives Matter”. Отричам категорично. Той е създаден много преди него. Обаче някои го приемат като нашата позиция в подкрепа на движението на цветнокожите, които се надигат навсякъде по света, в търсене на равенство. Не, не е така. Този албум не е създаден за тяхната кауза. Не казвам, че не я подкрепям или тя не струва, просто „Dark Revolution” няма връзка с тези неща, защото е създаден много преди това. Така че всеки може да си създаде свое мнение, вдъхновено от определена песен или текст.

От другата страна – Сменяме темата. TOKYO BLADE е част от NWOBHM. Защо от тази вълна само три-четири групи като IRON MAIDEN, DEF LEPPARD, SAXON и донякъде VENOM станаха успешни?

Andy Boulton – Добър въпрос. На първо място IRON MAIDEN имат голям успех, защото са много добра група. В същото време имаха късмета да подпишат с мейджър и зад тях да застане голяма мениджмънт компания. Това им донесе подкрепа и средства. Те се погрижиха бандата да стане голяма. Всички групи, които изреди, подписаха с мейджър лейбъли, които предоставят добър мениджмънт. Днес нищо не се е променило. За да станеш голям в 99,99 процента от случаите трябват пари. Може да сте най-добрата банда на планетата, но ако никой не е чувал за Вас, оставате на дъното. Единственият начин положението да се промени, е да вложите пари в реклама. Мога да ти дам следния пример. Едно списание тук в Британия беше написало много негативно ревю за албума на IRON MAIDEN „Piece of Mind”. Знам от сигурен източник, че тогавашният мениджър е звънял в редакцията и ги е заплашил, че ако не променят ревюто, ще оттеглят цялата реклама за албума от страниците на списанието. А както знаем, за да оцелеят, изданията печелят от реклама. Така ревюто беше променено, защото редакцията нямаше друг избор. Толкова са силни хората от мейджър лейбълите. Така че дали някой смята, че „Piece of Mind” е велик албум или не става за нищо, няма никакво значение. Ако зад една банда стоят пари, а и в нея има потенциал, ще стигне върховете. Това е накратко историята на IRON MAIDEN. DEF LEPPARD никога не съм ги смятал за хеви метъл банда, незвисимо че самите те се определят като такава. И при тях е същото – мейджър лейбъл, големи пари, започват много млади, май на по 16 години и с уменията, които имат още тогава, за тях се отварят още врати. В основата на всеки успех стоят късметът и парите. Или ги имаш или не.

От другата страна – TOKYO BLADE получиха ли през годините онова, което заслужават?

Andy Boulton – Знам, че много от нашите фенове ще кажат, че не сме. През годините на главите ни се стовариха повече проблеми, отколкото късмет. Всяка стъпка ни струваше много усилия. Фактът, че сме все още заедно, е нещо повече от чудо. Никога не сме били съпътствани от кой знае какъв късмет. Основно ни е спохождал лошият. В някои случаи е бил провокиран от неправилни решения, защото не сме имали добър мениджмънт. След втория ни албум „Night of the Blade” трябваше да не се вслушваме в звукозаписната ни компания и да не се разделяме в воклиста ни Alan. Не трябваше да го оставяме, да напусне. Трябваше да се противопоставим на решението на лейбъла и Alan да остане с нас. Зад нас не стоеше мениджър, който да ни помогне. В последствие това решение ни донесе много големи проблеми.

От другата страна – Ако историята на TOKYO BLADE е картина, каква част от нея се пада на „Dark Revolution”?

Andy Boulton – Наистина много добър въпрос. Защото ме накара да се замисля. „Dark Revolution” е първият албум в историята ни, който направихме точно така, както искахме. За мен това е първият истински и откровен диск, който издаваме от „Night of the Blade”. Първите два албума на TOKYO BLADE са напълно искрени. С останалите до последния смятам, че винаги се опитвахме да паснем на всички вкусове и да достигнем до всички. Отказахме се от искреността и не спечелихме никакви пари. Не взехме нито цент от онова, което създадохме. Бяхме лъгани от звукозаписните компании, бяхме оставени без мениджър, не изкарахме нищо. Днес говоря с теб, защото заради коронавируса не мога да съм на работа. Останалите също имат нормална ангажименти – един поддържа дворове, за да преживява, Alan е механик в една военновъздушна база. От музиката не печелим нищо. Никога не сме имали шанса да я правим за пари. Вложили сме много повече, отколкото сме изкарали. Само оборудването в студиото ми струва страшно много, а от него няма да спечеля нищо. Т.е. не правим музика за пари. Когато започнахме работа по „Dark Revolution”, решихме, че щом няма да си върнем инвестициите, защото никой не купува дискове, а всички смъкват нелегално от Интернет, по-добре да направим онова, което искаме. И така сторихме. Албумът звучи като TOKYO BLADE. За да се върна на въпроса ти, „Dark Revolution” е един от последните албуми, които издаваме. Не казвам, че е последният, защото предстои още един. 13 песни са вече готови за него. Т.е. ще има поне още един. Следващата година ставам на 60. Наближава моментът, в който трябва да сложа край. Може би след две години няма да мога да държа китара в ръцете си и няма да мога да свиря. Никой не знае какво ни чака зад ъгъла. Никой не знае какво ни готви бъдещето. Но „Dark Revolution” е един от последните елементи в картината, наречена TOKYO BLADE. Не искам да поставям граници, да твърдя, че сме в края на историята, но в някакъв момент по една или друга причина ще ни се наложи да спрем.

От другата страна – Тогава като погледнеш завършената картина – ще ти е приятно ли да се вглеждаш в нея или това ще ти носи повече болка?

Andy Boulton – Със сигурност ще има и от двете чувства. Гордея се с постигнатото от TOKYO BLADE, защото направихме всичко сами. Никой не ни е помагал, не е стоял зад нас, не ни е давал пари, нищо. Всичко, което направихме, е резултат единствено на нашите собствени действия и възможности. Събирахме пари, за да издадем първия си сингъл. Работихме и спестявахме, за да го запишем и изкараме. От тогава за нас нищо не се е променило. Сами си финансираме видеоклиповете и всичко, което е свързано с групата. Никой не инвестира в нас и никой не ни подкрепя. Ние сме петима бедни работяги от работническата класа. Това е цялата истина. Гордея се с онова, което постигнахме. Наистина има много тежки и безрадостни моменти. Има и съжаление, но не съм човек, който мисли за тези неща. Не използвам думичката „ако”, „ако бяхме направили това”, „ако не бяхме направили онова”. Няма смисъл да си блъскам главата над подобни предположения. Лошите моменти не са ни подминавали и то с тонове. Мога да стоя и да се самосъжалявам или да си кажа, че сме направили, каквото сме направили, дали сме най-доброто от себе си и това е.

От другата страна – Последни въпроси – кой е твоят най-рокендрол момент?

Andy Boulton – Когато свирихме на „Breaking Sound Festival” във Франция. Първият ни концерт с повечето от моите герои, с които бяхме на сцената в един ден. Ozzy, Dio, ACCEPT. Беше страхотно преживяване да свирим с такива музиканти. И също така е най-рокендрол моментът ми, защото фестивалът беше фантастичен за самите нас. Излязохме и публиката подивя. Този момент няма да го забравя до края на живота си. Участието ни е личният ми връх в кариерата на TOKYO BLADE. Разбира се, имаме и други приятни преживявания – като южноамериканското турне, което направихме преди няколко години. Беше невероятно да стъпим в Южна Америка и да посетим страните там, да летим от една държава до друга, да свирим в Еквадор, Чили, Бразилия. Страхотно преживяване. Но моментът, който никога няма да забравя, е „Breaking Sound Festival”.

От другата страна – Ако имаше шанса да срещнеш 20-годишният Andy Boulton, какъв съвет би му дал и той дали би харесал 60-годишният Andy Boulton?

Andy Boulton – Още един добър въпрос. Ако срещна 20-годишният Andy, какво ли ще му кажа? Първото е да не се жени. Ще му донесе много проблеми. Ако трябва да съм сериозен, ще го посъветвам да се придържа към онова, което прави. Да не слуша какво му говорят от звукозаписните компании. Да не сменя вокалистите, да не прави нищо друго, освен с всички възможни средства онова, което движи бандата напред. И може би ще успее. Нашата грешка беше, че правехме онова, което ни кажеха. Това бих променил, ако имах шанса. Дали щеше да ни се отрази добре? Със сигурност. Ако не сменяхме вокалистите, днес щях да мога да живея от музиката, вместо да работя неща, които не искам. Защото музиката е моя живот и е била моя живот от времената, когато бях малко момче. Тя е най-важна за мен. За това и продължавам да композирам. Аз съм творец и не съм щастлив, когато не създавам. Трябва да се занимавам с нещо креативно, в противен случай не се чувствам добре. Ако не бях направил някои неща в миналото, със сигурност днес 60-годишниият Andy щеше да бъде друг човек.

От другата страна – Компромисите?

Andy Boulton – Когато си музикант и подпишеш с лейбъл в годините, когато ние сключвахме договори, трябва да се има предвид, че времената бяха различни и нямат нищо общо с днешния ден. Светът, технологиите, всичко се промени драстично. В началото подписахме с „Powerstation Records”. Сделката беше за три или четири албума. Те поеха инициативата и ни казваха какво да правим. Бяхме млади, не бяхме виждали нещо по-добро, изпълнявахме, каквото ни се кажеше. Ако направим това, ще продаваме повече албуми, ако направим онова, ще станем по-големи, трябва да направите това, трябва да направите онова, трябва да смените вокалиста. Така правехме крачки, които не бяха продиктувани от наши решение. Вече знаем, че те не са били правилните. Никога например не сме решавали да сменяме певеца. Не беше по наше желание. Опитвахме се да се противопоставяме, но без успех. Не ни чуваха въобще. Не искаха Alan Marsh. На сцената Vicki James Wright беше много по-добър фронтмен от него. Беше много енергичен. По-David Lee Roth. А Alan е тип вокалист повече като Robert Plant. Просто и аз, и той израснахме с LED ZEPPELIN. Vicki беше много по-млад от нас и беше повлиян от David Lee Roth и Steven Tyler. Той беше много енергичен на сцената, но не беше добър певец и никак не го биваше в създаването на песни. Това е. Но каквото е станало, е станало по някаква причина.