Една вечер, четири свята: SEVI, EPICA, SAVATAGE и SABATON на BE4 HILLS

Има концерти, на които отиваш заради целия афиш, и концерти, на които отиваш основно заради едно име. И то невинаги е това на хедлайнера. Чакал съм Savatage над трийсет години, от времената на презаписаните касетки и дискографията, която знам наизуст, през дългия период на неактивност до момента, когато преди няколко години отново се събраха. И ето че този четвъртък те най-после бяха близо до мен.

Пловдив понякога умее да бъде милостив. На 23 юли небето над Гребния канал не беше онази юлска пещ, която познаваме от фестивалните дни от предишни години. Облаците държаха температурата комфортно под тридесет градуса, дори подухваше лек ветрец. Всичко беше готово за една вечер, в която се срещнаха четири много различни темперамента. Дамите бяха с предимство и това не е просто учтива фраза, а факт, защото две прекрасни певици дадоха начало на тази фестивална вечер.

Sevi излязоха рано, още в 18:00, в делничен ден, когато повечето хора тепърва започваха да се измъкват от работните си места. И въпреки това пред сцената вече имаше кой да ги посрещне. Верните фенове, дошли да се забавляват, получиха това, за което са тук. Над петнайсет години сценичен опит си казват думата. Светлана Близнакова знае как да завладее тълпа и отстрани изглежда така, сякаш всичко ѝ се удава някак естествено, от само себе си. Макар че мога само да си представя колко работа трябва, за да стигнеш такова ниво. Позната българска изпълнителка, работила със световни имена, мощен глас и здрав метъл, напълно в духа на останалите групи от вечерта – какво повече можем да искаме?

Приятно впечатление ми направи, че цялата група беше в изключително добра форма. Макар певицата да беше в центъра на всичко, останалите не бяха просто фон зад нея. Подпомагаха я стегнато, с усещане за хора, които са свирили заедно достатъчно дълго, за да не им се налага да се поглеждат. За мен най-убедителното доказателство, че публиката наистина се кефеше, дойде веднага след най-новата им песен Vampire Love. Скандиранията Sevi, Sevi нажежиха атмосферата за секунди. Сетът мина супер бързо и неусетно, а финалната балада си дойде точно на мястото и остави хората в онова приятно състояние, в което искаш поне още малко.

И тъй като съм убеден, че тук има фенове на групата, ще добавя само, че съвсем скоро ще може да прочетете при нас още нещо, свързано с бандата.

В 19:00 симфоничната машина на Epica се включи с Cross the Divide. Нежните вокали на Simone Simons и бързите китарни рифове накараха публиката да посрещне холандците възторжено, а пространството пред озвучителите вече се беше позапълнило сериозно. Веднага след това дойде Sensorium – песен от 2003-та, която ми донесе едно осезаемо Game of Thrones усещане, години преди сериала изобщо да съществува. Височините бяха наистина впечатляващи, а мъжките вокали, които се появиха отзад, дадоха на парчето допълнително измерение.

Epica са си готино контрастни, като кадифе и шкурка. Докато Simone пее, отзад влизат мощните допълващи вокали и скриймът на Mark Jansen, а цялата конструкция стъпва върху симфонична подложка и надъхващи бас и барабани. Химията в бандата е осезаема, музикантите истински се забавляват и тази еуфория от изпълнението им се пренесе мигновено към публиката. Жестовете и закачките с феновете са присъщи за всеки техен концерт. Истински възторг сред първите редове предизвика клавиристът Coen Janssen, който слезе от подиума си и се отдаде на ексцентричния си клавир на сантиметри от феновете.

Cry for the Moon дойде с кървавочервено пълнолуние на екрана, на фона на апокалиптичен град, и музиката беше точно в тон с картината. Иронията, че истинската луна над главите ни в същото време беше плътно скрита зад облаци, не убегна на никого.

При това участие бандата наблегна на новия си албум Aspiral. Песните в него са по-кратки, ударни и с по-малко прогресив елементи и слоеве от предните албуми, което ги прави по-достъпни за новите фенове. Fight to Survive и по-старата Unchain Utopia удържаха темпото, а за финал Beyond the Matrix вдигна публиката на крака. На тези високи вокали колкото и да скачаш, не можеш да ги стигнеш, но всички опитваха, имаше супер много усмихнати подскачащи хора. И от важните изводи: ако човек знае само една дума на български, нека е „благодаря„. Простичко, но работи.

За съжаление на феновете, отишли за тях, групата не можа да разлисти още няколко страници от богатата си дискография поради ограниченото си време. Остава ни да се надяваме на скорошна тяхна визита, а защо не и концерт със симфоничен оркестър в античния театър.

А после, точно в 20:20, докато още беше светло, дойде ред на онова, заради което бях дошъл. В следващите редове няма да се правя на безпристрастен!

Откриха с Dead Winter Dead, песен, дала името на цял техен албум. Ударно начало, което веднага показа защо ѝ е отредена тази чест. А ниските мотиви към края ѝ са ми толкова любими и стоят толкова на място, колкото изобщо е възможно. За разлика от останалите банди, Savatage показваха на видеостените предимно тематични моменти от песните си, вместо музикантите на сцената. Jesus Saves, с налудничавите си сола, дойде и с абсолютно завладяващи визуализации. А ако нещо може да вдигне и мъртвец, това е интрото на Taunting Cobras, като кадрите с влечугите допълваха песента точно както трябва. На централния екран продължиха с клиповете, но на страничните изгряха и музикантите, а с тях и всичко, което човек си представя, като чуе това име.

Sirens ни запрати в един хорър прочит на класическата митология, една от най-суровите, най-ранните им песни, посветена на създанията от гръцкия мит. И въпреки мрачните краски подскачащите наоколо родители с дечица бяха живото доказателство, че тази музика не е само за архивите. Zak Stevens, Chris Caffery, Al Pitrelli, Johnny Lee Middleton и Jeff Plate забиват толкова стабилно, че могат да си позволят да не търчат постоянно по сцената. Инструменталните им умения вършеха предостатъчно работа, за да ни държат приковани. По време на Chance по екраните прелитаха флагове на държави, напомняйки за подвига на Чиуне Сугихара. А онзи многогласен контрапункт, който на запис звучи почти нереално, тук се случваше пред очите ни. Върхът обаче дойде малко по-късно и беше посветен на Criss Oliva. Believe започна с Jon Oliva сам на клавира – на екрана, защото здравето не му позволява да е на сцената – и тази самота се усещаше физически. После се включи цялата банда, Zak се разпя, а солото беше представено така, както само тази група може да го направи. И всичко това на фона на залязващото слънце, не знам дали беше планирано, или просто извадихме късмет, но определено не бях единственият, който преглъщаше тежко.

После дойде Gutter Ballet – заглавната песен от албума, с който Savatage завършиха завоя от суровия метъл към техния специфичен звук, който по-късно щеше да ги дефинира и да се прехвърли и в странични проекти като Trans-Siberian Orchestra. Пиано и мощ, уязвимост и ярост в едно, точно както е замислена. И още неопомнили се, започна Edge of Thorns, с „да ви видя ръцете„, изпято върху водещия риф като своеобразно интро, и с публиката, която в този момент вече беше само емоция, пееща всяка дума. Заглавната песен от албума, с който Zak Stevens пое вокалите след Jon Oliva, прозвуча като мост между двете епохи на бандата. Следваше Power of the Night, един от онези ранни метъл химни, създадени за скандиране на живо. А за финал Hall of the Mountain King, парчето, покълнало от класическата композиция на Edvard Grieg и превърнато от Savatage в собствен манифест с онзи маниакален риф, който те събаря на земята, преди да те издигне обратно във въздуха. И макар цялото изпълнение да ми се стори само кратък миг, накрая бях без глас и напълно изцеден.

Трябваше да ги чуя на живо, за да осъзная колко много всъщност ги обичам. Имаше немалко хора, които като мен сигурно са чакали над трийсет години и Savatage дадоха всичко от себе си.

И въпреки че бях видял предварително програмата и бях подготвен за дължината на сета, ми стана леко тъжно, защото само четири дни по-рано в Истанбул същата тази банда бе свирила близо два часа. Напълно разбирам логиката на организаторите: Sabaton в момента са по-голямото име и изнасят цялостно шоу. Освен това вече имат изградена връзка точно с тази сцена, а и с българската публика и това си личеше по морето от фенове с техни тениски. И в крайна сметка съм благодарен, че се докоснах до магията на Savatage, макар и за по-кратко, отколкото ми се искаше. Оставам с надеждата, че ще се върнат скоро и то като хедлайнери. Заслужават го. А и ние го заслужаваме.

След невероятния музикален час останахме да чакаме и театралното шоу. Юбилейното десето участие на бандата в България показа защо тя има толкова фенове тук. Определено имаше уважение към публиката, не само с песента, посветена на Дойран, и с думичките на български, които се споменаха (но за тях по-късно).

След триминутно интро (по време на което всяка уважаваща себе си пънк банда можеше да изкара две песни) и под взрив от фойерверки Sabaton се появиха. И още с появяването си ни удивиха, защото дори БТР не са качвали танк на сцената! Гърмежите, огнените ефекти и светлинното шоу показаха, че откъм сценография шведите определено са вдигнали много нивото, на моменти ми приличаха на Manowar на стероиди, може би защото епичните битки, за които пеят, включват и сериозни оръжия, а не само мечове и лъкове.

Ghost Division свърши работата си като откриваща песен, а веднага след това, на Yamato, докато димът от гърмежите още се разнасяше, Joakim се обърна към публиката с думите, че буквално е настръхнал от българското посрещане. После дойде The Red Baron, тяхната почит към 70-те откъм звук и с публика, която помагаше здраво с пеенето. С The Last Stand рязко се обърнаха от съвременните теми към папската Швейцарска гвардия и християнството, а пламтящите огньове и кадрите на заден план ни помогнаха да се потопим в атмосферата. И макар войната да е неизменна тема в цялото им творчество, Great War носи най-тежкия товар и никой не се изненада, че точно на нея дори и небето се разплака.

Преди Stormtroopers имаше майтапи помежду им и с публиката и там Thobbe Englund блесна с познанията си по български. Освен „благодаря„, знаеше и такива важни думи като „глупости“ и „некадърник„, а впоследствие дори обясни на останалите какво представлява „лайнарка„. Публиката се изкефи, а експлозията дала началото на песента веднага ни пренесе на поредното бойно поле. Темпото беше рязко сменено с Christmas Truce, посветена на едно от най-емоционалните събития от ПСВ. Тя ни накара да се замислим, че ако хората масово откажат да изпълняват заповеди, които не одобряват, светът би бил едно по-мирно място. Светлините от телефоните мигаха в такт, а като за коледно чудо посред юли и дъждът спря. Тук на сцената се качиха и шест бек вокалисти, които останаха до края на концерта и допълваха бандата изключително приятно.

След краткото дъждовно затишие по време на Soldier of Heaven дойде времето и за Crossing the Rubicon, римската песен от новия албум. Дъждът се завърна, а кадрите от екраните и капките от небето се сливаха като част от декора. Night Witches донесе падащи бомби и мощни фойерверки по сцената. I, Emperor звучеше дори по-епично от останалите песни, колкото и трудно да е това, а The Attack of the Dead Men се превърна в истински спектакъл с цялото обгазяване. После Bismarck и Hordes of Khan ни разходиха от Атлантика до степите и все по-назад във времето, докато накрая дойдоха и тамплиерите.

Primo Victoria беше логичен преход, показващ предстоящия край на концерта. Изпълниха я с по-бързо темпо от оригинала и очаквано вдигнаха всичко живо. На Swedish Pagans китаристът показа, че знае и други български думи (а аз се замислих дали няма някое българско гадже, което не би било прецедент сред световните метъл звезди). А след масовото разпяване всички, включително хористите, се подредиха на сцената и тогава дойде The Valley of Death. Тя очаквано докара публиката до екстаз. Който е бил там, знае как звучи Гребната база, когато няколко хиляди души пеят мощно за собствената си история и битката при Дойран. To Hell and Back остана за същинския финал, но истинският връх беше една песен по-рано и всички го знаехме.

BE4 HILLS свърши работата, за която беше замислен, превърна фестивалната седмица в четиридневна и подари на Пловдив още една вечер, за която ще се говори. Sevi откриха достойно, Epica доказаха, че контрастът е тяхното най-силно оръжие, Sabaton показаха колко са пораснали за тези години с продукция, включваща театрален танк на сцената, хор и мощна пиротехника. А Savatage ми напомниха колко емоция може да ти донесе любима група на няколко метра от теб.