MARKO HIETALA разголи душата си в Joy Station

Години наред познавахме Marko Hietala като мъжкия глас и баса, който поддържа стабилно симфоничната машина Nightwish. Онзи, който излизаше редом първо с Tarja, после с Anette, а накрая и с Floor, за да придаде допълнително измерение на песни, които иначе биха звучали съвсем различно. Гигантски продукции, декори, оркестрови размах. И ето че в петъчната вечер на 17 юли същият този човек стоеше на педя от нас в клубна зала в Студентски град – без пиротехника, без хиляди костюми, само той, бандата му и ние. Но преди финландеца вечерта имаше и българско начало, което трябва да се спомене!

Тома се появи със специфичната си походка и типичното сценично облекло, докато останалите от бандата вече забиваха здраво интрото на Белези. Тома го гледах за пръв път по време на концерта на Def Leppard и Whitesnake, когато техниката на бандите закъсня с няколко часа, а дъждът, който се лееше на стадиона, направо можеше да ни удави. Оттогава обаче доста вода изтече. Той отдавна не е просто победителят от „Мюзик Айдъл“, а фронтмен със сериозни музиканти зад гърба си, които знаят как да открият една метъл вечер.

Парашут ме впечатли с готиното си соло и симпатичната интеракция между единия китарист и барабаниста, както и с ефектния си финал. После дойде Пластмаса – и тук ще си позволя лична агитация към бандата, защото хората наистина я харесаха. Тежък класически риф и малко по-речитативни вокали в куплета, последвани от заразителни припеви и психарското клавирно соло, което направо отнесе залата. Последва кратко представяне на музикантите, които през цялото време се движеха яко по сцената, след което се завъртя и парчето за всички джентълмени.

След него дойде Химера – бързичък рок, който в момента се върти в класацията на Z-Rock. Преди време Николо Коцев беше споделил в едно свое интервю: „Китарните сола отпаднаха, защото според индустрията вече не са необходими, но истината е, че китаристите не могат да свирят. Какво лошо има в това един добър китарист да изсвири соло, колкото и модерна да е тази нова рок музика…“ Допускам, че щеше да оцени якото соло тук, а мен лично ме впечатли и приятният двуглас между Тома и Алекс Лазаров, който освен зад барабаните поддържаше групата и с бек вокали. Малко по-късно и втората китара показа, че също има какво да каже в солата.

Преди края на сета бандата вкара пънкарско настроение – от онези песни за приятелите, в които всеки открива по нещо за себе си, а после Нямам време отново ни удари с тежките си насечени рифове. За истинския финал остана Герой – логичното парче, с което да се сложи точка на първата част от концерта.

Тома се оттеглиха под аплодисментите на феновете, а двата комплекта барабани на сцената свършиха чудесна работа. Смяната между групите мина светкавично и за десетина минути всичко беше готово за главния изпълнител.

Хората вече се бяха посъбрали и Marko изгря на сцената точно навреме заедно с бандата си – китаристът и продуцент Tuomas Wäinölä, Bob Engstrand на клавишите и Anssi Nykänen зад барабаните. Още от първите секунди на Frankenstein’s Wife онзи як, плътен звук на баса ни удари директно в гърдите, а балансът беше толкова добър, че всеки в залата моментално разбра – тази вечер няма да има слабо парче.

Rebel of the North показа нещо, което записът просто не може да предаде: емоцията на живо. Докато я слушах, ясно си представях как Marko захвърля баса, грабва викингска секира и се втурва напред като истински берсерк. И тъкмо когато нещата се бяха развихрили, той направи завой, който малцина други биха си позволили насред метъл концерт – продължи с балада на финландски. Isäni ääni дойде с акустична китара и с онова особено усещане, което се появява, когато човек пее на родния си език. Не разбрах нито дума от песента и въпреки това усещането беше за нещо феерично, натежало от емоция. Olet lehdetön puu го надгради с интересна постановка на баса – в началото изглеждаше почти в стил класическа китара, преди Marko отново да хване перцето и да се завърне към тежките рифове.

После дойде онова, което лично за мен беше концептуалната находка на вечерта – тройката песни за чудовища. Първо измислените, с Impatient Zero, за вътрешния страх и борбите със самия себе си. Хората се кефеха, което се очакваше за яка стъргачка с точните сола на правилните места. Звукът през цялото време беше отличен и само където трябва басът съвсем леко излизаше отпред. Последваха митичните чудовища, с The Dragon Must Die. Песента започна с онова леко фолклорно интро на китара и барабани в племенен стил, което разкуфя тълпата. Wäinölä сменяше инструментите си в движение, минаваше от дванадесетструнната си акустична китара, за да сграбчи после електрическата за поредното избухване. Многопластова, интересна композиция със запомнящ се прогресив финал – въобще не усетихме как минаха осемте минути. А накрая дойде ред и на най-страшните чудовища, а именно хората. Juoksen rautateitä отвори с фолклорно рифче и ритъм, който разтанцува залата. Макар и на финландски, песента показа, че музиката си остава универсален език – в залата имаше дори неколцина фенове с малки деца, които реагираха на това парче невероятно жизнерадостно.

В един момент Marko свали слушалките, за да чуе колко е шумно в залата – и не сгреши. Овациите бяха силни и заслужени. Миг след това се потопихме в Roses From the Deep – баладата с огромен заряд направо хипнотизира публиката, а многогласите с останалите от бандата вкараха допълнителна дълбочина. Star, Sand and Shadow пък започна с интро в духа на Jean-Michel Jarre – не най-типичното нещо за метъл концерт, но феновете на Marko са широко скроени, а пък и знаеха накъде ще се развие песента минутка по-късно. Proud Whore стовари върху нас тежки, бавни китара и плътен бас, който те кара да се чувстваш буквално физически притиснат. А после дойде моментът, който сигурно ще запомня дълго – защото в началото на For You Marko остави баса настрана и се развихри само като глас. И тази песен наистина беше за всички нас! Едва във втората ѝ част той пак преметна инструмента през рамо и я завърши заедно с бандата.

Stones дойде след дълго общуване с публиката – групата си подхвърляше шеги помежду си, но включваше успешно и залата, и им се получи много добре. А накрая Marko си направи блестящ бъзик с бисовете. „Нали ги знаете тия игрички – групите лъжат, че това е последната им песен, хората им вярват, после ги викат обратно и т.н. Само че този път – наистина ви казваме довиждане“ – и той си тръгна. Залата откачи, виковете „Marko! Marko!“ сигурно се чуваха в целия Студентски град, и след минута музикантите се качиха отново, като с усмивки заявиха, че вече били стигнали хотела, но толкова хубаво сме викали, че сме ги върнали на сцената.

А финалът беше наистина запомнящ се! С War Pigs отдадоха почит на Black Sabbath, близо година след като си отиде Ozzy, а Marko спомена и един от басистите-герои на детството си – Geezer Butler. Песента толкова години по-късно продължава да звучи все така свирепо актуална, но може би такава е човешката природа… Има една приказка, че само в една песен на Black Sabbath има повече рифове, отколкото в цели дискографии на други банди, и това е точно от парчетата, които доказват поговорката. Откъм забавните моменти няма как да не споделя този, в който косата на китариста се оплете в микрофона, а малко по-късно, по време на солото на барабаните, останалите музиканти взеха да веят на Nykänen с кърпи – защото имаше защо. Накрая Marko целуна баса си – човекът определено знае на какво да благодари освен на публиката.

От една страна, ми е жал за онези, които не дойдоха да напълним „Юнак“, но от друга… Това не беше огромен концерт с декори и костюми, а интимно клубно събитие, на което Marko разголи душата си и ни даде сърцето си. Който го пропусна, може само да съжалява.

Снимки от концерта може да разгледате в нашите галерии  – Тома и Marko.