Чудовищно звуково прочистване – концерт на GODFLESH в София

Godflesh са символ на индъстриъла и абсолютни легенди в експерименталната музика. Родени в мъгливите подземия на Бирмингам, децата на работническата класа, водени от Justin Broadrick се превръщат в една от най-обичаните групи на авангардната сцена и до днес. Влиянието им се простира отвъд границите на един жанр, а неугасващият талант на лидера Justin го поставя сред най-уважаваните композитори в британския ъндърграунд. След кратка раздяла между 2002 и 2009 година, Godflesh отново набират пълна скорост и се отдават на това, което могат най-добре – да създават тежка и опустошителна музика. Групата, сведена в настоящия си вид до дует, се отдава на обиколки из различни държави и континенти. За щастие плановете им включват и България, а поканата идва от „Threecords Records”.

Вечерта на събитието ни посреща с пелена от сгъстяващи се облаци. Времето сякаш е в пълен унисон с индустриалния мрак, който ще се отприщи в столичния клуб „Mixtape 5” малко по-късно. С бърза крачка се насочвам към клуба, а пред вратите му вече е достатъчно сгъстено. Хората са оформили различни групички и нетърпеливо обсъждат какво ги очаква тази вечер. Движа се с известно закъснение и пропускам голяма част от подгряващия сет на DJ Will, но пък попадам на място за началото на изпълнението на родния артист Adonai Atrophia.

Познавам Пламен (Seraphim Veluvian) предимно от работата му с Brodnik и поради тази причина съм любопитен да го видя в друго амплоа. Adonai Atrophia е експериментална музика. На моменти кинематична, в други – дълбоко плашеща, а понякога и хипнотизираща. Минимализъм е най-точната дума, която би описала проекта. Харесва ми. Понякога точно призрачните шумове и фонови семпли са достатъчни да поднесат атмосфера, трудно постижима с употреба на конвенционални, класически инструменти. Зад гърба на Seraphim се прожектират загадъчни визуализации, които допринасят напълно слушателите да се потопят в настроението на изпълнението. Като усещане Adonai Atrophia ме връщат години назад, във времената, в които гледах полската група Job Karma. Разликите в музиката на двата проекта наистина са големи, но внушението е същото – дълбочина, мистичност и хипноза. 40-на минути преминават доста бързо, като с представянето си Пламен напълно доказва, че музиката му има силно присъствие и заслужава да достига все по-далечни хоризонти.

След изпълнението на Adonai Atrophia следва малко по-дълга пауза и графикът се измества с около 15-на минути. Дългоочакваната поява на Godflesh прави публиката все по-нетърпелива, но забавянето осигурява възможност на още от позакъснелите почитатели да намерят места в залата. Часовникът удря 22:00, осветлението угасва и под бурните възгласи на хората, Justin Broadrick и G.C. Green се качват на сцената.

Съвсем очаквано, начало дава месомелачката “Land Lord” от актуалния албум на бандата „Purge“. Звукът е смазващо тежък и брутален. Китарите на Justin се дуелират с подложките от машинни бийтове, а басите на г-н Green са като булдозер. Вибрациите от ниските честоти усещам буквално с цялото си тяло. И при Godflesh визуализациите са скъпоценно и абсолютно задължително оръжие, което придава допълнителен характер на цялото шоу.

Позицията от която наблюдавам концерта ми дава отлична възможност да следя и реакциите на хората пред музикантите. Около сцената е очаквано гъсто, а феновете трансово поклащат тела. Сред публиката има почитатели от различни поколения, които буквално реагират като един на случващото се пред тях. Знам, че Godflesh са основополагащи за субкултурния артистизъм и независимост в ъндърграунда, но силата на влиянието им сякаш осъзнавам с пълна сила точно когато пред мен се разгръща екстазът на различните поколения.

От размислите ми ме откъсва началото на песента „I, Me, Mine“ и съпътстващите я технически проблеми. Мисля си, че дори апаратурата отказва да понесе помилащите „дебели“ ниски честоти. Очевидно проблемът е малко по-сериозен и следва неочаквана почивка от около 15-20 минути. В крайна сметка техническите неизправности са привидно разрешени и Justin подчертава, че ни предстои отново да чуем „I, Me, Mine“. До края на изпълнението на Godflesh G.C. Green очевидно изпитва дискомфорт от евентуална „липса“ на бас, но ние определено не можем да се оплачем.

Godflesh ни разхождат из голяма част от дискографията си, като посягат към песни, които не се класират за студийните им албуми. „Post Self“ влиза като истински шамар в лицето с обсебващия водещ китарен риф, а след него идва моят истински екстаз. Връщаме се в далечната 1989 година и мотивите на „Tiny Tears“ поставят началото на едно своеобразно пътешествие към ранните дни на бандата.

Обстановката вече е нагорещена до червено при това закономерно. Следва троен откос, включващ „Avalanche Master Song“ от EP-то „Godflesh“, „Like Rats“ и едноименната песен от шедьовъра „Streetcleaner“, който и до ден днешен смятам за най-добрия албум на групата. Мисля си, че няма какво повече да искам от този концерт. Всичко останало би било просто бонус. Тройката любими парчета изцежда силите ми до краен предел, а дуото на сцената изстрелва „Spite“ и след едно скромно „Благодаря!“ се скрива в мрака на претъпканата зала. Все още не сме готови този концерт да приключи. За щастие Justin и G.C. също. Следват „Crush My Soul“ и „Slateman“, които слагат край на величествения дебют пред родна публика за британските ветерани.

Концертът на Godflesh нанася трайни последствия върху иначе преживялото ми какво ли не съзнание. Убийствено тежки, завладяващо магнетични и завидно виртуозни, двамата британци изнасят демонстрация от най-висока класа. Вероятно ще отнеме време да събера отново парчетата от себе си по местата им, но всяка една секунда от тази вечер си струва. Какво по-хубаво от това?

Сетлист на Godflesh:

Land Lord
Army Of Non
I, Me, Mine
Ringer
Towers Of Emptiness
Post Self
Tiny Tears
Streetcleaner
Avalanche Master Song
Like Rats
Spite

Бис:

Crush My Soul
Slateman