Когато нещо в теб се преобръща – AMENRA в София

Трудно се пише за такъв концерт. И не защото няма какво да се каже. Залата е приятно пълна за подобно „бутиково“ събитие (както е модерно да се казва напоследък), програмата върви почти по график и организацията си е на ниво. Но истината е, че музиката, която ни е събрала тази вечер поражда вихър от емоции, които оставят всичко друго на далеч по-заден план. А музикантите на сцената са просто проводник на чиста енергия, която струи от тях и се влива в телата и душите ни. Това е упражнение по самовглъбяване. Неслучайно организаторите от Wrong сполучливо се пошегуваха, че това е най-социопатичния концерт, на който 95% от билетите са закупени поединично. Затова и думите стават някак излишни. Хората на сцената също го знаят. Няма дежурни поздрави към публиката и дрънкане на глупости между отделните парчета. Всички се появяват и изчезват тихомълком като сенки. Но пък как отеква музиката им в душата!

Откриващите YLVA от Австралия предложиха комбинация от слъжд и пост-метъл с препратки към NEUROSIS и ISIS. Прецизните барабани и тежките рифове грабнаха немалкото съмишленици, събрани вече в почти пълния мрак, обгръщащ залата. Само трите вертикални светлинни стълбa на сцената сякаш ни сочеха пътя дълбоко навътре към един задушаващо-хипнотичен сън – мрачен, суров и безнадежден. Абсолютната кулминация беше 13-минутното „The Fall“, чиято градираща интензивност се влачеше бавно, нагнетявайки напрежението в ушите и в душите ни. Вокалите бяха трудно доловими, но посланието и без тях беше достатъчно осезаемо. След още едно по-енергично парче („Metadata“), четиримата бързо напуснаха сцената, за да ни оставят в ръцете на швейцарците от E-L-R.

YLVA

След бързо пренареждане на сцената и смяна на крещящите неонови стълбове с меката светлина на свещите (Е, на батерии, но нищо) на сцената се появи минималистичното пост-метъл/дуум трио E-L-R, сякаш обгърнато от червена пелена. Хвана ни за ръка и ни поведе по незнайни горски пътеки към тайни поляни, където се вихрят опиянени менади, неизменните спътници на Дионис. Кинематографичната музика ваеше в съзнанието ни вечно изменящи се природни картини. А мистично-паганистичната атмосфера внесе нужната нотка разведряване, за да посрещнем с нови сили смазващия сет на хедлайнерите АMENRA. За музиката на E-L-R безспорно е нужна специална нагласа, но изглежда тази вечер увеличаващата се публика знаеше за какво е дошла. Доказателство за това са бурните аплодисменти, с които бяха изпратени швейцарците и големия интерес, който имаше към тях по-късно, когато с удоволствие разговаряха с не един и двама фенове на щанда за мърч.

Е-L-R

И отново се сблъсквам с проблема как да опишеш със сухи факти, нещо което просто се усеща. Етикетите прикачвани към музиката на AMENRA са колкото многобройни, толкова и разностранни. Достатъчно е да погледнете плаката на събитието. Авангарден пост-метъл, слъжд, дуум… и дори пост-хардкор. Но зад цялата тази амалгама стои едно единствено съществено нещо – ЕМОЦИЯ. Или си в нея, или не си. Гледам хората пред мен и знам, че СМЕ в емоцията! Назад дори не искам да поглеждам. Ще ми се да не чувам и дразнещия шум от попрекалили с материала индивиди. Просто скачам в заешката дупка. И пътешествието започва. В свят където времето и нещата се изкривяват и нищо вече не е същото. Първите акорди на „Boden“ ни подмамват с привидна нежност, за да ни захвърлят в бездната на собствените ни страхове. За някои последвалият час и малко се оказа изпълнен със сълзи и влудяващо отчаяние. Други пък се хващаха за капчиците надежда процеждащи се на пресекулки в полумрака. Трети позволиха бурята да изпразни душите и умовете им, само за да ги изпълни с ново съдържание. Аз лично пък го преживях като бунт. Да, имаше отчаяние. Но не от онова примиреното. А гневен изблик срещу всичко, което ни поставя на колене и ни смачква под тежестта си. Идваше ми да крещя срещу несправедливостта на живота. Сякаш чак сега, на живо, си дадох сметка защо определението „хардкор“ бива често асоциирано с музиката на групата.

AMENRA

С напредването на сета се чувствахме все повече като участници в църковен ритуал. Нещо, което е залегнало като водеща концепция в живите изпълнения на AMENRA. Colin H. van Eeckhout, гол до кръста и с гръб към публиката (Както сам казва, защото вокалистът е нищо без другите музиканти на сцената. А и за да не отклонява вниманието от същината – посланията на музиката), коленичеше в молитва и ни разказваше за болката и нейното осмисляне. За светлината и мрака. За важността на саможертвата. И нуждата да се разровиш дълбоко в душата си и да откриеш силата да продължиш. Уви, малката сцена и прихлупената зала не дават много възможности за качествено разгръщане на визуалните ефекти, с които се славят концертите на AMENRA, но освен случайно попадналите кибици, едва ли имаше някой в залата, който да се оплаче. Дали беше кратко? Беше. Но затова пък ни сграбчи за сърцата и гърлата, и ни „лашка“ през непрестанните смени в темпото и емоциите. Интензитета на нагнетеното напрежение беше смазващ. Всичко приключи с горчивата изповед за страха от самотата в „Diaken„. Нямаше нужда от обяснения. Нито от бисове. Всичко беше казано и почувствано. И всички си тръгнахме с усещането, че сме преживели нещо силно, истинско и дълбоко интроспективно. Просто си тръгнахме променени.

СЕТЛИСТ AMENRA:

Boden
Razoreater
Plus pres de Toi
A Solitary Reign
Thurifer
Ter Ziele
Am Kreuz
Diaken

AMENRA

Текст: Nevermore
Снимки: Rhiannon

Още снимки на нашата Фейсбук страница: YLVA, E-L-R, AMENRA