Интервю със Steffen Kummerer (OBSCURA)

Най-накрая и банда като OBSCURA, издигнала на почит прецизността в свиренето, ще направи концерт в България по покана на „Projector Plus”. Момчетата, водени от музикантът-машина Steffen Kummerer, ще бъдат съпорт на сборната формация DEATH: DTA, в която се подвизават Gene Hoglan, Steve DiGiorgio и Bobby Koelble… Думите са излишни… И които отдават почит на гения на Chuck Schuldiner и култът DEATH. Но да се върнем на OBSCURA – техничната прогресив дет банда ще представи нов албум – „Akróasis” излезе в началото на февруари. И за това и за другото се чухме със основателия, китарист и глас на OBSCURA Steffen Kummerer.

Интервюто със Steffen Kummerer (OBSCURA) е излъчено в „От другата страна” по радио Варна на 21.03.2016 година.

От другата страна – Привет, Steffen, радвам се да те чуя! Разбрах, че си бил в студиото, по какво работиш?

Steffen Kummerer – В момента подготвяме концертите на OBSCURA. Бях в „Woodshed Studio”, където заедно с V. Santura (продуцент, китарист на TRIPTYKON и DARK FORTRESS – бел. авт.) се занимавахме с някои допълнителни подробности, свързани със сценичните ни изяви и по-конкретно с бекинг вокалите. Този път искаме всичко да се получи както трябва. В музиката ни има много пластове и желанието ни е това, което чуваш в записа, да бъде максимално точно пресъздадено на живо. Работим и по специално светлинно шоу, което означава, че всеки един ефект или клик трябва да бъде прецизно подбран. Правим всичко това с идеята да представим на сцена не само четирима души, които свирят няколко песни, а нещо по-оригинално и запомнящо се, а за да се превърне изпълнението ни в специално изживяване за всеки от публиката, е необходимо много време за подготовката на тези специфични детайли.

От другата страна – Важни ли са репетициите за група като OBSCURA?

Steffen Kummerer – Определено, дори бих казал, че сега са по-важни от всякога. Много неща се промениха, откакто започнахме преди 14 години. Днес не живеем в един град. Всеки приготвя своите части вкъщи и след това се срещаме няколко пъти в репетиционната, за да свирим заедно. Там композираме и правим аранжиментите. Наричам тези срещи тренировъчни лагери, по време на които упражняваме абсолютно всичко. Миналия уикенд се събрахме в Залцбург, Австрия, където живее барабанистът ни, и свирихме два дни по десет часа. Подобни събирания се оказват много полезни, но успяваме да организираме само няколко такива, преди да тръгнем на път. Времето ни е ограничено и се стараем да го използваме максимално полезно и ефективно. Затова и репетициите са толкова важни за нас.

От другата страна – Когато сте на сцената спазвате ли стриктно студийните аранжименти или си позволявате и експерименти с композициите?

Steffen Kummerer – Добър въпрос. В миналото имахме възможност да го правим, но след предишния ни запис „Omnivium“ от 2011 г., аранжиментите ни станаха много по-сложни и вече не всичко се свежда до китара, бас и барабани. Всяка една песен носи в себе си купища друга информация и така не остава място дори и за най-малката импровизация. Позволяваме си все пак да изсвирим малко по-свободно някое intro или outro, или пък някои от интерлюдиите, но в самите композиции това няма как да стане. Можем да променим някои от солата, но при ритъм китарите не са възможни импровизации. Затова се опитваме да изпълним песните възможно най-близко до студийните им варианти и всичко, което слушателят чува на запис, да го чуе и на концертите ни.

От другата страна – Тогава използвате ли метроном, за да сте толкова точни?

Steffen Kummerer – Преди никога не сме го правили, но сега решихме да опитаме. Наскоро, по време на един от т.нар. ни тренировъчни лагери, изпробвахме персонална мониторна система със слушалки. В миналото добрият звук от мониторите беше истинска лотария – не знаехме дали ще го има или не, дали ще чуваме отделните инструменти или ударните ще избиват. Но това е проблем на музикантите и едва ли някой от публиката се замисля за него. Опитвам се да подобря тази система, за да можем да я използваме и с нейна помощ да изсвирим няколко песни с метроном. Това е съвсем нов подход за нас и се надявам да усъвършенства изпълнението на групата.

От другата страна – Музиката ви е страшно комплексна. Според теб слушателите успяват ли да участват в музикалната комуникация с вас?

Steffen Kummerer – Да, и то доста добре. Трудно е за обяснение, но винаги се усеща някаква енергия по време на наш концерт. Понякога, когато откриваме за група от друг стил, примерно IN FLAMES, 95 процента от публиката никога не са ни слушали и на нас не ни остава нищо друго, освен да свирим така, че буквално да ги прелъстим. Което означава, че контактът между нас се получава изцяло на музикално ниво и ние трябва да сме съвършени, възможно най-стегнати и да даваме страшно много от себе си, а песните да са подбрани така, че да следват определена динамика. Ситуацията е различна, когато правим хедлайнърски концерти, на които повечето от присъстващите не просто харесват OBSCURA, но и разпознават композициите още от началните тонове и веднага разбират какво предстои. В такива случаи и ние, и феновете получаваме еднакви усещания в стомаха от ритъм секцията, стига тя да работи достатъчно здраво, и комуникацията става от само себе си. Както отбеляза, музиката ни е невероятно сложна и по някакъв начин прогресивна, което изисква нужната концентрация. Ние не сме „хедбенгинг“ група. Е, в някои средни части – да, но не подскачаме по сцената и не се хвърляме в публиката. Бих казал, че връзката между нас се осъществява на различни нива. От една страна е озвучаването, защото колкото и добри да са музикантите, всичките им усилия ще бъдат напразни, ако не разполагат с тонрежисьор, който да е запознат със стила им на свирене и да знае как да миксира инструментите. От друга страна са светлините, тъй като всичко, което виждаш, се отразява на начина, по който чуваш или усещаш живото изпълнение. Важно е и излъчването на самата банда – ако феновете усетят, че с нежелание си излязъл на сцената и не изпитваш удоволствие от шоуто, тогава ще изгубиш тяхното внимание. По някакъв начин сигналите от групата достигат до публиката и се връщат обратно, и това се повтаря отново, и отново… Тези вибрации превръщат един концерт в групово динамично изживяване. Затова трябва да се работи не само върху перфектността на изпълнението, но и върху светлинното шоу, звука, отношението… Дори и анонсирането на отделните песни има значение, защото, колкото и незначително да изглежда на пръв поглед, то прави общуването още по-пълноценно, а това е важно, тъй като все пак не сме роботи.

От другата страна – Как тогава културните особености влияят на възприемането на звука на групата?

Steffen Kummerer – Това е добър въпрос и е много трудно да му отговоря. Били сме не само в Европа, но и в САЩ, Азия, в Дубай и Мексико, но ако оставим настрана националността, най-често свирим пред метъли. И според мен почитателите на този стил са еднакви навсякъде. Те искат да чуят добра музика и да видят добро изпълнение от група, която се раздава, докато е на сцената. И няма никакво значение точно в коя част на планетата се намираме – когато шоуто е качествено, феновете го оценяват и наистина се забавляват. Разбира се, има места, където публиката е много по-наясно с композициите и взима дейно участие в изпълнението им, примерно в Италия или Мексико – хората там са близки по темперамент. Но ако свириш в Япония, между песните се пази пълна тишина. Започваме някое парче и всички полудяват, а когато приключим, отново настава тишина. Пълна тишина! Но за да завърша отговора, бих казал, че по-големите различия са свързани с организацията на отделните концерти и с начина, по който членовете на екипа се държат с нас. Скандинавците например са много студени и резервирани, а на юг – в Испания, Италия, Южна и Централна Америка – феновете от раз скъсяват дистанцията и поведението им е коренно различно. Тук говорим вече не за професионално, а за лично отношение, което също по някакъв начин се отразява на концертите.

От другата страна – През февруари издадохте „Akróasis“. Той естествено ли се получи толкова сложен или това беше търсен ефект?

Steffen Kummerer – И двете. От моята гледна точка албумът носи определени усещания. Слушайки го, попадаш в един своеобразен поток, който те води от началото до края. Първоначално може и да се изгубиш в тази многопластовост, поради което „Akróasis“ ще ти се стори не толкова лесен за възприемане, но с всяко следващо слушане постепенно ще разпознаваш дадени моменти, за които можеш „да се закачиш“ – конкретни рифове, припеви, строфи, преходи, както и някои линии, които се повтарят. Но истинската сложност на музиката е под всичко това – нещо, към което се стремяхме напълно съзнателно. Създадохме песни, които, малко или много, се доближават до рок музиката като структура, но по отношение на аранжиментите стигнахме доста далече. В основата си „Akróasis“ е метъл албум и това е безспорно, но останалото под повърхността, и особено ритъм секцията, е по-сложно от всичко, което сме правили досега. Разработихме различни ритмични фигури в рамките на пет, седем или девет такта. Има и такива, които са над 15-ет – нещо, което малко метъл банди правят. Съвсем умишлено се фокусирахме върху тази част от композициите. От една страна за всеки, който слуша екстремен метъл, ще е лесно да следва тази структура на песните, „хващайки се“ за моментите, в които ритъмът и темпото се променят, но отвъд това има интересни композиционни хватки, които ще бъдат усетени и оценени най-вече от музикантите – както тези на сцената, така и тези пред нея. Опитваме се музиката ни да провокира не само феновете, но и нас самите, защото сме на турне две или три години в подкрепа на даден албум и той трябва да е достатъчно въздействащ, за да запазим тръпката от изпълнението му през цялото време. Много е интересна реакцията на хората, които се опитват да направят кавър на наше парче – след няколко прослушвания те установяват колко трудна е всъщност дадена композиция. Затова се опитваме в тази сложна звукова материя да вплитаме и моменти, които не казвам, че са лесни за разбиране, но могат да служат за ориентир на слушателя.

От другата страна – Тогава музиката ли влияе на стила ти на свирене или е обратното?

Steffen Kummerer – Винаги е в двете посоки. През последните 14 години научих много за свиренето от концертите с OBSCURA и в момента съм много по-добър инструменталист. Ако чуеш първото демо на групата, което направихме през 2003-та, и го сравниш с новия ни албум, ще установиш разлика в изпълнението, равняваща се на цели галактики. Предполагам, че това е очевидно. От друга страна обаче, когато овладея нова китарна техника, когато постигна нов звук или натрупам повече знания за техническата част при продуцирането и работата с различна апаратура, това също повлиява на музиката на групата и то в немалка степен. Ако съпоставиш предния ни албум „Omnivium“ с „Akróasis“, ще откриеш огромна промяна, защото междувременно научих много за звука и за неговите физически качества, което ни позволи да използваме съвсем друг подход при създаването и продуцирането на новия запис. Нещата никога не са еднозначни и според мен винаги има две страни. По един или друг начин всеки от музикантите се влияе от групата, но в същото време „внедрява“ в музиката ѝ своите умения и опит, натрупани през годините, и това, в крайна сметка, определя цялостната посока на развитие. Въпросът наистина е много добър и затова се опитах да му дам подобаващ отговор.

От другата страна – Спомена апаратурата – при всичката техника, с която днес една група може да разполага, няма ли опасност тя да изгуби своята идентичност?

Steffen Kummerer – Новите технологии предоставят много повече възможности при продуцирането и по-специално при автоматичната настройка на звука. В днешно време няма значение дали можеш да пееш или свириш, защото всичко може да бъде коригирано. Казваш нещо на микрофона, използваш правилните програми и вече имаш поп парче. Отнема известно време, но може да се направи. Не е както през 80-те, когато не е било възможно да отрежеш някаква част от песента и да я преаранжираш наново. Но те разбирам какво имаш предвид. По-големите възможности винаги носят със себе си определен риск. Ако се опитваш да използваш всичко, с което разполагаш, ще изгубиш първоначалната идея. В новия албум прибягнахме до някои съвременни технологии, но за записа в студиото използвахме оборудването, с което излизаме на концертите. Надяваме се така да съхраним душата на групата, да запазим звука ѝ. В „Akróasis“ използвам същата китара, с която свиря на живо от 2003-та, и усилвател, който имам от 2008-ма. С тях записах всичко. Същевременно обаче модерната техника ни позволява да експериментираме, както и да научим повече за смесването на песните например, и ние се чувствахме напълно свободни да работим в тази посока. Не само разделяхме китaрите в левия и десния канал, но също така използвахме много delay ефект, room acoustics software… Идеята ми е, че колкото повече знания имаш, толкова по-добре боравиш с оборудването си. Това е начинът нещата да сработят – да се възползваш от техническите възможности без да изгубиш специфичното за групата звучене. Точно това успяхме да постигнем в „Akróasis“. Щастлив съм, че в албума се е запазил духът на OBSCURA, въпреки коренно различната продукция.

От другата страна – Любопитен съм да видя и да чуя как пресъздавате на живо студийния звук… А как би описал начина, по който използваш китарата и гласа си като инструмент в музиката на OBSCURA?

Steffen Kummerer – Китарата сама по себе си формира звука на групата и аз харесвам банди, които имат характерен китарен стил или носят определено усещане. Човешкото ухо обаче има способността да разграничава гласа от всичко останало. Ако един певец се задържи достатъчно дълго в някоя група, неговият глас е първото нещо, което слушателят разпознава, когато си пусне тяхна песен. В случая няма значение кой е китарист, басист или барабанист. Гласът е емблемата, визитната картичка на състава. Като вокалист на OBSCURA се съобразявам много внимателно с това, което мога да правя с моя глас. Споменах вече за компютърните програми, които се използват за преправяне на записите. Наясно съм, че с новите технологии не е проблем да се обработи фалшивото пеене. Това обаче не е за мен. Мога да го направя, но не искам, защото това е нещо, което изцяло се разминава с моите представи за изкуството. През последните 10-15 години съм работил много върху постановката на пеене и специфичното звучене на ревовете, за да стигна до мястото, което заемат вокалите ми днес в музиката на групата, както и до момента, в който хората разпознават гласа ми, слушайки OBSCURA. Същите цели съм си поставил и като китарист. Не са много инструментите, с които разполагам, но те са ми абсолютно достатъчни и аз напълно им се доверявам. Не се нуждая от десет различни китари, за да запиша албума в студиото. Трябва ми само една. Не съм сигурен дали има други, които работят като мен, но и не ми пука. Всеки има право да постъпи така, както намери за добре. Ние правим това, което смятаме за правилно и свирейки по нашия начин, правейки го постоянно, доизграждаме стила на групата, а оттам и нейната идентичност.

От другата страна – Скоро ще бъдете в България с DEATH: DTA. Доколкото знам, ти пееш и свириш на китара при тях. Така ли е?

Steffen Kummerer – И да, и не. Всичко започна през 2012 г., когато ме поканиха за първото им турне, което включваше само пет дати в САЩ. Групата се състоеше от бивши членове на DEATH и имаше двама вокалисти – Charles Elliott от ABYSMAL DAWN пееше в парчета от албумите до 1990-та, а мен ме поканиха да изпълня всичко от „Human“ нататък. За съжаление, заради проблеми с визата, нямах възможност да участвам на тези концерти и в крайна сметка трябваше да се откажа. Почувствах се гадно, защото после гледах в YouTube как хиляди фенове крещят дума по дума текстовете, а вместо да съм там, аз си седя вкъщи и ставам свидетел на всичко това чрез интернет. Честно казано, трудно го преживях. След това обаче отново ме поканиха и аз се присъединих към тях за няколко турнета в Южна Америка и Европа. Станахме много добри приятели с всички състави, замесени в този проект – както с този от 2013-та, така и със сегашния, който включва Gene Hoglan, Steve DiGiorgio и Bobby Koelble. Оказа се, че споделяме общи идеи и съвсем естествено се появи желание да направим съвместен концерт, а после и турне. Постоянно сме във връзка оттогава.

От другата страна – Значи за теб няма да е проблем след изпълнението с OBSCURA да излезеш отново на сцената с DEATH: DTA?

Steffen Kummerer – Смятам, че ще е малко трудно да направя два сета един след друг като вокалист. В сегашния състав Max Phelps от CYNIC и EXIST се занимава с вокалите и китарите. Той е убийствен, фантастичен изпълнител и се включи страхотно в няколко от последните турнета с DEATH: DTA. Според мен и за феновете това е по-добрият вариант, защото, съгласи се, ако отидеш на концерт на две банди, ще е малко странно и в двете да гледаш едни и същи музиканти.

От другата страна – Chuck Schuldiner и DEATH предполагам са ти повлияли доста като музикант…

Steffen Kummerer – Абсолютно! Точно DEATH и Chuck Schuldiner ме провокираха да хвана китарата през 2002 г. Също така те са причината да започна да свиря техничен и прогресив дет метъл. Първият албум на DEATH, който чух, беше „Human“. От състава, който свири в него, стигнах до CYNIC с Paul Masvidal и Sean Reinert, след това ATHEIST, PESTILENCE и останалите банди като тях. DEATH оказаха огромно влияние върху мен и продължават да го правят. Ако се заслушаш в новия ни албум, ще откриеш връзката в рифовете и солата. От началото на OBSCURA до днес DEATH и Chuck са най-голямото ми вдъхновение в музиката и аз съм благодарен за това!

От другата страна – Любимо парче на DEATH?

Steffen Kummerer – Само едно ли? Нека да е „Together As One“ от „Human“.

От другата страна – Пред мен има списък с членовете на OBSCURA. Трудно ли е да попаднеш на правилните музиканти, с които да работиш?

Steffen Kummerer – Съставът наистина претърпя много промени. Когато започнахме, бяхме на по 16-17 години – тийнейджъри, които си променяха мнението постоянно. През първия период на OBSCURA имаше хора, които идваха за един-два концерта и бързо осъзнаваха, че метълът не е техния стил. Оттогава групата постоянно се развива и колкото по-големи ставаме, толкова повече се увеличават работата и отговорностите. Малко след като издадохме дебюта, броят на турнетата се увеличи, дойдоха и покани за някои от по-големите фестивали. Първият такъв, на който свирихме, беше Brutal Assault в Чехия – голямо събитие с групи от калибъра на MORBID ANGEL. След това направихме европейско турне със SUFFOCATION, последвано от още едно, но вече като хедлайнъри, и така ангажиментите с групата започнаха да изискват повече време, което не всяко хлапе може да си позволи. А ние бяхме хлапета. Оттогава пораснахме и всеки трябваше да си отговори на въпроса с какво иска да се занимава – дали ще учи, ще си намери някаква работа или ще стане музикант. Решения, които водят до напускане на групата. Двама мои приятели започнаха работа в другия край на Германия и се махнаха, защото беше невъзможно да организираме дори една репетиция, ако живеем на хиляда километра един от друг. В миналото бяхме тотален ъндърграунд, никой не можеше да предположи какво ще се получи от цялото нещо. Когато подписахме с „Relapse Records” и издадохме чрез тях първия си официален албум, започнахме да правим турнета като луди – за „Cosmogenesis“ и за „Omnivium“ сме направили по 150 концерта. 4-5 години бяхме постоянно на път, докато станем поне малко известни. Тогава все още не можехме да си позволим да се издържаме от дет метъла. Правехме много турнета, бачкахме яко, но накрая се налагаше да се приберем вкъщи и да се захванем с учебниците или да си намерим някаква друга работа, за да можем да си плащаме сметките. Сега, с „Akróasis“, положението е по-различно. Групата се развива възходящо и изглежда, че вече ще можем да живеем само от музиката. Всички тези обстоятелства – работа, семейство, деца, други приоритети – се отразяваха на състава. Не е само една причината, поради която групата беше напусната от толкова хора. Имаме дълга история с промените в състава, но от друга страна съществуваме от много време и извървяхме целия път от съвсем малките клубни ъндърграунд изяви до стадионните фестивали, от първите ни участия в САЩ до хедлайнърските концерти. Този преход не беше по силите на всички. Някои не издържаха, други даже не пожелаха да опитат. Имаше и такива, които не се осмелиха да превърнат музиката в своя професия, защото рискът е голям – ако следващият ни албум е провал и никой не си го купи, това означава, че фактически оставаме без работа. Това прави задачата ни много трудна. И накрая – промените в състава винаги отнемат време, докато намерим правилния човек, който да се впише в екипа, включващ не само групата, но и техниците, както и хората от лейбъла и букинг агенцията. Опитваме се да съберем подходящите хора, които хем да са на едно ниво, хем да са щастливи от това, което правят. Понякога се получава, но когато в продължение на месец-два живееш заедно с някого в малко пространство като тур буса, ти го опознаваш много добре, и за съжаление има случаи, в които осъзнаваш, че с този човек не е възможно да се работи. И за да завърша – не обичам промените в състава, но колко са бандите, на които това им се е разминало? Надявам се, че при нас рокадите са вече в миналото, защото с Rafael, Sebastian и Linus се сработихме перфектно. По време на репетициите сме на една вълна и всеки от нас се вълнува от предстоящите концерти.

От другата страна – Последен въпрос – след толкова години в музикалния бизнес кой е твоят „най-рокендрол“ момент?

Steffen Kummerer – Има няколко, но не съм сигурен доколко могат да се нарекат рокендрол. Абсолютният ми фаворит е от 2009 г., когато на „Brutal Assault” в Чехия отново свирихме на една сцена с ATHEIST. С тях бяхме заедно на едно малко фестивално турне. Споменах по-рано, че все още съм огромен фен на всички онези групи, заради които започнах да свиря на китара – CYNIC, ATHEIST, PESTILENCE… – и продължавам да слушам албумите им. Та ето какво се случи тогава: появихме се на фестивала ден преди участието ни, защото трябваше да свирим рано на следващия. Настанихме се в хотела, след което слязохме в лоби бара, където вече бяха SADUS със Steve DiGiorgio, CYNIC с Paul Masvidal и Sean Reinert, ATHEIST, с които бяхме на турне, и до тях – PESTILENCE. Оказа се, че всички те познават нашата група и започнаха да ни поздравяват: „Хей, Steff, как си, харесваме последния ви албум, много яка музика“. Не отговорих нищо – само плачех и се радвах едновременно. И когато Steve DiGiorgio излезе на другия ден с нас на главната сцена, свирейки нашите парчета и шегувайки се по неговия си начин, ето това беше най-готиният момент в кариерата ми на музикант. Да срещна своите идоли, или не – по-скоро музикантите, които са ме провокирали и аз да започна да се занимавам с музика, и те да се държат приятелски с мен – без надувки, а като нормални и готини хора – това е нещо, което ще помня през целия си живот.