War in Heaven: SEPTICFLESH и тяхното вавилонско стълпотворение

Много интересно. Уж е едва началото на март, а аз вече съм готова да кажа кой е моят концерт на годината. Знаеш, че вечерта е преминала отлично, ако на следващия ден не можеш да си врътнеш главата да си преброиш синките, а болките в ставите не са това, което бяха. Но пък няма по-сладка болка от следконцертната, нали?

Макар и да започнахме ритуала по куфеене с малко закъснение, не вярвам да имаше някой обиден. А и да е имало, той надали е успял да се задържи в лошо настроение. Все пак Upyr са дошли да ни посвирят тази вечер, за да ни отнесат с вълшебното си музикално килимче до ръба на адекватния свят и отвъд.
Ако състоянието, в което изпадам, докато слушам тази група, можеше да се опише с една дума, то тя щеше да бъде ‘транс’.
Знаем си какви професионалисти са Upyr, гледали сме шоутата им, ставали сме част от магията им. И го направихме още веднъж.
Надали има по-подходящ състав, който да открие концерт като този. Те задават минорния тон, в който той ще бъде решен. Но въпросният минорен тон се простира само до звученето на инструментите. Българските зверове ни подчиниха на изкуството си и ни оставиха бездиханни.

След като се върнахме с гръм и трясък на земята, стана време отново да се окрилим и да потеглим на воаяж чрез музиката, само че този път няма да се възвисяваме. Този път заминаваме право в казаните на Тартар, където ни изпращат козните на Lucifer’s Child. Как би могъл човек да се усъмни дори за миг в намерението на ‘тоз, що наказва и унищожава’ /’He, Who punishes and slays’, както се подписва бандата под разни публикации/, при положение, че цялото им творчество, възлизащо едва на един албум (засега!) е пропито с т.нар. macabre beauty, а и сценографията им е въплъщение на всичко дяволско и на всички идеи за дяволското.
На старогръцки има един глагол, καταταρταρόω, ‘запращам в Тартар’, който перфектно приляга на Lucifer’s Child – ‘ем са си и гърци, ‘ем и си умират да ни стоплят всичките с адския си огън. Обещаха да се върнат да ни довършат… ами а дано!

Но, обаче, колкото и да ми беше харесала вечеринката до този момент, не мога да си изкривя душичката – най-якото нещо, което можеше да се случи, беше Septicflesh да излязат на сцената и да ни влязат под кожата. Пък то взе, че се случи.

Още с обявяването на War in Heaven клубът се превърна в макротенджера под налягане, а подлезът беше готов да избухне заедно с нас. Перфектно начало на перфектен концерт.
Готови ли сте, мамоеби? И да не сте, няма значение, Septic ще ви смажат.
Отдаваме се на любимото си занимание – метене на подове с коса, мачкане на съседи с подскачане, погота, погота, погота, ‘стени на смъртта’, краудсърфинг… Готова съм да се обзаложа, че охранителите са имали огромното желание да ни усмъртят. Не че ние сами не си го постигахме. Отдавна не съм била толкова сплескана след концерт.
Всъщност на пръстите на едната ръка се броят изпълненията, след които съм оставала неподвижна от рамената нагоре и от брадичката надолу, и това на Septicflesh е едно от тях. Пиша тези редове с врат, увит тъкмо в четири шала, и се убеждавам все повече, че всяка пулсираща жилка, която се гърчи в момента, си е струвало да бъде докарана до това положение.

Anubis, my soul is so light and as this feather I can fly… За тази банда важи принципът ‘без едно мога, с едно – не’. Така че мислете му, мамини златни, ако не дойдете скоро пак по нашите ширини!

А докато чакате снимките от Metal Hangar 18 да излязат на бял свят: